Защо не съм и няма да стана министър на културата

Калин Терзийски Последна промяна на 15 декември 2021 в 13:31 5696 0

Калин Терзийски

О, да, повлиян съм от Джойс, този ми ти Джеймс. Радвам се на всичко, което съзнанието ми ражда, то извира от непознат извор, който аз знам къде е – отдолу, под съзнанието – но няма как да го видя. Аз съм писател – и просто записвам това, което се ражда. Нещо като пития и жрец-тулкувател. Само че аз – записвайки, не се опитвам много-много да тълкувам това, което е родило моето несъзнавано. Хм.

И така де – ако си задам въпроса защо не съм и няма да стана министър на културата, мога да произведа и един много подреден и смислен... по-скоро „подреден и смислен” отговор, тоест далеч от истината, но пък звучащ „логично” и „нормално”. Такъв, какъвто хората също биха произвели. Хората – в най-лошия смисъл, тоест общото, безличното, не-индивидуалното, неискреното, тривиалното, лицемерното. Обществото.

Но кому са нужни такива отговори? Докога ще стоим пред черната дъска и ще отговаряме като ученици – правилно и подредено, така, както учителката иска, така както ще отговорят за отличен след нас и другите тъпи и прекършени зубрачи? Правилното, смисленото, подреденото, очакваното – всичко това е не за да се каже истината, а за да се угоди на общественото очакване. Иначе, ако не отговаряш така, се казва: Този говори като луд!

Но лудият понякога е Диоген, м?!

О! Не бих си позволявал повече! Аз съм писател и затова съм тук за да казвам дълбоки неща, плитки неща, истински неща, питийски неща, нецензурирани от вътрешното ни изискване за „правилност и нормалност” неща...

Министър на културата...

И аз веднага си представям коридорите на министерство. Глухи, тъжни, безсветлинни и дълги като ръкави на усмирителна риза. И си казвам: да не си дете? Ако ще работиш, ще трябва да минеш и по коридори; за възрастния мъж няма значение дали коридорите са мрачни, потискащи, влажновато-суховати, миришещи на милиони цигари пушени в деветдесетте, на прашно безсмислие, на скука убила душите на хиляди, на забвение в пет и на трескава празнота в осем сутринта. Кафенца в пластмасови чашки и притичване за по цигара на някой осран от гълъби балкон надвесен над вътрешен двор.

Каква култура в министерство на културата?

Отваряш врата – а там – папки.

Културата за мен е онова малко платно на Вермеер, "Плетачката на дантели", заради което изминах почти на бегом целия Лувър (а той е дълъг почти километър), за да стигна навреме и да го видя! Картина. Малка, кафеникава, жълтеникава, синкава и незабележима. Велика.

Така един стар любител на изкуството искал да види едно жълто петно в картината "Изглед" от Делфт – преди да умре. Пак Вермеер. Призляло му, но събрал сили, върнал се при картината, погледал жълтото петно – всъщност – една стена – и като излязъл от музея – прибрал се с последни сили вкъщи и умрял.

Това е култура. Министерството е друго.

А трябва ли министерството на културата и културата да имат нещо общо? По вкус, цвят, мирис, като преживяване?

Всеки умен човек (а да си умен е много опасно – ти си ограничен, самоуверен и тесногръд) ще каже, че няма въобще никаква нужда да имат нищо общо: министерството е администрация – трябва да е сива. Министерството е институция – трябва да мирише на умрели молци и на мастило за подпечатване на Нищото. Документи и хартийки. Бумаги. Как ли е миришело в Пергам при толкова много пергамент на едно място? Или в Библос – при толкова библии и библиотеки? Културата, ще рекат умните, е въпрос на добро администриране. В такъв смисъл няма абсолютно никаква нужда в министерството на културата да има какъвто и да е помен от култура – от изкуство, цвят, изтънченост и радост.

Бях снощи на малък концерт – в галерийката, която държим заедно с Ники Табаков – барабанистът на Блус Трафик, прочутият майстор на лампи. Той прави лампи и култура там. А аз му помагам.

И там дойде един момък – също Табаков. Мартиан Табаков. Металопластик. Висок, красив скулптор, с обувки като малки гемии от кожа и ръце като платна на вятърни мелници. Надонесе колони и усилватели (лампови, каза – транзисторните нищо не струват), надонесе китара, с която е свирил китаристът на Бъндараците (а пък един от Бъндараците, Вачо, работи точно зад галерията в музикалния магазин), надонесе разни направени от самия него метални кутии-барабани, огромни барабанни палки увити с парцали, какви ли не чудеса за произвеждане на звук.

И пред публика, състояща се от седем човека плюс цялото му семейство (дъщеря и жена), той произведе култура колкото в дванайсет министерства не може да се произведе за дванайсет години.

Той свиреше, а ние немеехме. Като едни немейски лъвове. Издаваше невероятни звуци с тия свои странни инструменти – китарата беше настроена по невероятен начин – и с напъхани под струните метални пластини създаваше нечувани звуци. В публиката седеше един самотен канадец, кой знае откъде пръкнал се сред нас. И не беше самотен – и аз се опитвах да гледам на този концерт с неговите очи – колко малко, странно, красиво и уютно Културно събитие беше това. Сред студа и мрака навън, вътре – сред приглушените тибетски светлини на лампите на Ники Табаков – и тия шеметни звуци, това тайнство на истинската сърдечна музика, която прави човек, когато се опита да се освободи от „нормалното” – от тривиалното, обичайното, пошлото, това, което „очакват от него”. Хубаво.

И аз си казвах: Аз Съм министър на културата – за какво ми е да ставам такъв? Аз Съм – ето – това е моето министерство. Аз произвеждам култура и тя заразява с благородните си спори първо едно малко пространство – а после, лека-полека, и целия наш свят. Защото такава е природата на Културата. Тя е всепроникваща.

Там, където има скука, пошлост, администрация, сивота, милион изпушени от съклет цигарки, сводки, дописки, грантове, проекти, европроекти, купове от листа, на които пише нещо, което никой няма да прочете... Там културата потрепва – тя е пеперуда – и умира, защото някой пипа крилете и със сухи пинцети от празнота и нищожност.

А министър на културата може да е някое момче, което е играло с Гришо. Нещо като нищо. Ей ти, кой беше? Ами – играех табла с един твой познат, Пешо от Перник. Аха, добре, ставаш за министър, така че сложи си едни чиновнически ръкавели и отиди да изпиеш една кофа мастило по европейския проект Мастило без граници. И така нататък.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови