Понеже съм “carpe noctem” тип човек, feeding on young souls, пък и вече дистимифициран, in a way: ще ми се да пусна на г-жа Фандъкова „Breathe“ на Пинк Флойд, макар че едва ли ще ме разбере. Не само заради престъпно мръсния въздух в столицата, но и заради общото усещане, че София не диша, управленски и всякак.
***
Американците имат чудесна дума за въпросната госпожа - malfeasance. Добавете и целия fact-bending journalism у нас – който е същинският проблем на повечето медии, включително онези на „против Дебелия“ – и картинката се намества.
***
Какъв е този наш mock-парменидов, про- или антигешев свят, в който има само лоши и добри? Само сили на мрака и воини на светлината? На фона на това дори Star Wars-вселената (особено в последните, напълно малоумни Дизни-епизоди) изглежда като дълбок, зрял проект.
***
И още: какъв изобщо е този наш сегашен български свят, в който вече трудно се долавя каквато и да било интракраниална активност?
***
И защо все повече приличаме на онова „либералов теперь туда будут отправлять, где белый медведь прокурор“?
***
Впрочем, има и такъв гениален туийт от скромния гений Максим Мирович (да ви разсмея, щот не следите руската култура): “Илон Маск запустил вторую партию из 60 спутников для глобального интернета. А в Волгограде открыли памятник Сталину. Ето даже не новости из разных стран – ето новости из разных цивилизаций.” Къде сме ние в това цивилизационно етажиране?
***
Родният Фейсбук: постоянно „безхарактерната и рабска паплач“ (да заема израз от самия Алеко) иска да изкачи интелектуалния К2 без кислород, но все остава в базовия лагер.
***
„Паплачта“ не подозира, че as you have brewed, so shall you drink. И че einmal ist keinmal. В това има нещо закономерно, и дори красиво – почти като Кара Делевин в Paper Towns.
***
Борисов се движи опипом, както обикновено, и онези около него се държат сякаш той е too big to fail; а труизмите на Доган и ДПС го държат на власт. С лека, ненатрапчива епизиостомия. Slim pickings, но успява да задържи властта. Свиквайте.
***
А ДБ са все така малки, макар че в социалните мрежи сякаш си викат sois enormes, като агитката на „Севиля“. Но не схващат, че са като онeзи polka dots на Яой Кусама. And it always ends on a cliffhanger. Там никога няма да има самсара, не.
***
Сори, аз съм един вид cynicist emeritus. Все така устата жад, тъга душата трови, дет вика единият от „братята“ Славейкови.
***
Да, бе, същите Славейкови от пейката на площада, сещате се, задигната като идея от една на Ню Бонд Стрийт, с едни там Делано и Уинстън – те пък еманация на пресметливото съглашение-наклонена черта-историческата неизбежност, и никога егалитарният идеал.
***
Повод или да възликуваме културно, или да рухнем под напора на новия ариман – Личното мнение, което подменя фактите. Aggressively vapid.
***
Парономазия. QED пак (този път на разградско патоа) - квот там трябвашИ да се докажИ.
***
Чакайте малко, обаче: как стигнахме дотук? Властта (ГЕРБ with a little help from their friends бсп и ДПС) да ни призовава непрестанно към реда на еднаквото и стазиса?
***
Как, читателю, стигнахме и до Каракачанов, с неговия трагичнен BMI и другите му там морални баласти - „патриоД“, към когото старите войводи на ВМРО щяха да са тип ботевото „с ножа по глава“?
***
Как ДБ с тяхната trompe l’oeil „политика у Фейса“?!? Как търпите тази посредственост, г-да „градски десни“?
***
Как търпите откровения глупак – пак чрез непосилната лекота на социалните мрежи, – да изтрива разграничението между култура и безкултурие, сякаш злорадо оповестявайки, че „всичко е култура“?
***
Докато, в социокултурен смисъл (и тъкмо заради достъпа на плебея до форума, но не, не древноримския плебей до Форума) сме в нещо като хипотеза на мнооого бавен, културологичен „холодоголодомор“?
***
Ceci n’est pas une pipe.
***
Иронията на Уотърс (Роджър, не Огъстъс на Джон Грийн, слава Богу): той, вечният неприятен и велик лефтист (и може би най-големият жив музикант-мислител-бунтар, ако не броим Анти-Флаг), ни казва, че който е роден в бачкаторската класа, трябва да полага допълнителни усилия да „диша“. И че само това ще ви направи свободни. Контекстът тогава - на “The Dark Side Of The Moon” - е ранно-седемдесетарската консервативна вълна след „анти-виетнамските“ хипи-лета в края на 60-те. Нещо подобно наблюдаваме и днес, когато след Фукуяма и Карл Попър целият либертарианизъм е в криза. (Докато “Breathe” на Уотърс си остава най-великата песен евър.)
***
В едно нелошо интервю на живо в един хотел в Мейфеър (благодарение на г-дата Денис Ризов и Иван Несторов), попитах Роджър Уотърс лично защо група като Пинк Флойд (неговото „baby“, да се самоцитирам) вече не е епитом на либертарианското, на метафизичната идея за свобода априори – и той каза, че Пинк Флойд не е негово „baby“ и вече не го интересува нищо освен неравенството. Може да кажете, че е мегакисел, щот узурпаторите Гилмор и Мейсън му задигнаха бранда “Pink Floyd” (to no avail), но не е толкова просто – в късните си години той вече стана истинска жертва на либертарианския ляв контекст. С цялото величие на „Pros and Cons“, където той отчаяно крещеше „stay with me“.
***
QED пак: винаги има гении, които падат свидна жертва на квази-леви идеи. От Сартр до Уотърс, и обратно до „първия ляв“ (ако позволите тая шега) Анаксимандър. Да, и аз се смея.
***
Което ме подсеща за параноидно-инфантилните реакции на строго марксисткото (маркузевско, хах?) ядро в ДБ, този симулакрум. Ще ми се да кажа „grow the fuck up, FFS“, но с това ще се занимаем следващия път, по повод масовата инфантилизация.
***
Пълната невъзможност да понесеш различно от своето мнение е разбираемо и описано от Юнг като архетипно инфантилно. Някви mind bullies (sic!) като мен и Хазарта не харесват политическата игра с кофички и лопатки на ДБ, и им разритват „замъка“ на мокрия пясък, който морето на Статуквото и без това винаги размива – ерго, „проблем“. Но не по Хьойзинха, уви, не така умно.
***
Впрочем, да съм честен: в ДБ има хора като Жоро Пламенов Илиев и Константин Павлов-Комитата, избрани за районни кметове в София с гласовете на истинската градска десница (има и още неколцина), до чието политическо и експертно ниво почти никой в „политбюрото“ на ДБ не може да се издигне (досущ както не могат да стигнат никога нивото на дори средния си избирател). И с това затварям тази малка тема, тази „необходимост на измамата“, каквато е ДБ в момента, ако позволите да цитирам Чоран.
***
2020: да помислим за първа стъпка към следосвобожденската „схема“, когато „средната класа“ праща децата си да учат в Европа, а след това сериозна част от тях се връщат и стават част от новия елит на тогава новия XX-ти в. (Кирил Христов например, този може би най-подценен наш интелектуалец, макар и относително лош поет, пространно пише за това.) Ерго, нашият шанс в хоризонт 20-тина години напред е сегашният емигрантски елит да се върне и да отвоюва властта от династично-олигархично-мутренските пост-БКП кланове. Но, казано кинично, не слагайте пари на това.
***
Хайде и да си обясним набързо Декарт и рационализма, заради предния път – хем да го затвърдим, хем да не стават грешки. Новопридобитата наука и математика от древните вдъхновяват философи като „нашия човек“ Рьоне, който – най-общо – твърди, че сетивата и емоциите са „просташки“ и не може да се разчита на тях, и трябва да заложим всичко на една-единствена карта, разумната мисъл. (Днес това изглежда очевидно, но тогава, в началото на 17-ти век, в условията на строго религиозно мислене и контрареформация, не дотам.) Старият Рьоне се обляга на тихия протоемоционалист Платон – не вярва, че животът може да обяснен през чувства, а само през разум. Ерго, Декарт е първият истински революционер в мисленето – защото въвежда и математическия метод в рациото (оттам и Спиноза, и Лайбниц, и двамата математици). Единственото, за което можем да обвиним този велик ум е, че заради неговия рационализъм по-късно се появява и (британския) емпирицизъм; т.е. че без Декарт нямаше да се мъчим с Томас Хобс, ако схващате иронията.
***
(А ако Хюм можеше да прочете това, щеше да слезе от прословутия си паметник в Единбург и да ме ритне с още по-прословутия си зеленясал бронзов палец на крака. И щеше да ме заболи метафизически и всякак.)
***
Обаче, като заклет картезианец, трябва да подметна и друго. За Декарт умът, „мислещото нещо“, не просто трябва да се отграничи от физическото ни тяло - това е императивно. Оттам той, без да иска, създава постулатната школа на споменатия миналия път mind-body dualism. Тва не е ново – знаем го още от „трагическия“ Анаксимандър, но тъкмо старият Рьоне го систематизира.
***
Как? Чрез т. нар. „субстантивистки дуализъм“. Т.е. това е първият път – помислете, става дума за първата половина на едва 17-ти век – когато някой се светва, че човекът се „дели на две“. Едната част е разум (възможност за рацио), а другата е тяло; живи организми без възможност за разсъдък биха съществували само като подматерия. Ring any modern bells?
***
Нашият постренесансов първопроходец Рьоне, милият. Той ни подсказва и днешното модернистично мислене. Без него нямаше да се „пипаме“ интелектуално, четейки примерно Гилбърт Райл, който в своята The Concept Of Mind ни кара не само да мислим, но дори да поставяме под въпрос цялата картезианска система (ирония на интелектуалната съдба). Райл, досущ като ранния аз през 00-те, се противи на „тоталитарната“ бъдеща просвещенска идея, че дуализмът на Декарт е верен. Духът и тялото са полярни, и не са в една и съща логическа категория. Hence, Бърк по-късно, conservatism; умът настоява за традиция, а тялото – за революция. Казано най-просто.
***
В наши дни обаче Райл е останал само с едно – че „електоратът“ е нещо като призрачна общност, съвсем различна от реалната. И въпросният мислител пръв сякаш описва културологичния проблем на нашата т. нар. „градска десница“: тя не схваща простата разлика между “mental reality” и “physical reality”. Тези днес не принадлежат към една и съща логическа категория, но - добавям аз – в опозицията няма и един достатъчно образован, за да го схване. Противно на изморените шеги за „умни и красиви“. Но ето че пак, като вид pet peeve, пак се занимавам с тях, ще спра.
***
Покойният вече скулптор Александър Дяков настояваше на мястото на съветския войник с шмайзера да има фигура на Христос, сякаш наш малък Корковадо; но предучилищният ум на властта тук е обзет от негласен „промосквоитет“ (ако позволите тази игра на думи с „промискуитет“) – не само заради малоумната путинофилия (включително „да не дразним Мечката“), но и заради простото недоразбиране на факта, че не може да честваме окупационна армия и руските имперски свинщини спрямо нас (1885-1991), които са исторически доказани, а не само в прочутото „скерцо“ на Радой.
***
Ще извините моето dry sense of humour, обаче: след като махнем онзи с автомата, може да оставим постамента и отгоре да сложим мъничка, десетсантиметрова фигура на Тръмп, досущ онзи mock-ацтекски „бог“ на Тери Пратчет в „Ерик“. И да се надяваме, че русофилският Багаж няма да се засили с множеството си крачка и да го смаже.
***
А отдолу може да пише просто „Господ кърти!“ (или “God is awesome”, или квази-толстоисткото „Бог – потрясающий!“), съвсем в духа на смазващата посредственост в социалните мрежи. Т.е. тва да стане паметник на всичко глупашко у нас. Have a quiet think about that.
***
А може и друго: да създадем истински TerrorHáza, музей на тоталитарния ужас, като в Будапеща. И да се съгласим, както вече съм казвал, че единственото хубаво на комунизма са Rage Against The Machine.
***
Може какво ли не. Може също да се запитате защо ние сме страната на вечната “втора печеливша оферта“ – примерно, че Агромах печели за сметка на Вутов онова за тунелите на магистрала „Струма“. Което и без това е скандално – за километър то струва около две трети от километъра на най-големия мост Данян-Куншан в Китай, над делтата на Яндзъ, който е към 165 км.
***
Сега новата голяма „хапка“, след магистралите, е ЖП-инфраструктурата – и онова за Елин Пелин-Костенец може да се окаже и то най-скъпото нещо на света. Прибавете тук и държавната „Автомагистрали“, която без търг ще укрепва свлачища по бъдещото трасе на „Хемус“. Каквито свлачища никой не е виждал.
***
Неслучайно „къв Гогол, бе, казва се Гугъл“-поколението (както вече стана дума) изтика Борис Бонев напред, и той взе почти толкова гласове, колкото „Да, бе, да“.
***
Facebook, който всъщност е Fakebook?
***
Ето и същностен наш проблем – куп „евро“-проекти не могат да заработят, да речем, в електронното управление или пък интегрирания градски транспорт в София, защото спечелилите фирми нямат потенциала и ноухау-то. И правят следното: искат още финансиране, за да си вземат „чакалъка“, а друг изпълнител, нает за по-малкото пари, да изпълни проекта. Не е наше изобретение – Джими Хофа и Ирландеца (прочетете “I Heard You Paint Houses”, която излезе още през 2004, или поне гледайте филма на Скорсезе) са го измислили отдавна.
***
Y’know what? Стоим с подут памперс и пред Тръмп, и пред Путин, докато всъщност сме fainéants, според израза на Макрон.
***
Т.е., нещо като нали ви видех, оПщественици. Ра-цио-на-лис-ти. По-ли-ти-ци.
***
Mind you: не просто мързеливи копелета, paresseux, а хитряги, които намират начини да не работят, а да „профитиърват“.
***
Какво да ви пожелая за 2020-та? Здраве?!? Или пък обратно покълване, дет вика любимият Чоран?
***
Ще пожелая просто живот.
***
Защото идеята за смъртта ни показва едновременно хем нищожността на времето, хем безкрайната цена на всеки миг: не го пропилявайте.
***
Животът: триумфална на моменти, но всъщност бавна агония.
***
Можем ли да спрем вече с „firefighter politics“, дет вика руският колега Станислав Белковский? И тук не правя елементарна препратка към бившата професия на премиера, въпреки че не мога да се въздържа от една шега: Борисов често се държи като пожарникар в политиката, но точно сега как да изгаси пернишката криза, като няма вода?
***
Можем ли и още нещо – всичко да не е като в „Кандидат за хамама“, щот вече сме 2020? И премиерът да не е мономан като капитан Ахав?
***
Заради нашето принципно малодушие (кой от нас не е бил жертва на рационалистки съмнения?), заменяме нашето нищожество с усещането за чуждо нищожество.
***
Можем ли да се отървем от вечното усещане за провал, станало легитимно?
***
Да работим (смело, по вазовския стих), за да сближим „двете Българии“, разломени от социалното и културно неравенство? Да разбираме, че дори не сме направили и първа стъпка към „welfare state“ (за разлика от средноевропейци като Словакия и Унгария, за Чехия даже да не почвам)? Т.е. да не дрънкаме за стабилност, когато смазващата бедност в белите гета и изоставените ни провинции не вижда „стратосферата“ на имащите; а това ще стане само чрез умна дясна политика, която децентрализира и насърчава предприемчивостта и свободната инициатива, без твърде много държава, и така създава средна класа? Но, забележете, не само в София, Пловдив и Бургас?
***
Можем ли да се отървем от микроклимата на моралната обфускация, при който реквизитите на социалния успех са напълно размити чрез кроткото повсеместно толериране на корупционните практики?
***
Това ми се струва важно. Щот иначе, ако позволите тази фриволност, досущ като грозновати плеймейтки, вечно ще лапаме „експертно“ духалото на екзистенциалната югоизточноевропейска гайда (т.е. неприятното състояние на „вторичност“), докато некви като Макрон ни натискат главата към него.
***
Българската космогония: нашата дума на 2019 не е „БреКЗИД“ (според онази „виетнамска“ домашна птица в парламента), а – по моему – аристотеловата „хамартИя“ от „Поетика“-та на Стагирита. Т.е. присъщият априори (вроден?) съдбоносен бъг в умствения ни софтуер, който в древногръцката трагедия – пък и нашта сегашна – води неумолимо до провал.
***
Или, още по-лошо – до полу-провал.
***
Състояние на вечно „полу“.
***
The horror, the horror. Фраза първо от Конрад, и едва тогава от Марлън Брандо.
***
Накратко, ждъ кажа на Русссияна и вассс да заколи.
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
