Мишката - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 22 януари 2023 в 08:16 11239 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС/Надежда Пеева

Здравка Евтимова

Беше студено. Мислеше си, че на втория етаж на гарата ще е по-добре, но не беше. На всички пейки бяха налягали хора, омотани кой в каквото има – одеяла, якета или просто стари дрехи. И тя щеше да нахвърля всичко, дори кърпи, на гърба си, но нямаше. Не беше събрала всичките си вещи. Нямаше време. Нямаше мисли, нито кръв за това. Видя как някъде към пет чеса сутрина – кой знае пък дали беше пет или шест – една жена се надигна от пейката, смъкна одеялото, с което се беше завила, съблече се и бялата й кожа светна, уплашена луна в полумрака на втория етаж. После навлече някаква фланела, която измъкна от огромна чанта натъпкана кой знае с какво. Онова, което Мишката видя, я разтърси.

Жената сложи одеялото върху човека до себе си. Той закашля тежко и дълбоко. Обзе я не страх, че този тип ще я зарази - Мишката усети нежността, с която онази жена, висока, тънка като светлината на мъждукащата лампа, зави човека до нея. Ръцете й докоснаха въздуха, който беше издишал, помилваха гърба му – така внимателно, като че той щеше да си отиде от света. Тук, на гарата на втория етаж, където от луната я делеше един покрив, хората бяха бездомници или много закъсали. Нямаха пари за хотел в края на есента. Тук, където никой не очакваше, мършавата жена разстла и стара фланела върху човека с грозната кашлица. Направи го така нежно, без звук, така внимателно.

Мишката си помисли – „Дано оздравее. Помогни им, Господи.“

Беше си тръгнала. Не искаше да загуби доброто – то е толкова малко и толкова рядко. То е вода, която се изпарява в жегата и замръзва на студа. То е река, която пресъхва, но човек не бива да вярва, че пресъхва завинаги – просто водата набира сила пак да стигне до жадния. Пресъхне ли на едно място добротата, ако не я забравяш, ако се връщаш в мислите си при нея, ако я запазиш дълбоко, много дълбоко, по-дълбоко от костите, троха от нея да задържиш, тя ще поникне. Казвам ти – така говореше майка й, преди да си отиде тихо, без да се оплаква. Отиде си, но всъщност никога не си бе отишла от Мишката.

Затова Мишката си тръгна – да запази тази троха, по-дълбоко от костите, по-широко от мислите, защото мислеше си Мишката, обидата е самодивска трева – остра, тъмнозелена и при нея растат онези гъби, челядинки, светлокафяви като очите на Давид. Тази трева дори да увехне, то е само в най-режещата жега, то е само за няколко месеца и през април, дори в края на март, отново издига зелените си копия. Глупости, какви челядинки. Давид не можеше да лъже. Отклоняваше погледа си от нея и Мишката се опитваше да не забелязва това, но забелязваше. После се случи най баналното. Видя ги Давид с онова момиче.

Не го разпитва, не постави погледа му в ъгъла. Погледът не трябва да се огъва и да кляка. Очите не трябва да изстиват в самота. Баща й никого не поставяше в ъгъла – оттам никой не може да избяга, но човек не се ражда да бяга, а да направи дом, да има такава хубава дъщеря като тебе, Мишке. Да има такава жена като майка ти… - тук думите на баща й свършваха. Тя пътуваше всеки ден от София до гара Метал, Перник, притъпкан влак, студ, жега, прах.

– Да можех - казваше баща й. - Да я бях спасил. И с по-малко се живее. - Не се живее с по-малко, тате, мислеше си Мишката. Аз ще направя ти да живееш с повече. Не трябва да непрекъснато са пестиш. Ти казваш на мене – не бива да си сама, намери си някого. Да е светен човек, може да е много беден, но да е свестен – баща й добавяше тихо, - Като майка ти.

Всичките думи и всички пътища го отвеждаха до майка й. Там стигаха и пресъхваха мислите му, но не бива така. Не трябва да оставаш сам.

Мишката си беше тръгнала.

Давид я беше намерил на гарата и оттогава Мишката вярваше, че гарата е нещо много хубаво. Нещо топло в студения февруари, който след Давид стана най-хубавият месец в целия календар още преди човечеството да е било човечество. И тогава е имало февруари, и тогава някой Давид е попаднал на едно момиче, но тогава не е имало гари, а преспи сняг.

- Студено ли ти е? - беше запитал Давид. Тя бе потънала в палтото си и във всичките дрехи, които имаше – три блузи, два пуловера, палто и два шала, а около гарата беше мразовито. Имаше пари за билета до София, за една баничка и кисело мляко, другите беше оставила на баща си – той се беше излекувал от кашлицата, треската беше отишла там, откъдето бе дошла. Човекът беше още слаб, не можеше да се изправя – две седмици Мишката не ходи на работа. Накрая баща й се съвзе и тя му остави парите. Напълни хладилника и то не с най-евтините колбаси, купи му домати, картофи, хляб. Трябваше да работи. И тогава, в пет и половени сутринта, когато нощта навън беше напълнила града, на гарата я намери Давид. Студено… – беше измърморил той. Тя, както я беше учила майка й, не призна, че трепери.

- Ясно – каза момчето, което едва се виждаше изпод брадата си. - Студено ти е – той й даде шала си, може би не най чистия на света, натежал от миризма та тютюн, но толкова топъл, пълен с лято, че Мишката си помисли – топло ми е.

- За София ли пътуваш? – попита я той.- Ако не си за София, и аз не съм. Как мога да те оставя да вървиш само с това тънко палто на гърба? Ето.

Даде й някаква вафла. Беше счупена на сто парчета. Беше страхотна – никоя вафла не може да бъде така натрошена – на сто, от щастлив шоколад.

- Здраво трепериш – каза й Давид. – Нищо, нормално е. Ето – той й даде едната си ръкавица. Голяма е, можеш да напъхаш и двете си ръце в нея. – Сигурно пръстите й щяха да миришеха седмица на тютюн. - Имаш ли къде да отидеш в София?

Имаше. Живееше на едно таванче, от което се виждаше черквата Свети Седмочисленици. Тясно като напръстник, едно легло. Дори маса нямаше, но баща й беше сложил широка дъска. Всичко беше наред. Там Мишка бе свикнала със студа, нейният постоянен съквартирант. Отначало продаваше банички и това беше прекрасна работа – винаги бе сита. Оттогава се убеди, че трябва да благодари на жените, които месеха и печаха банички – силни жени, особено една Виолета – каквато бе яка, такъв бе и гласът й: - „Слушай, ще хвърлиш топа, Мишке – казваше тя, давеше й с две-три банички повече и заповядаше: „Яж!“

После съкратиха бройката и Мишка стана лелка в една детска градина – редом с изпитите за английска филология, вземаше и изпити и по предучилищна педагогика. Бяха я разпределили в най-малката група, първа, на тригодишните в детска градина „Миньорче“. Повечето деца й казваха „Мамо“. Имаше родители, които се заяждаха – но заядливият човек не вижда по-далече от носа си, момичето ми. Той дори нос няма, иначе би подушил че постъпките му вонят, беше казал баща й, човек, който имаше думи за всичко, но нямаше пари – откъде пари в пенсиониран учител, който занимаваше деца и родителите му плащаха кой с каквото може.

Човекът беше доволен, че отива по домовете на хората, където беше топло. У тях, след като си отиде майка й, беше топло в събота следобед и неделя сутринта. Тогава Мишка се прибираше у дома – затопляха кухнята, която беше тясна кутия за обувки и така приятно и хубаво беше в нея! Чисто бели стени и лимонът Станой, който майка беше прихванала от семка. Баща й гледаше растението, приказваше му - моят стар приятел… Заради баща си Мишката се научи да готви – вкусно и пестеливо. Двамата не говореха много, но колко хубаво беше да мълчат заедно.

- Когато обядваш с някого, момичето ми, пази му тишина – така ще усеща, че си до него. Дори да си на работа, ще чувства, че още си у дома, че мълчанието е общо, негово и твое. Може да ти каже всичко – най-важното нещо, което е измислил през живота си, или най-глупавото.

- То ми носи късмет – беше казал баща й. Показваше й, кой знае за кой път, едно шалче. - Майка ти и аз спечелихме от лотарията петдесет лева. Ти беше слаба, направо прозрачна. Но беше много хубаво дете, Мишке. И ти избрахме шалче вместо друг подарък. Сега то ми носи късмет. - Баща й беше наивен, толкова прекрасно наивен човек не бе срещала по-рано. И Давид беше същият глупчо – беше спечелил пари, работеше, когато може – беше и хамалин, и шофьор, разнасяше пици, учеше машинно инженерство – най-трудната специалност под слънцето, и си вземаше изпитите. Веднъж беше изкарал доста – пренасяли мебели с някой от неговите приятели, и й каза:

- Богати сме, скорче.

Колко странно. Баща й питаше: -„Не можеш ли да решиш тази задача, скорче?“ - Заедно я решаваха, баща й и тя.

Един басейн се пълни от две тръби. През едната изтича, през другата се влива вода – за колко време ще се напълни? Двамата се потяха, изтощаваха се и за да наберат сили, пиеха чай от шипки. Ако попитаха Мишката какво е детството, тя би отговорила - две чаши чай от шипки, една трудна задача за басейн и баща ми срещу мене на масата. Мама готви нещо, затова детството е вкусно и трудно като задачата за басейна, но толкова добро. Не трябва да забравяш доброто, върху него не трябва да попада кал – беше казал баща й. - Каквото и да става.

Сигурно Мишката беше казала на Давид, че баща й я нарича „скорче“. Имаме много, скорче – беше прошепнал той. -. Много, много пари. Хайде.

Отведе я в най-скъпи магазин. Ти си нямаш пуловер, измърмори Давид. На следващия щанд каза: – Нямаш стабилни обувки за зимата.

- Имам – беше възразила Мишката. – После какво ще ядем?

- Човек винаги може да натрупа пари, но без стабилни обувки пуска грипа у дома – изтъкна Давид.

Пари човек винаги може да спечели и спечелиха – чистеха ресторант „Вагона“ два пъти седмично. Лъскаха баните в разни апартаменти, изхвърляха отпадъци от тавани и мазета, лъскаха стълбища до блясък. Виждаш, пари човек винаги може да изкара, щом си до мене, скорче.

- Човек може и с по-малко, но чакай да завърша, да стана машинен инженер - ще имаме купища, с багер ще ги ринем, вярвай ми. Ще отидем в Париж, ще си купим капучино. Ще бъде хубаво, щурче. Тя знаеше, че ще бъде – дори във влака беше хубаво - един замръзнал влак, с който пътуваха до София в четири и половина сутринта. Но ти ми подари шал, скорче. Страхотен шал – в него екваторът и тропикът се събират на едно място – беше й казал Давид.

Мишката обличаше една негова риза – на тъмносини и светлосини квадрати. Вървеше й с нея, наистина й вървеше. Спеше нощем с ризата преди изпит и добрият късмет я държеше за ръка. Когато трябваше да намери решение за нещо много важно - например къде да потърси работа, ризата отново й идваше на помощ. Още през следващата седмица намираше работа – започваше да продава карти за градския транспорт, за по-малко пари от пекарната, с по-дълго работно време, но човек може и с малко.

Тя го питаше „Гладен ли си, скорче?“ и избираше зеленчук за вечерята. Първо най-евтините домати, съвсем меки, почти пюре, с тях правеше пържено с извара, после малко по-твърди за разкош, накрая спираше до най-красивия домат - огромен като слънцето (знае ли го човек колко голямо е то, ако се е завило в юргани от облаци в тоя студ ). Доматът беше прекрасен. Мишка го подаряваше на Давид, после Давид го подаряваше на нея и двамата се радваха, като че щяха да вечерят с омари, октоподи и кой знае какви печени и пържени морски чудеса. Освен това Мишката правеше вълшебно кафе по всяко време.

- Голяма си, скорче – каза й веднъж Давид. Целуна първо домата, после пръстите й и каза – Подарявам слънце за цялото лято.

После наеха един таван - след последния етаж на десететажен блок. Имаше стълба, каквато опират на череша в края на юли, за да оберат розовите като в детска книжка плодове. Двамата се катереха нагоре – току под тавана собственикът беше сковал дъски и имаше нещо подобно на хралупа. Върху дъските Мишката бе постлала дюшек.

Спяха върху него, не плащаха наем, защото почистваше трите входа на блока и градинките пред тях. Хралупата беше тяхната лятна резиденция – през август със сигурност щеше да бъде хладно, а когато свиеше студ, се прибираха на най-тесния дюшек в София, и колкото по-студено беше, толкова беше по-хубаво.

- Скорче - каза й Давид - Благодаря. Ти си лято през цялото време, честно. Подарявам ти моите ръкавици. Не искам да пукнеш от студ на път за дома.

Хубаво беше да купят по-мощна духалка в този дом от шест квадрата. Но имаха прозорец – малък, колкото дамска чантичка, но неговият перваз беше любимото място на зората. Детинят започваше оттам, вечерта също. Обичаше да го чака, след като приключеше с продажбата на абонаментни карти, с превода на някой много труден разказ на Ани Пру или споразумение за продажба на керемиди. Но имаха пари! Да ходим на пазар, скорче – предлагаше Мишката и тръгваха. Във Втори шанс беше прекрасно в четвъртък. Тогава цените за килограм дрехи бяха ниски като дупките по улицата.

– За мене ще купим обувки в четвъртък - подхващаше Давид. - А на тебе ще купим в петък, когато докарат новата стока.

Като си мисля за майка ти, не ме хваща грип, казваше баща й. Като си мисля за майка ти, виждам тебе - малко русо пате, толкова слаботелесно, че ме боляха очите да те гледам. Беше много злояда. Майка ти наливаше в едно легенче вода. Правеше корабчета от хартия, Мишке, пускаше ги във водата и така цял час се хранехте двете – а аз гледах. Нервирах се. Тогава не разбирах какво е щастие. А то беше пред очите ми - две хубави момичета вкъщи. Ако ги няма, какво остава - да се напия, да се натъпча с кюфтета и после пак да се напия.

Тогава – кога започна това „тогава“ - Мишката не можеше да определи. Щастието беше прекалено голямо, не се побираше в очите, в кожата й. Щастието беше риза на тъмносини и светлосини квадрати. Следобедът оставаше светъл, преводите й тичаха смело напред, продажбата на абонаментни карти хвърчеше до небесата, изпитите й в университета се вземаха сами.

- Всичко има край - казваше баща й. - Само щастието е безкрайно. Може понякога радостта да те напусне. Натикали са те в ъгъла, скорче, но може ли скорец да живее в ъгъл, зазидан в мазилката между тухлите? Птицата означава полет. Щастието е тук, на рамото ни. Може да се натъжим, да ни е криво, но радостта чака да се обърнем към нея. Затова, скорче, когато скърбиш, спомни си нещо хубаво. То е семенцето на щастието. Ще поникне в мислите ти. Хубостта не може да живее в миналото. И човекът не може. Живей сега, за да се стоплиш. Майка ти ме научи на това.

По-добре Давид да й беше казал. Тя не бе забелязала, че погледът му се счупва по средата на пътя към лицето й. Всъщност забеляза – усети. Думите му се прекършваха. Сигурно тяхната таванска хралупа и студът му се бе сторил труден за понасяне. Постоянно забитият й нос в някакъв превод му беше дошъл в повече, сигурно постната супа, която готвеше, кожата й, която му беше подарила, вече не го топлеха. Човек не може да обясни защо се разболява и кога точно е станало това. Човек не може да отговори кога една риза на светлосини и тъмносини квадрати е загубила щастието.

Съвсем случайно ги видя – точно както става в най-блудкавите истории, с които писателите печелят много пари и много срам. Естествено, Давид й беше говорил за това момиче. Била образцов мениджър, много проницателна, интелигентна. Може би Давид дълго бе мислил къде да спрат с онова забележително момиче - точно на завоя пред нон-стопа, откъдето вечер след 3 000-ната продадена карта за градски транспорт се прибираше Мишката.

Нямаше никакъв смисъл от шум и врява.

На другия ден сутринта Мишката направи както обикновено вълшебно кафе - но то вече не беше вълшебно. Давид излезе. Тя събра дрехите си в една чанта за 32 лева – нямаше смисъл от по-голяма. Когато забогатееше, щеше да си купи най-грамадния куфар в София. Все някога щеше да си купи къща. Щеше да затопли всичките стаи като в люпилня и щеше да събере всички премръзнали хора по пътя си. Щастливата риза бе стояла в гардероба, огладена, задрямала на обикновената си закачалка. Мишката я взе, сгъна я прилежно и я остави на матрака, който само преди месец беше най-светлото място на техния таван. Тръгна. Бавно, без да се обръща. Ако се обърнеше, щеше да остане тук завинаги, потънала в ъгъла, зазидана в тясната хралупа на дъските. Не взе асансьора. Слизаше по стълбището, благодареше на всяко стъпало, което я бе отвеждало при щастливия студ. Човек трябва да пази хубавото от отминалите си дни. То е нива. Там може да засади дръвче, да отгледа плодове като в онази смела приказка на баща й.

Мишката нае друг таван, по-тесен, по-евтин. Беше студено, но ако пуснеше за малко духалката – петнайсет минути, за да се стоплят краката, всичко си идваше на място. Не можеше да забрави онази жена, завила мъжа с лошата кашлица с одеялото си. Не можеше за изхвърли от ума си нежността й. Има други момчета – казваше си Мишката. Трябва само да се огледаш.

Но го нямаше Давид.

Баща й продължи да я нарича „скорче“.

- Ти ще си останеш такава– каза й той. – Човек не може за забрави скорчето, щом някога е долетяло в живота му. Човек среща такова птиче само веднъж. Най-голямата загуба е да го загубиш.

Мишката запази Давид – в кожата си, в костите и в оная щастлива риза, която беше останала в хралупата на тавана. Когато трябваше да свърши нещо много трудно, нещо объркано и непоносимо, си мислеше за топлия плат на светлосини и тъмносини квадрати – тогава добрият късмет се събуждаше. Тогава изпитите се вземаха сами и изреченията долитаха в преводите й като гълъби, сякаш беше протегнала към тях шепа царевица.

Ще имам къща, татко, каза си една вечер Мишката. Във всички стаи ще бъде топло като в люпилня поне веднъж в годината. Ще довеждам премръзнали хора да се стоплят.

Баща й се усмихваше както преди, макар че го наболяваше зъб. Дано да може да потърпи, докато с Мишката изкарат достатъчно за добър зъболекар.

- -------

В квартал „Църква“ на Перник, където преди години стърчаха руините на някакъв цех, сега имаше къща - не особено голяма, боядисана в бодро жълто, с широки прозорци. Пред нея грееше микроскопична градинка. Няколко гергини, скромна работа. Един мъж, едър, с късо подстригана черна коса, в тъмно палто, позвъни на вратата на не особено голямата къща. Беше сиво, какво друго да бъде в началото на октомври? Хладният вятър сряза на две дъха на високия господин.

След малко се появи млада жена. Огледа се. Беше предпазлива като думи към непознат човек.

- Нося ти това – каза мъжът и посегна да подаде нещо на жената. Всъщност дрехата едва ли струваше пет пари – изтъняла, избеляла риза на светлосини и тъмносини квадрати.

Вятърът притихна.

- Благодаря, не ми е нужна – каза жената. - Вече имам достатъчно облекла, Давид.

Беше студено, точно каквато бе метеорологичната прогноза за началото на октомври.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови