"Поздравъ от София", "Salutations de Sofia", " Souvenir de Sofia”... и така нататък, и така нататък. Това обикновено са заглавията на фона на столични сгради или миловидни ангелчета по старите картички от началото на ХХ век. Днес вече сме захапали следващия XXI век и хартиените картички изобщо не са актуални. Май вече сме емоционално доста закърнели. И не ни е виновен никой, просто картинките от интернет, шаблоните и виртуалните послания са станали по-популярни и са изместили картичките от хартия.

Нима това може да замени безумната радост, отключвайки пощата си да намериш там цяло съкровище - бял хартиен плик с печат върху шарената марка от 5-10 стотинки? Колко ли такива сме пускали по пощата? Миниатюрен душевен празник, храна за душата. Май сме изгубили тия тръпки. А може би сме се отказали съвсем съзнателно от това и сега се оправдаваме с извинението, че нямаме време да пишем, да търсим пликове и лепим марки. Колко удобно. Някак изведнъж се оказа, че за съвсем нищожен период от 30-40 години, в сравнение с галактическото безвремие, сме успели да заличим и тотално да изтрием от съзнанието си жеста с простичката, обикновена, хартиена картичка и емоцията да я пратиш или получиш. Писмата също изчезнаха.

Сещам се, че в казармата имаше доста неграмотни ромчета и турчета, на които им пишех писмата до любимите Айше, Роксана или Севда. Всички пиеха лимонада, пушеха и търпеливо чакаха реда си, умувайки какво да е посланието, което ще пиша. После ми диктуваха текста, а накрая слагаха и нещо като неумел подпис от две-три криви букви. Имаше един-двама, които за завършек на писмото опираха дланта си на листа и рисуваха с химикалката покрай пръстите си като децата в детската градина.

По мой патент на всеки нокът пишех съгласна буква от името им. Ромчетата го намираха за изключително красиво и деликатно послание. Имаше и един тарикат, който беше чул отнякъде фразата на френски „Je tem“ („Обичам те“) и ме молеше да я изпиша като „Жутем“ на кирилица, за да може родата на момичето да разчете правилно посланието. Бях го кръстил „Франсето“, после всички взеха да му викат така. Питах много ли обича тази дама, за да допълня в писмото още нещо, че да звучи по-влюбено и с „конгениално“ съдържание, както е казвал незабравимият Остап Бендер. Франсето отвръщаше, че много я обича! Съчинявах доста сърцераздирателни и умилителни писма. Да не пропусна и нещо важно: той всеки път ми напомняше да вмъкна: „..не мой да ми изневеряваш. Нощем ми дохождаш в сънищата, по светло целия ден мислим за теб!“

Естествено, отдолу се мъдреше неговият лиричен подпис от цели четири букви. Искрено се надявам получателката да е била доволна от посланието, написано с моята ръчичка и другарската ми взаимопомощ. Що се отнася до влюбения поръчител, той винаги беше изключително радостен и когато писмото биваше сглобено докрай ме черпеше с червен Ротманс от лафката, който аз разменях на другия ден за кутия вафли или нещо друго хранително, защото в казармата все те преследва вълчи глад.

И ето днес, в моите обичайни обиколки из антикварните магазини сред купища фотографии и картички от далечното и не толкова минало, попаднах на... едно мое писмо, завършващо с „Жутем“ и подписа на Франсето! Направо онемях, така ли вече се превъртя времето, че взеха да ми попадат картички от личния ми престой в социалистическото ни минало? Загубих ума и дума, колената ми омекнаха. Какво ли се е случило с тоя завалия и неговата любима годеница? Така и не видях жената, по която той харчеше толкова сълзи, мокри сънища и кутии скъп „Ротманс“. Как посланието, което беше написано преди 40 години от мен на една негова полусмачкана войнишка снимка, беше стигнало дотук? Изсипах моментално цялата кутия и разрових всичко, за да разгледам съдържанието. Мои съчинения повече нямаше, но пък останалите картички и писма бяха от времето на изкопа на Плавателният канал в околностите на София. Рядка тема, взех повечето.

Знаете ли за този гигантски строеж? Ако не сте чували, сега е време да прекъсна емоционалната нишка с влюбеното ромче и да премина към тъжната история с „плавателния канал“ на София. Мисля си, че ако бяхме построили Софийското море през 50-те години по идея на другаря Червенков (или по-точно по открадната идея от плана за развитие на областта на столицата от немския архитект Адолф Мусман, който начертава в студиото си в Дрезден градоустройствения план на София още през 1936г.), то сега през уикендите семействата на натуралния кореняк софиянец може би щяха да се развличат там с гондоли. А също с лодки, джетове и моторници.

Може би и Франсето със своята любима щяха през уикендите да се разхождат с лодка и да умуват как да изхранят 8-те си деца. Някои от корабчетата с туристи може би щяха да са от българското корабостроителство и щяха да си плуват по речните води. Или за по-лесно си представете картина досущ като във Венеция или по каналите на Санкт Петербург.

Изграждането на плавателния канал Панчарево-Павлово, с няколко пристанища и харизматична гледка към планината, е започнало в началото на 50-те години. Както биха казали днес повечето журналисти в телевизора – строежът е бил стартиран успешно. Но нещата тогава не са били изпипани още на ниво инженерна мисъл, да не говорим за бюджет за подобно нещо. Но, както и да е, строежът е отдавна покойник и мечтите за него също са погребани под пръстта на същото място.

Каква е историята?

В ония времена, първият секретар на ЦК на БКП и министър-председател на Републиката Вълко Червенков е бил силно възмутен от факта, че столицата няма излаз на никое от близките морета. Как така градовете от социалистическия лагер като Варшава, Прага, Берлин, Будапеща, Белград, а не само те - дори изгнилите капиталистически градове Париж и Лондон имат плавателни реки, а София няма?! Как може такава несправедливост?!

След кратко проучване, първоначалната цел на хидроложкия проект е била следната: течението по посока река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. „Искъро“, както все още казват местни шопи, да потече наопаки чрез сложна система от шлюзове. Достигнала до София, но не и до Дунав, тя е трябвало да пълни т.нар. „Софийско море“. Трябва да си го представите – морето някъде после да бъде свързано с река Струма и да се направи плавателен път чак... до Бяло море. Малка и незначителна подробност: групата инженери са предвиждали и подобна изкуствена канална връзка с друга река - Марица, така че по аналогично прокопан канал да се стига с кораби чак до Черно море. Резултатът – столицата София ще е на две морета.

Безумието на тази идея, както и многократните протести на учени и експерти (имало е и такива), не спират обаче мотивацията на другарите от Политбюро да се даде разпореждане работата да започне час по-скоро. С какво и откъде ще се вземе техника нямало никакво значение. И така, в началото на 50-те години, възприеманият с насмешка план вече е факт, а изпълнението му е приведено в незабавно действие. Машини обаче липсват и всичко трябва да се копае ръчно. Тук се появява проблемът с кирките и лопатите, за които трябва работна ръка. За тази „колосална“ идея властта нарежда абсолютно всеки гражданин на София да участва в изкопаването на канала с определен брой работни дни на обекта - от 3 до 20 месечно. Това са тъй-наречените „трудодни“, измервани в „човекочасове“. Гениални изрази. Писателят Георги Марков е посветил цял репортаж в своите „Задочни репортажи за България“ за плавателният канал и е на мнение, че този грандомански строеж се е използвал като начин за тероризиране и подчинение на населението.

На една от фотографиите е описано, че работниците на обекта са служители от инвестиционна банка. Те са в компилация с намерени снимки от периода, залепени на картон и прилежно номерирани и описани на пишеща машина. Записал съм преди години и един разказ от участник в утопичния изкоп - свещеникът от католическата епархия в София, за съжаление, вече покойник. Разказваше как е бил прясно уловен за изкопните работи.

Католически свещеник преди и по време на задължителната трудова повинност при строежа на съоръжението, личен архив

Повечето софиянци, естествено, имат постоянна работа и поради това изпълнението на споменатия норматив до 30 часа се случва най-често през почивните дни. Вземат се часове от отпуските им, а понякога и от работния ден. Функционерите от БКП присъстват, но са заети с организацията и най-вече с контрола на изпълнението на обектите. Хубаво контрол, ама дори ръчните колички и лопатите не стигат за всички. Но нищо, важното е да кипи "доброволен труд".

Ръководството на обекта определя и награден фонд от примитивно морално естество като снимка със знамето или с бригадирите. Има обаче истински наказания за неизпълнение, които се измерват в глоби от заплатите на трудещите се по работните им места. Много бързо обаче хората започват да се отегчават, виждайки калпавата организация и липсата на всякаква механизация, а и главно защото се намират по обектите след работа, тоест когато са вече достатъчно изморени да въртят лопата или кирка.

Героите на безплатния социалистическият труд са изтощени и така славата на бъдещия плавателен канал постепенно започва да избледнява и залязва. Ръководството заподозира, че свързването на столицата с две морета е невъзможна мисия. В допълнение към умиращия напън за грандиозно строителство, ръководителите са информирани, че няма да има достатъчно вода, за да се напълни подобно съоръжение. Това може би е краят. Другарят Вълко Червенков все пак приема за съвещание колектива от архитекти и технически ръководители, които отговарят за канала и се съгласява с техния преработен вариант.

Според новия план каналът трябва да е само около 20 км и да минава единствено покрай София. Тоест да има трасе и връзка от Панчарево до Павлово и да се изостави идеята за излаз към моретата. В преработения вариант каналът има достатъчно ширина, за да минават корабчета с туристи и транспортни гемии с дължина до 20 метра, широки до 5 метра. Планирано е да има пристанище „Павлово" и порт „Красно Село". Започват мечти за китни кейове: един в Павлово, другите в Красно село-Север, Лозенец. Предвиждат се и пристанища в бъдещия Студентски град, както и в Младост, а крайната дестинация е порт Панчарево.

Скоро след това Вълко Червенков е сменен, новата власт приема обекта и работата с ръчните изкопи продължава. Всичко приключва някъде в средата на 60-те години, а прокопаното през годините е общо... 9 километра. Една от причините да не се превърнем тогава в средноморска или мощна речна държава и идеята за тоя плавателен канал да стане на пух и прах - е новият обект Кремиковци, за който е изчислено, че ще поглъща достатъчно големи количества вода и няма да има за плавателния канал. В крайна сметка превръщането ни в балканска Венеция отпада, а като наследство от прокопаването остава задачата всичко отново да се зарине с изкопаната пръст. Това се оказва трудно и отнема години.

В наши дни остава името “Плавателен канал”, което все още фигурира за парцели и местности в кварталите Красно село и Драгалевци. Може да ги видите по описанията на землището в нотариалните актове при покупко-продажби на имоти, в които са описани по следния начин: парцели І, ІІ, ІІІ, ІV от кв. 133-д, м. „Красно село – Плавателен канал“, с обща площ от хх-стотин квадратни метра.

Мисля утре да пусна едно копие от избрана снимка на изкопа към пощенския адрес на един живеещ в центъра на София приятел. Вместо "Поздравъ от София", "Salutations de Sofia" или подобно – ще му я надпиша „Поздрав от порт Павлово“, София, 2023 г.“.
Отивам да търся марка и плик.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.