Да не забравяме вкуса към живота. Думи за Мюриел Барбери

Диана Маркова Последна промяна на 20 януари 2022 в 21:24 3275 0

Снимка bnr.bg / Личен архив - Мюриел Барбери

Мюриел Барбери

Миналото лято преживях нещо любопитно. На пръв поглед незначително, то ме накара да изпитам чувството да си приет сред общността от четящи – заради сплотяващия добър вкус и празнуването на стойностната литература.

Седях на една пейка на сянка в Докторската градинка и чаках моята приятелка – може би най-добрата ми тук, в този град. Беше август и жегата си вършеше работата – да напряга чувствителните, а на останалите да навява мисли за море и сладолед. Не помня да съм мислила за нещо конкретно – аз съм от чувствителните, които горещото опустошава. В един момент обаче погледът, концентрацията и съзнанието ми бяха извикани и приковани напред, пред мен. Една жена – цветна, хаотично забързана и на вид бодра – мина покрай мен.

Нищо особено, ще си кажеш. Да, но това свежо и пърхащо кълбо от лилави шалове, зелени обеци и дълга коса, която се разстила навред, вървеше и четеше. Точно така. Вървеше по алеята, а в ръката пред очите си държеше книгата, от която четеше. И една загадъчно-улисана усмивка се изписваше на лицето ѝ, докато крачеше под сянката на големите борове, засадени встрани.

Жената четеше „И розата сама да е“ от Мюриел Барбери. Бях видяла това издание – ново и стилно оформено – на витрината на една книжарница в Троян седмица по-рано и го бях купила на мига. Прочетох романа бързо, може би със същото увлечение като цветната жена, която можеше да се спъне, да падне или поне да се блъсне в някой младеж с тротинетка.

После моята приятелка дойде. Говорихме кратко, но плътно. Помня, че много исках да ѝ споделя, че за пръв път в живота си съм прочела нещо за Япония, което да ме накара да изпитам симпатии към тази държава. Но докато аз не разбирам цялата суета по Страната на изгряващото слънце и за мен тя е просто далечна и странна, любимата ми съвременна френска писателка е свършила прекрасна работа – като човек на думите, като естет, фин познавач и ерудит.

Доколкото познавам Барбери – а тя не дава интервюта често и изобщо страни от прекомерната публичност; нейната литературна работа е толкова изящна и вълнуваща, че почти не се нуждаем да надникваме в бита ѝ – когато тя написва първите два романа, които се превръщат в бестселъри, се оттегля именно в Япония (и в Холандия). Там вероятно получава голямото, секващо дъха вдъхновение: японската тема. Но на това вълшебно място се крие и от шума, от задължението да задоволяваш глада за разголване на почитателите, дори от задължението да пише. Защото не по задължение пишат добрите писатели.

Иначе вкусът ѝ си остава същият. Същият онзи вкус към живота – по френски, сред добро вино, апетитна храна, красиви пейзажи и стойностни приятелства. И ако ме попиташ дали това е най-важното, със сигурност, след като съм прочела повечето романи на Мюриел Барбери, ще отговоря категорично „да“. Защото какво друго е животът, ако не всички онези простички радости, с които прокарваме горчивината.

Но за това след малко. Сега ще отбележа, че последната издадена у нас книга на Барбери, „И розата сама да е“ („Сиела“, 2021 г., преведена от френски от Евелина Пенева и с корица, нарисувана от Дамян Дамянов), проследява историята на млада жена, чийто баща, когото не е виждала никога, умира в Япония, където е живял през последните години от живота си. Наследството, което я намира след смъртта му, е всъщност нещо много любопитно. Заможен човек като него би могъл да обезпечи материално дните на детето си – воден от гузна съвет или от някакво закъсняло бащинско чувство. Но той я отпраща към човек, който да ѝ разкаже. Да ѝ разкаже за нейния баща, за изкуството, до което приживе той се докосва, за Япония с цялата ѝ мъдрост и красота.

И след като вече болката е близост и доверие, а скръбта – съзидание, може да се появи и любовта. Но ще оставя на вас да откриете цялата развръзка.

„Лакомството“ („Факел експрес“, 2015 г.; превод на Александра Велева) е първата творба на Мюриел Барбери. За нея тя споделя, в разговор по време на Софийския международен литературен фестивал през 2021 г., че – парафразирам – я е написала с лекота (за разлика от следващите книги, в които е обръщала много повече внимание на сюжета и конструкцията, влагайки огромна концентрация и повече усилия). Честно казано, след като я прочетох, в мен в никакъв случай не остана и помен от чувство за безотговорност. Романът е богат и внушителен, и нито някакъв кич, нито небрежността са оставили следи в него. Вакханалия от вкусове, апетит за извисяване и естетика – насред този контекст откриваме главния герой – прочутия кулинарен критик Пиер Артан. Заварваме го в края на живота му, на смъртния одър, в трескав опит да си спомни най-най-най-любимия си вкус. Дали това е хлябът, дали това е ароматът на липата в юлските вечери, препечените филийки с масло, майонезата, виното и уискито…, или доматът в градината на леля му, или сладоледът и портокаловото сорбе? Знам само, че ако търсиш най-доброто оправдание да си хапнеш нещо вкусно, засукано, ароматно и не толкова полезно, този роман би могъл да бъде идеалното обяснение на факта, че все по-често посещаваш малките симпатични гурме ресторанти в центъра.

След разговор с издателя ѝ, на Мюриел Барбери ѝ хрумва да задълбочи образа на портиерката от „Лакомството“. Защо една портиерка да не използва витиевати изрази като дукеса? Защо тя да не чете Маркс, екзистенциалистите и редица други философи? Ето как се ражда единият от двата главни герои в световния хит „Елегантността на таралежа“ (издадена у нас и от „Факел експрес“, и от „Сиела“). Другият е младото и будно момиче от кооперацията, което планира своето самоубийство. Изненадващо е отсъствието на мрак, а ако има някаква тежина, то тя е елегантна и зряла. И в никакъв случай самоцелна.

Още информация за „Елегантността на таралежа“ можете да откриете тук. Препоръчвам този роман на всеки читател, който няма да ми повярва, ако заявя, че съществуват съвременни автори, които залагат на интелектуалното, без да оставят чувство за преднамереност, маниерност или празнота.

И още. „Златни коне, „елфски съвети в тесен кръг”, „опустошителни вихри”, какви ли не премеждия и изпитания – и преди всичко невероятно сливане с природата и света на изкуството, вълшебства, достойни единствено за приключенията на Алиса и на Хари Потър...“, казват в „Льо Паризиен“ по повод романа „Животът на елфите“, появил се на световната литературна сцена през 2015 г., а у нас – година по-късно. Не вярвам в тази творба да отсъстват и големите стихии, които карат чувствителното перо на пишещия да посяга към създаването на по-близки или имагинерни светове.

Мюриел Барбери е родена през 1969 г. в Казабланка, Мароко. Първата година от живота си прекарва в София, където родителите ѝ са назначени като учители по френски език. Оттогава не е идвала у нас, но се надява съдбата да ѝ предостави този шанс. Завършва лицея „Лаканал“ в Со, а после придобива диплома по философия от Висшето училище за хуманитарни науки „Екол нормал“ в Париж. Преподава, пише и обича.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови