Quantcast

Чавдар: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 12 март 2016 в 07:31 9709 6

Здравка Евтимова

Там е още, но съм се научила да бягам, слагам тъмното в чекмедже – наум заключвам, отново наум прибирам ключа и се опитам за изгоря това чекмедже, но то не гори. Голямо е, тъмно дълбоко езеро, което ходи след мене. С какво е пълно – зная, но онова, което е в ума ми, не може да стои в чекмедже. Тогава Чавдар дойде и ми каза:

- Не зная дали ще изкарам още година, ей тука ме боли. Тука.

Познавам го от много отдавна - не хленчи, не се оплаква. Когато си счупи палеца, чак вечерта ми обади – щял да прескочи до фелдшера, нещо се бил одрал. После 45 дни стоя в гипс. Така беше и когато му рязаха апандисита – звънна на следващия ден от болницата, а бе измил чиниите, беше оправил леглото и всичко у нас светеше.

- Тук ме боли - каза той и се преви.

Видях, че черните петна под очите му му стигат до средата на бузите. Видях ръцете - трепереха. Ще ходя да ти купя някакво лекарство, казах. Дай ми пари за лекарство, после ще ходим на лекар.

- Ето, бръкни в джоба и си вземи, там има малко пари - всичко, което имам - Бръкнах - лъжеше. Намерих много. Цяла пачка. - Платих на един доктор да ми бие обезболяващо, сега съм по-добре - каза Чавдар.

От пет години се беше научил да разбира какво искам да питам само от това как свивах пръстите на ръцете си.

- На. Вземи и тези. Купи нещо обезболяващо, купи две обезболяващи или три.

Прибрах всичките му пари и тръгнах към аптека „Здраве“, но не отидох в аптеката. Показа се автобус 17, спря и аз скочих в него. Знае се, че автобус 17 има спирка на гара „Метал“. Оттам всеки влак ще те закара някъде.

Експресът ме хвърли в Кюстендил, оттам автобус ме изсипа в Гърция. Мислех, че Чавдар тъй и иначе си отива. Отдавна трябваше да свърши, аз бродех с неговите пари в джоба – но България е загадъчно нещо, за няколко часа не можеш да я пресечеш, магистралата сива, без бряг и без край. Не пуснах корени никъде в България, ту беше горещо, ту студено, отварях магазини за алкохол, ателие за химическо чистене, пункт за изкупуване на цветни метали. Няколко пъти ме трепаха, не много, защото дребните риби не ги убиват, пък и знаеха, че съм жената на Чавдар.

Когато видях тия черни петна под очите му – дълбоки като пресъхнали кладенци очи, а петната дълги и мъртви, аз изтеглих всичко до стотинка от картата му. Човек първо мисли за кожата, човек го спасяват само парите и нищо не е приятел на човека както притихналите в джоба банкноти. Избрах влак, който ще отиде най-далеч от Перник, вагон жълт като лимон ме закара чак в Силистра. Никога по-рано не бях отивала там – кратък град.

Отворих хлебарница и малко по малко бизнесът тръгна. На жената й трябва мъж да тика тежките касетки с хляб и да пече франзелите. Досега Чавдар беше човекът, дето влачеше всичко тежко и обемисто в ателието за химическо чистене, в хлебарницата, в павилиона за закуски. Човек не трябва да мисли какво се е случило със жълтите петна под очите на Чавдар, който издъхваше под касетките. Човек наблюдава онзи, който сега се огъва под хляба и щайгите. Момчето, което се гънеше, беше Петърчо. Силен и зъл, с косъм на глиган и сила на десет глигана, той ме гледаше както куче следи ръката, която му хвърля кокал.

Тези очи са най-опасни, някой ден ще те изядат. Не се доверявай на такива очи, в тях живее смъртта. Бизнесът вървеше, глиганът с черния косъм се оказа добър работник. Вечер, когато Дунав миришеше на боя или може би амоняк, аз си мислех за онова чекмедже, за кръговете под очите, за автобус 17 и Централна гара. Чавдар сигурно беше умрял.

- Наблюдавай бизнеса - заръчах на черната козина, но не му оставих пари. Пари не оставяй на никого, на никого – оставиш ли той ще си купи нож и ще изреже сърцето ти, ще плати за куршум и ще те застреля.

- Аз с какво ще го купя брашното? - попита ме якият човек и очите му гледаха по-лошо от куче.

- Ще отида да изтегля и ще ти дам.

- Ти няма да се върнеш, измърмори той. Миришеш така, когато си отиваш. Миришеш така, когато няма да те видя повече.

- Отрежи си носа и го изяж - казах му. - Ще си дойда. Знаеш, че винаги внимателно броя парите.

За онова чекмедже – още го държа в главата си, там заключвам черните торби под очите, глътвам ключа. Тука ме боли, на дъното на чекмеджето, никога не мога да изляза навън. Хванах онзи оранжев влак, онзи дълъг цяла есен влак – първият вагон започва през зимата, последният е стигнал юни, после грабнах автобус 17. Бързах. Хвърчах като дъжд, който не знае кога ще спре и къде ще закара влагата на капите си, без въздух в устата тичах към къщата – всъщност барака от две стаи и прекрасна тоалетна с вана.

Любовта се случва там, защото мястото й е да изтече в канала и никога повече да не ти досажда. Ходех тихо като гъсеница. Като перо на убит кос - така тихо се плъзнах към прозореца. Надникнах. Дали някой му бе донесъл нещо на Чавдар преди толкова време? Малко вода? Обезболяващо?

И тогава видях висока, тъмна жена, лицето й като камък, по който стъпват сто човек на път за работа - аптекарката. Вечеряха със Чавдар и тя го гледаше както дете гледа сладолед, както рибар се взира в шарана на въдицата си. Както го гледах аз – така гледах Чавдар, когато още не знаех, че любовта трябва да изтече по канала, любовта не ти пълни стомаха, а хвърля язва в храната. Любовта не помага на хлебарницата, докарва й фалит, любовта освен да те разболее, за нищо друго не става.

Ей така гледаше тая грозна жена Чавдар, а той не забелязваше, нагъваше ли нагъваше кюфтета. Аз не му правех кюфтета, аз нищо не правех, Чавдар готвеше. Той имаше ръце на готвач, на хлебар, за всичко ставаха тия ръце с яка кожа на Чавдар.

Влязох. Той ме видя. Както дъвчеше, спря, сякаш вилицата се беше забила в езика му, сякаш кол го бе пробол в окото, а после:

- Пете! Петенце! Мила!

Той скочи, по лицето му нямаше нито едно жълто петно, очите му бяха големи, дълбоки и се усмихваха. Грабна ме, прегърна ме, като че бях перо от кос, като че бях последните пет лева в джоба му. Като че бях лекарството, дето бе прогонило болестта и петната.

Голямата черна жена наведе глава към масата. Голямата тъмна жена с лице от камък, по който са стъпвали всичките зидари на път за работа, се сви. Погледнах какво прави.

Тя плачеше. Тя плачеше и се чуваше как сълзите й падат върху мушамата до чинията с кюфтетата.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

21.03 2016 в 15:35

Zdravche,tozi razkaz me razplaka! Izklyuchitelen ,naistina -onemyah!

16.03 2016 в 19:41

!

14.03 2016 в 15:48

Otnovo prekrasen razkaz

13.03 2016 в 19:33

ХУБАВ РАЗКАЗ!

12.03 2016 в 16:40

Tozi razkaz se zanavi. No si struva chakaneto.

12.03 2016 в 13:03

Прекрасен разказ!Поздравления, госпожо Евтимова!