Автографът на Лоран

„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“– попита Патрик. За миг въпросът му увисна в безтегловност. Ерик не знаеше как да реагира. „Оса“? Точно сега ли? На тази сцена? Под погледа на стотици милиони очи по целия свят! И с това непоносимо петдесетгодишно бреме на съкрушителни разочарования, увиснало като дамоклев меч над всяка една неумолимо изтичаща секунда? 

„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?” Съдбовният отговор на този странен въпрос зависеше до голяма степен от човека, на когото е посветена тази история. Човекът, чиято работа е да охранява с цената на всичко половин милиард долара и чиято история е толкова неправдоподобнa, че самият аз се съмнявам в нея, докато я пиша. Човекът, който ни трябва точно днес, и който, надявам се, ще заслужи и вашето уважение, преди да сте стигнали до многоточието, с което ще завърши този разказ.

Неговата история започва така, както започват повечето истории на повечето хора по този свят – с първата среща между момче и момиче. Казвали се Франсоа и Гилен. Било е някъде през 80-те в живописното канадско градче Сен-Жан-Батист. На тази първа среща стройният Франсоа насочил светлосиния си поглед право в очите на красивата Гилен и ѝ казал, че мечтае някой ден да кръстосват заедно океаните с платноходка. Срещата прераснала във взаимоотношения, а малко по-късно взаимоотношенията прераснали във венчални пръстени. Когато се родило първото им дете, решили да го нарекат Лоран. Щяло да носи фамилните имена и на двамата си родители. Лоран Дюверне-Тардиф. 28 години по-късно синът им ще бъде милионер, ще охранява половин милиард долара и ще се опита да направи така, че да има време за мистериозната „оса“.

Помните ли себе си на дванайсет години? В състояние ли сте да се върнете в необремененото съзнание на детето, което някога сте били? Да се отърсите от цялата лавина житейски хаос, която се е стоварила върху годините ви от пети клас насам? Помните ли колко по-дълго и обещаващо бе лятото? Колко огромни изглеждаха нещата, които сега ни се струват малки? Колко по-ярки бяха цветовете? По-ароматни уханията? По-загадъчни загадките? По-достъпно щастието? Понякога забравяме колко хубава и важна е тази възраст за всеки от нас. Ако сте успели да пропътувате назад към нея, представете си следния сценарий – един ден баща ви ви взема от училище и заявява: „Познай какво е днес. Днес е твоят последен учебен ден за годината! Тръгваме на пътешествие. Дълго, откачено и опасно пътешествие... с платноходка. По реки, морета и океани. Ще живеем в каютата. Ще ядем каквото уловим в океана. Ще оцеляваме, ще разчитаме един на друг, ще откриваме нови светове... заедно“.

Как ли се е почувствал дванайсетгодишният Лоран в този момент? Моята петокласна същност му завижда с бяла завист... така, както навремето завиждах на най-известната героиня на Астрид Линдгрен. Лоран сякаш неочаквано бе попаднал в един от нейните разкази. Мечтата, споделена на онази първа среща, не бе напускала баща му нито за миг. Въпреки че нямаше почти никакъв опит и познания във ветроходството, яхтата, за която бленуваше от години, все още се носеше там, сред лудите вълни на сините му очи.

„Човек може да има много мечти – казва Франсоа – но те не означават нищо, ако не се опиташ да ги постигнеш.“ Така че в един хубав ден напуснал работата си на преподавател, качил хубавата Гилен и трите им невръстни деца на малка платноходка и се понесли по величествената река Сейнт Лорънс – от небостъргачите на Монреал към Атлантическия океан. Една храбра яхта c пет щастливи, прегърнати хлапета – две от тях възрастни.

Гонели и улавяли непокорния вятър в платната си, реели се сред голямата водна бездна и някак си оцелявали сред бурите.

Приключението продължило цяла година. Осеммесечната им дъщеря Мaрилу направила първите си крачки на палубата. Откаченото семейство се спуснало храбро надолу по ръба на Северноамериканския континент и започнало да кръстосва бляскавата коралова огърлица, изплетена от стотици острови, разпръснати из Карибско море. Като най-голям, Лоран бил ключов член на екипажа. Научил се да управлява яхтата, да дешифрира данните за водните течения и да тълкува радара. Когато трябвало, слагал неопренов костюм, пълнел баластния колан с олово и се гмуркал с ръчен харпун в солените води в търсене на вечеря за семейството. „Научих се да внимавам накъде се движи течението – сподели Лоран в интервю за „Спортс Илюстрейтид“, – защото на няколко пъти кръвта на рибата бе отнесена към дълбините, откъдето привлече петметрови акули.“

Вечер семейството слизало на някой необитаем плаж, правели лагерен огън от съчки и палмови листа и готвели улова. Децата учели на палубата, като Франсоа им преподавал математика, биология и химия, а Гилен поела хуманитарните науки. От време на време приставали някъде за ден-два и децата били оставяни в местното училище, в което никой не говорел техния френски. Може и да не научавали кой знае какво, но трупали опит и преживявания.

След дванайсет месеца приключения почернялото от слънцето семейство се завърнало в Монреал по-сплотено от всякога. Но само три години по-късно Франсоа и Гилен натоварили децата на лодката и повторили абсолютно същата авантюра. Някои сигурно биха казали, че това е безотговорно родителско поведение. Че децата не трябва да напускат за цели две години системата в толкова важна, формираща възраст. Че образованието и развитието им със сигурност ca пострадали от налудничавия импулс на родителите им. Какво ще стане от такива деца, когато пораснат? Да, има много хора, които биха заклеймили Франсоа и Гилен. Сигурен съм обаче, че Астрид Линдгрен не е сред тях.

По същото време, по което семейство Дюверне-Тардиф кръстосваше морета и океани, моят любим местен отбор „Канзас Сити Чийфс“ продължаваше да жъне неуспехи със забележително постоянство. Заедно с милионите многострадални фенове на отбора гледах мачовете им от начало до край всяка неделя с мазохистична упоритост. В продължение на десетилетия Вождовете намираха начин да губят, при това при такива невероятни обстоятелства, че мисълта за тегнещо над отбора проклятие се налагаше от само себе си. „Чийфс“ имаха една-единствена ръждясала титла, спечелена по времето на администрацията на Никсън, когато „Бийтълс“ все още са били заедно, а у нас по БНТ се е състояла премиерата на „На всеки километър“. Дори легенди като Джо Монтана и Маркъс Алън не можеха да сложат край на печалната серия. Стигнеше ли до плейофите, отборът неизменно губеше година след година. „Канзас Сити“ падаха повече от Неймар в наказателното. Виждал съм ги дори да правят невъзможното и след огромна преднина в самия край да изтръгват загуба от ноктите на победата.

Никога няма да забравя една от тези безумни загуби – през януари 1996 година. На стадиона беше горе-долу толкова студено, колкото на северния полюс на планетата Уран. Вождовете бяха абсолютни фаворити, но следвайки покорно указанията на проклятието, наш играч на име Лин Елиът изпусна еквивалента не на една, не на две, а на три дузпи. Отборът, естествено, бе елиминиран с минимална разлика. Една омотана в шалче на отбора жена точно до мен ридаеше след мача. Понеже се тресеше, се опитаx да я успокоя, а тя ме прегърна, без да спира да плаче. Когато най-после ме пусна, забелязах, че веждите ѝ бяха уловили голямо количество снежинки и бяха напълно замръзнали. Носех този спомен със себе си с години. Това бе на практика лицето на града след всяка плейофна загуба – неподвижните висулки на безброй разочарования, надвиснали над две разплакани очи.

Играчи, треньори и мениджъри идваха и си отиваха, но резултатът неизменно бе същият – до болка познато разочарование.

През 2013 година отборът привлече нов стратег – добродушния 55-годишен Анди Рийд. Носеше му се славата на крайно нестандартен треньор с развинтено въображение. Не знаехме точно какво да очакваме. Щеше ли да промени нещо? Щеше ли да стане поредната жертва на проклятието, тегнещо над вождовете?

Честно казано, не бяхме особено обнадеждени... особено след като един от първите му ходове бе да привлече в отбора един никому непознат френскоговорещ канадски младеж със странно име – Лоран Дюверне-Тардиф. Кой пък е този – питахме се всички. Нямаше никаква информация за него. Не беше играл в американски колеж. Не беше участвал в лагера за новобранци. Нямаше опит. Нямаше негови видеоматериали в мрежата. Сред феновете тук преобладаваше мнението, че треньорът ни има незабавна нужда от опитен психотерапевт. Бях толкова озадачен, че се зарових дълбоко в интернет в търсене на някаква информация за мистериозния канадец. И открих много интересни неща... за дядо му! Казвал се е Ги Тардиф и е бил, меко казано, уникална личност. Бях зашеметен от приключенията му! Интелектуалец, преподавател в Монреалския университет, магистър по криминология, автор на многобройни научни статии и съветник на Министерството по правосъдието. Синът му Франсоа, който по това време вече мечтаел да обикаля света с платноходка, твърди, че баща му бил и голям майстор дърводелец и електротехник. Впоследствие Ги бил избран за министър и в продължение на девет години водил три различни министерства. В един момент явно му писнало от политика и без да се колебае, я оставил зад гърба си. Купил нива в близост до Монреал, изкоренил засадената на нея царевица, самообучил се на селско стопанство и започнал да култивира лозя и ябълкови дървета. След няколко години виното и ябълковите му деликатеси се прочули из цял Квебек.

Що се отнася до неговия внук обаче, не можах да намеря почти нищо. И все пак... бях впечатлен от това, че Лоран е студент в един от най-реномираните колежи в света – университета „Макгил“. Хм, казах си – не знам какъв играч е този човек, но със сигурност е много умен. Тази институция е дала на света многобройни нобелови лауреати, учени и политици, между които е и сегашният премиер Джъстин Трюдо. Следването в „Макгил“ е тежко, а приемните изпити са истински ад. За моя огромна изненада се оказа, че новото ни попълнение не следва какво да е в престижния университет, а медицина!

Гледайки назад, ми е трудно да повярвам, че сме се съмнявали в Лоран. Днес, шест години по-късно, той е обожаван не само тук, но и из цяла Америка както заради геройствата си на терена, така и заради тези извън него. Нямам съгражданин, който да не е запознат в най-малки детайли с неговата необичайна сага.

Лоран открил играта късно и започнал да тренира чак на петнайсет години, след като се върнал от второто си ветроходно пътешествие и установил, че е станал прекалено висок за хокеист. Внушителната му физика обаче се оказала идеална за американския футбол. В края на гимназиалното си образование вече бил двуметров исполин, с тяло, опаковано от раменете до стъпалата в масивни мускули.

В университетския отбор поел функциите на десен гард – тежка и неблагодарна позиция. В повечето случаи десният гард остава незабелязан и работата му е на практика да бъде телохранител на звездата на отбора. Но Лоран подходил към позицията така, както подхождал към всичко – с маниакална всеотдайност. Тренирал до изнемога между лекциите и изпитите. Изучавал в най-малък детайл нюансите на играта. Искал да разбере всеки ъгъл на движение и всяка възможна ситуация.

Лоран мечтаеше да играе в Националната футболна лига, но понеже никой не беше чувал за него, не му бе отправена покана за лагера за новобранци в Индианаполис. Треньорите нямаше как да го забележат. Мечтата му изглеждаше обречена. Но както вече знаем, фамилията Дюверне-Тардиф е с по-особен генетичен профил. Помните ли какво беше казал неговият баща ветроходец: „Човек може да има много мечти, но те не означават нищо, ако не се опиташ да ги постигнеш“. Така че Лоран взел под наем футболно игрище в Монреал и поканил треньорите от Лигата да го наблюдават в индивидуална тренировка. Един от тях му обърнал внимание…

Продължава на стр. 2

Следете новините ни в GoogleNews