Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Професор Денчев нямаше представа, че е следен.

Ежедневието му бе подредено и разчетено по часовник. Ставане, гимнастика, лека закуска, университета – лекции, катедрата, библиотеката. Следобед минаваше през пазара, преди да се прибере – дори и нищо да не му трябваше, атмосферата там го разведряваше от душните университетски коридорни интриги. Прибираше се и сядаше на компютъра – все повече се заседяваше пред него и все по-рядко пред телевизора – „по хигиенни съображения”, както се шегуваше със студентите. Агресивните тъпи реклами, изопачените новини, настоятелните опити за промиване на и без това промити мозъци, натрапването на кухи, празнословещи хора вече го отвращаваха до нетърпимост. Духовната хигиена е не по-малко важна от телесната. Някой филм, по възможност европейски, и чаша вино му бяха предостатъчни преди лягане. Скучно, вкарано в релси всекидневие – в последната си част животът обикновено не е вълнуващ и бурен, а още по-малко забавен.

Но някой го наблюдаваше всеки ден. Още сутрин от ставането, та чак до вечерта. Рано напролет любопитната лъскава сврака бе свила гнездо в клоните на липата, които се протягаха към прозореца на спалнята на професора. Тя първа забелязваше пробуждането му и веднага кацаше на един по-близък клон, накланяше леко глава и вперваше черното лъскаво зрънце на окото си в мъжа, за да се присмива на нелепите движения и подскоци на старческата гимнастика. След това той се появяваше в кухнята, а птицата прелиташе до брезата. Гледаше го как вари чай, реже салам и сирене и сърдито се обаждаше: „Дай на мен, дай на мен!”. Но Първан Денчев не разбираше птичия език и не обръщаше внимание на настойчивите крясъци.

След това идваше ред на пътя до Университета. Старият професор се качваше на автобуса, а свраката летеше от спирка до спирка, кацаше на някое дърво за кратка почивка, завързваше случайни познанства с палави врабчета или летеше напряко през парка и го чакаше направо в двора на Университета. Там обаче не беше нейна територия. Университетските сойки и свраки, както и старата врана, бяха надменни и нахални. Мислеха си, че щом могат да подслушват лекциите, са по-висши от обикновените, необразовани квартални птици, важничеха и се надуваха като стари градски кокони, каквито всъщност бяха, само че пернати. Често гонеха свраката от високите клони и я сваляха долу на земята. Тя обаче не им се оставяше, грачеше с издута шия, подскачаше заплашително, създавше суматоха и накрая успяваше да окупира някой клон, от който да наднича в аудиторията на професор Денчев.

Никой не знаеше защо птицата толкова настойчиво следва мъжа, никой дори не знаеше, че го следва. Може би това беше уникална сврака, обсебена от маниакална натрапчива идея, а може би това съвсем не беше нещо необичайно, просто хората рядко се интересуват и забелязват нещо извън техния човешки свят.
Така минаваха дни, седмици, месеци. Всяка пролет свраката излюпваше яйчицата си, ако проклетите лакоми врани не ги откриеха сред клонака, отглеждаше сврачетата си и им даваше пътя, но никога не забравяше да следва своя човек, дори и в ледената зима се гушеше в голите клони, надничаше ту в спалнята, ту в кухнята и понякога се обаждаше с прегракнал от студа глас.

През лятото професор Денчев отиваше в крайградската си вила. Това беше дълго и изморително пътешествие за свраката, но тя обичаше приключенията. Пътят дотам бе повече, отколкото можеше да прелети наведнъж. Първан Денчев беше от така наречените „летни шофьори”. Ползваше стария си автомобил само няколко пъти в годината, за отиване и връщане от вилата. След дълги и подробни приготовления – проверка и потягане на колата, товарене с всевъзможен нужен и ненужен багаж, най-после беше готов да потегли. Свраката вече беше нетърпелива. Тя литваше, щом чуеше дрезгавия глас на мотора и се насочваше право към най-близката бензиностанция. Знаеше, че там е първата задължителна спирка. После ставаше по-трудно. Сред многобройните коли, движещи се плътно една до друга, понякога го губеше от поглед, но светофарите и честите задръствания ѝ осигуряваха време да го открие сред гъстите колони тихо ръмжащи возила и да си поеме глътка въздух.
Щом напуснеха града, професорът увеличаваше скоростта, а свраката се издигаше високо, за да следи сивия покрив на колата и да я следва напряко. Често изоставаше, кацаше изморена на върха на някой висок бор, за да вижда поне посоката, в която се изгубваше автомобилът и щом събереше малко сили, литваше отново. Понякога вятърът ѝ помагаше и тя дълго се носеше по течението му, но понякога трябваше да разчита само на силата на крилете си и това се превръщаше в изпитание. Обикновено успяваше да застигне професора чак при чешмата, на която той винаги спираше да си налее изворна вода. И тя пийваше няколко малки глътки от каменното корито и отново поемаха. Някъде по обяд най-сетне пристигаха.

Животът във вилната зона беше различен от градския. Някои виладжии живееха целогодишно в имотите си, гледаха кокошки, пуйки и други пернати. Свраката с готовност се присъединяваше неканена на трапезата им, хранеше се до пресита, докато домашните птици кудкудякаха или ругаеха сърдито, вдигаха врява до небето, но тя не им оставаше длъжна, кълвеше ги по глупавите кокоши глави и имитираше сърдитото кукуригане на войнствения петел. Въобще, голяма веселба падаше.
Професорът, разбира се, нямаше никаква идея какво се случва около него. През деня плевеше градината, подрязваше овошките или се разхождаше безцелно из гората. Привечер се изтягаше в лежащия стол на терасата и потъваше в спомени за времето, когато във вилата кипеше живот, събираха се приятелски семейни компании и купонясваха до зори, сетне всеки заспиваше където свърне, кой в хамака, кой под кривата круша или върху дюшек на терасата. Към обяд ги разбуждаха звънливите детски гласчета и родителите отново влизаха в ролята си на сериозни възрастни хора, а така им се искаше още да се държат като хлапаци, но животът неумолимо преразпределяше ролите и с годините всеки минаваше целия репертоар на житейския театър.

Някои напускаха сцената неочаквано рано. Така стана и с жената на професора, красивата Стамена. Дори не навърши четиресет. Но пък не остаря. Болестта я сграбчи в обятията си и я отнесе със себе си незнайно къде. Тя все повтаряше, че дните от човешкия живот се изнизват като мъниста от скъсан гердан. Е, нейният гердан се оказа доста къс. Първан Денчев доотгледа сам двете си момчета, а сетне те се запиляха по света – далече, много далече. Вече имаше внуци, които не познаваше – можеш ли да обичаш някой, когото си виждал само на снимка, защото пишат, че ти е внук. Не, това просто беше снимка на дете, което му е внук.
Постепенно мислите му се замъгляваха и дрямката го преборваше. В най-топлите летни вечери преспиваше на верандата, а сутрин свраката с изненада го заварваше свит под тънкото одеало на шезлонга. Тогава птицата леко кацаше на перваза и го наблюдаваше отблизо. Щом мъжът се размърдаше, тя отлиташе, а той се събуждаше от плясъка на крилете ѝ и това му харесваше, дори се усмихваше, като при неуговорена среща с много близък човек.

Лятото отминаваше неусетно, понякога по-бързо, понякога по-лениво. През септември професор Денчев и свраката се прибираха в града и животът продължаваше в обичайния ритъм. Свраката прогонваше нахалните сойки, които бяха завзели любимите ѝ дървета, докато я нямаше. Професорът пък използваше още дългите топли следобеди, за да се среща със стари приятели или колеги. Често посещаваха един квартален ресторант-градина и се застояваха там с часове. Птицата също прелиташе наоколо и се чудеше какво толкова си приказват тези белокоси мъже. В началото те ту говореха оживено, ту отпиваха от чашите, сетне все по-рядко проговаряха и все по-често отпиваха, потънали в мислите си. Каквото можеше да се каже с думи, беше вече казано, а да помълчиш със стари приятели е по-хубаво и от най-интересния разговор. Споделеното мълчание казва толкова много. Но черно-бялата лъскава сврака не разбираше тези човешки отношения и се отегчаваше да подскача по близките дървета. Понякога издаваше силни прегракнали звуци, сякаш подканяше своя човек да се прибират вече.

В един есенно-зимен ден всичко се промени. Малките промени стават постепенно, големите – изведнъж. Малките незабележимо подготвят големите. Този ден професор Денчев не стана да прави смешната си гимнастика. Свраката беше сънена в студеното утро и предпочете да се гуши в клоните. После прелетя пред кухненския прозорец. И в кухнята го нямаше. Странно. Изграчи два пъти, но само кресливата сойка се присмя на прегракналия ѝ глас. Слънцето се опитваше да стопли деня, но лъчите му приличаха повече на ледени кинжали отколкото на огнени мечове.

Свраката се върна на дървото пред спалнята. Едната завеса на прозореца не беше дръпната. Птицата изкриви шия и надникна в стаята. Професорът бе в леглото си. Не спеше, но и не ставаше. Всичко го болеше, тресеше го, а всъщност гореше. Явно през нощта, без да усети, го бе повалил коварен грип. Има ли смисъл да става, да пие лекарства, да се бори с болестта. За какъв дявол. Тази седмица нямаше лекции. Никой нямаше да го потърси. Заслужава ли си още да прави калабалък наоколо? Беше изпълнил вече всичко важно в живота – някога отдавна беше създал семейство, беше направил добра кариера, беше написал научните си трудове и многократно казал и преповторил на студентите, каквото имаше да им каже. Какво повече? Никой няма нужда от него и той няма нужда от никого. Бе приел самотата като постоянна спътница, но понякога тя убийствено омръзва. Унасяше се в нездрав сън с неясни образи. Най-добре да спи, да спи…

По едно време се стресна от необичаен шум. Някой настойчиво чукаше на прозореца. Глупости, на третия етаж, явно е сънувал. Беше се изпотил и сънят му бе върнал малко сили. Чукането се повтори. С мъка обърна вдървеното си тяло, сложи очилата и погледна навън. На перваза бе кацнала елегантна черно-бяла сврака и чукаше с клюна си с всичка сила по стъклото. Какво иска тази нахална птица, ще счупи прозореца. Свраката го погледна с черните си очи и пак чукна по стъклото, този път по-леко. После подскочи няколко пъти по перваза, но не отлетя. Сякаш го подканяше да се измъкне от спарените чаршафи.

Какво се е разкиснал? Няма да се остави на някакъв си грип да го надвие! Навън грее слънце – достатъчна причина да стане. Професорът се измъкна бавно от леглото и затътри крака към прозореца – трябваше му свеж въздух. Птицата отлетя в последния момент, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред. Може би е гладна, помисли си старият мъж. Наметна халата и отиде бавно до кухнята. Трябваше да си запари силен чай с лимон. Докато препичаше филийки, извади сиренето и остави няколко малки бучици на прозореца в кухнята. Свраката мигом долетя, само това бе чакала, и ги погълна лакомо. За първи път от години Денчев проявяваше грижа за някой друг, и то за някаква птица. Усмихваше ли се? Явно температурата му още не е спаднала. Днес ще полежи, но защо е толкова весел, нали е болен. Тази птица явно е много гладна, още е на перваза, даже нещо му крещи, кара се. Остави ѝ още малко сирене. Тя грабна по-голямата бучка и отлетя нанякъде.

От този ден на перваза на кухненския прозорец на професор Денчев винаги се намираха някакви малки лакомства, а свраката не позволяваше друга птица дори да прелети наоколо. Самотата напусна стария мъж и походката му стана по-изправена и бойка. Имаше тайна връзка с една странна и много красива птица, дано никой не разбере, че на тези години ще стане за смях.