Историята на големия актьор Франко Неро

Той пристига у нас, за да получи Наградата на София в рамките на 19-ия София Филм Фест

Последна промяна на 10 февруари 2015 в 15:19 11467 0

Франко Неро и Джейми Фокс във филма
Франко Неро и Джейми Фокс във филма "Джанго без окови".

Големият италиански актьор Франко Неро пристига в България като специален гост на 19-ия София Филм Фест, за да получи Наградата на София. 

Той също така ще присъства у нас за световната премиера на филма с негово участие - "Децата на Маам", на режисьора Паоло Консорти.

Превърнал се в истинска киноикона с „Джанго” на Серджо Корбучи (от който Куентин Tарантино черпи вдъхновение за своя „Джанго без окови”, 2012), и с впечатляващите си участия в редица известни ленти, актьорът има зад гърба си половинвековна кариера в киното с близо 200 филма.

Франко Неро e роден на 23 ноември 1941 г. в Парма, Италия. Истинското му име е Франческо Спаранеро. В театралното училище към „Пиколо театро” в Милано Неро е най-недисциплинираният студент, почти не ходи на лекции, а след много години, когато среща своя учител, той му е сърдит, че никога не споменава името на училището, от което започва кариерата му.

Току-що пристигнал в Милано от родната Парма, започва работа в енергийната компания Edison Volta, където сутрин си почива след изтощителните нощни репетиции и представления. Там Неро се запознава с Ермано Олми, който също работи във фирмата и който през 1961 г. вече е заснел своя първи игрален филм „Мястото”. Най-ценният съвет, който получава от Олми, е да замине веднага за Рим - център на киноиндустрията в Италия по онова време.

Франко Неро се сблъсква за първи път с киното в Милано, докато учи финанси в Университета „Католика”.

„Търсеха момчета за масовката във филма „Жива кожа” (“Pelle viva”) на Джузепе Фина, история за между класовите борби в онези години. Една вечер, докато подготвяха сцена в метрото, режисьорът попита кой от нас иска да размени две реплики във филма с актрисата Елза Мартинели. Не се замислих нито за секунда и това беше първата ми поява в киното", казва италианецът.

За кариерата си Франко Неро разказва: „Имах голям късмет да попадна на точното място в точния момент. Давам си сметка, че съм бил привилегирован и истински съм се забавлявал. Когато в средата на 60-те години пристигнах в Рим, живеех с две лири и се издържах като асистент на един от големите фотографи по това време. Един ден колега на фотографа, който работеше за Де Лаурентис, ми направи две портретни снимки, след което те стигнаха до бюрото на  Джон Хюстън (който по това време беше в Рим за снимките на „Библията”). Няколко дни след това режисьорът поиска да ме види. Отидох в офиса му и той ме накара да се съблека пред всички. Останах само по гащи. Огледа ме хубаво и каза на асистента си „Става!”. Бяха ме одобрили за Авел във филма. Ролята не беше голяма, но за мен беше много важна и ми отвори вратите за световното кино. Няколко дни по-късно медиите публикуваха мои снимки и за мен се заговори като за новото откритие на Джон Хюстън”.

„Спомням си, че режисьорът тогава ми подари няколко плочи с изпълнения на Шекспир, на едни от най-големите английски актьори и ми каза: Ти нямаш вид на италианец и с това телосложение можеш да постигнеш много навън, но трябва да научиш перфектно английски. Години по-късно, когато Джошуа Логан търсеше актьор за ролята на Ланселот за новия си филм „Камелот”, Джон Хюстън ме беше препоръчал. Съобщиха ми го, докато снимах с режисьора Фулчи в Абруцо. На следващия ден бях свободен от снимки. Качих се на първия самолет за Лондон и тъй като бях леко превъзбуден, обърнах няколко чашки и слязох от самолета почти пиян. Логан ме чакаше в хотела и съвсем искрено ми каза: „Физически си перфектен за тази роля, но не мога да рискувам с твоя английски в най-скъпо струващата в историята на американското кино продукция”. Тъкмо си тръгвах, когато се сетих, че знам наизуст всички реплики от монолозите на Шекспир, които преди години ми беше подарил Джон Хюстън. Логан беше така добър да ме изслуша близо половин час и без други пробни снимки ми повери ролята. Другият ми голям късмет на тази снимачна площадка беше запознанството и връзката ми с Ванеса Редгрейв, най-великата актриса за всички времена. Все още сме много близки, чуваме се почти всяка седмица и се гордея, че изгледа нашите деца, Карло, който е сценарист и работи в Лондон, Джоел и Наташа, която си отиде по много нелеп начин, карайки ски през 2009 г. С Ванеса все още се обичаме и благодарение на нея най-великите английски актьори ми отвориха вратите си, като между тях беше и Сър Лорънс Оливие, който един ден ми каза: „Имаш великолепно телосложение, което ще те принуди да играеш само роли на герои, затова или играй тези роли и бъди спокоен за  комерсиалния си успех, или избери да станеш истински актьор, сменяйки постоянно жанровете и амплоато си. В първия случай кариерата ти ще протече монотонно, във втория ще се забавляваш много повече", разказва Неро.

Франко Неро във филма "Джанго" на Серджо Корбучи от 1966 г.

В средата на 60-те години спагети-уестърните набират скорост в световен мащаб и през 1966 г. актьорът получава главната роля в „Джанго” на режисьора Серджо Корбучи. Едноименният герой – самотният стрелец, повлякъл ковчег след себе си, придобива широка известност и донася на Неро огромна популярност. През годините Франко Неро се раздвоява между спагети-уестърните, полицейските филми, филмите на ужасите и фантастиката, работейки от Серджо Корбучи, Дучо Тесари, Енцо Кастелари, Лучо Фулчи, Антонио Маргерити, Паскуале Скуатиери, Карло Лидзани, Дамяно Дамяни, до класиците в киното, като Джон Хюстън, Луис Бунюел, Клод Шаброл, Елио Петри, Джулиано Монталдо, Марко Белокио, Франко Дзефирели и Сергей Бондарчук.

В края на 60-те и началото на 70-те години актьорът се снима в няколко класически спагети-уестърни и италиански криминални трилъри. Това му носи звездна слава, но Неро се стреми да разнообрази репертоара си, като често се снима в различни по жанр продукции — във военната драма „Битката при Неретва” (1969) на Велко Булайч, във френско-испанския „Тристана” (1970) на Луис Бунюел, където си партнира с Катрин Деньов, както и в „Денят на кукумявката” (1968) на Дамяно Дамяни, където играе с Клаудия Кардинале; режисьорът Срегей Бондарчук кани Неро за ролята на прочутия американски репортер Джон Рийд във филма си „Червените камбани” (1982-1983).

За работата си с Бунюел, с който снима „Тристана”, един истински шедьовър в световната кинематография , Неро разказва: „Бунюел ме наричаше Неро и никога Франко. Уникална личност. Велик гений, когото обожавах. По време на снимките на една сцена от филма в Толедо, изведнъж стана много нервен. Беше невъзможно да се говори с него. Беше изгубил чантата си. Всички си мислехме, че в нея съхранява някакви гениални записки за филма. Изведнъж чантата се появи отнякъде и той я прегърна така, все едно вътре съхраняваше най-голямото си богатство. След като се успокои, напусна снимачната площадка и се усамоти зад един ъгъл. Извади от чантата един сандвич с шунка и бутилка кока-кола, пълна с вино, и започна да похапва. Не беше забелязал, че аз бях полегнал наблизо и когато ме видя, почти разплакан започна да ме умолява да не казвам на никого, защото всъщност той бил много гладен, но ако бил извадил сандвича си на снимачна площадка, и останалите членове от екипа щели да започнат да се хранят и щели да загубят много ценно време. 

Бунюел ме обичаше толкова много, че когато с Жан-Клод Кариер пишат сценария на „Монахът”, който заради цензурата по време на диктатурата в Испания те не могат да заснемат и го продават на французите, които от своя страна искаха главната роля да бъде изиграна от Омар Шариф или Питър О’Тул, но в договора при продажбата Бунюел беше включил клауза, че дава правата си за този филм само ако главната роля в него бъде изпълнена от Франко Неро.

И днес, когато си спомня за една сцена с Бунюел, не мога да спра да се смея. За ролята на Кончита във филма „Мрачен обект на желанието” френската продукция беше наложила Мария Шнайдер, която беше много търсена след „Последно танго в Париж”. Но Бунюел не можеше да я понася. След 2-3 снимачни дни той й разигра такъв театър, че тя се отказа сама от ролята, без дори да се обиди. За тази роля във филма Бунюел беше раздвоен между Анджела Молина и Карол Буке. Една сутрин ми разказа, че не бил спал цяла нощ, раздиран от това съмнение и беше решил да ги вземе и двете, като ги редува в една и съща роля. Решение беше революционно и гениално за този филм", спомня си Неро.

Всички режисьори, които са работили с Франко Неро, го определят като „кинозвяр” и споделят удоволствието от присъствието му на снимачна площадка.

„Разбира се, телосложението ми помогна много, но мисля че основно дължа дългата си кариера на чудесните взаимоотношения, които успявах да изградя с всички режисьори, с които съм работил. Още преди да си отворят устата, аз знаех какво ще ми поискат - и им го давах. В Италия от край време съществува разделение на киното на интелектуално и категория „Б филми“. Но именно Б-филмите спасиха италианското кино, тъй като продуцентите си пълнеха джобовете от тях и със същите тези пари след това продуцираха авторски проекти. Киноиндустрията се различаваше коренно от днешната. Снимачният период продължаваше по 12-15 седмици, а не като днес – по 3. Като следствие от това мисля, че пострада и качеството на киното. Преди години филмите се застояваха много по-дълго в салоните, като имате предвид, че кината в Италия през 1981 г. бяха 13 000, а с навлизането на комерсиалните телевизионни канали се стопиха до 1 700. Днес в Италия има 3 600 екрана. Подчертавам, че става дума за екрани, а не кина! Всичко се е превърнало в чиста консумация. Гади ми се вече от сериали за свещеници и полицаи”, казва той.

Франко Неро в "Джанго без окови" на Тарантино от 2012 г.

С раждането на политическото кино Неро става един от водещите актьори в това ново направление - с филми като „Бог с нас” (1970) на Джулиано Монталдо, „Изповедта на един комисар пред прокурора на Републиката” (1971), „Следствието е приключено: забравете” (1973), отново на Д. Дамяни, „Убийството на Матеоти” (1973) на Флорестано Ванчини, „Мусолини — последното действие” (1974) на Карло Лидзани. Но успоредно, а и след залеза на политическото кино, Неро продължава да се снима и в чисто комерсиални филми, макар и по-рядко – в продукции на изтъкнати режисьори като „Триумфалният марш” (1976) на Марко Белокио или „Querelle” (1982) на Райнер Вернер Фасбиндер.

За работата си с Фасбиндер, актьорът разказва: „След като ми изпратиха сценария, един ден ми звъни по телефона неговият асистент и ме моли да изчакам, за да говоря с Фасбиндер. След петминутно чакане от другата страна на телефона се обади отново асистентът и се извини от името на Фасбиндер, но ми каза, че той би искал на всяка цена да работи с мен и че мога сам да си избера ролята във филма. Избрах ролята на хомосексуалист, но ми трябваше малко време, за да се реша. По време на снимките в Берлин попитах асистента на Фасбиндер, какво се беше случило по време на онова телефонно обаждане, а той ми отговори, че Фасбиндер бил толкова притеснен, че нямал кураж да говори с мен. По-късно открих, че в къщата си той имаше почти всички мои филми. В началото на снимките го попитах как би искал да изиграя тази роля, а той ми отговори „Ако нещо не е наред - ще те прекъсна”. До края на филма не ме прекъсна нито веднъж! Незабравима за мен ще си остане последната ни среща. Обядвах в любимия му ресторант и когато ме видя, той дойде на моята маса и ми каза: „Франко, искам да подпиша с теб договор за следващите ми три филма, първият е за Роза Люксембург, вторият по романа „Le bleu du ciel на Bataille” и третият по „Кокаинът” на Kracauer”. Подписахме договора на една салфетка в ресторанта. Няколко месеца по-късно той почина. Това беше огромна загуба за мен. “Querelle” беше в конкурсната програма на фестивала във Венеция през 1982 г. и големият Марсел Карне, който беше председател на журито тази година, направи всичко възможно филмът да спечели Златния лъв, но това не се случи.”

В началото на 80-те Неро започва да пише, да режисири и да продуцира филми. Между филмовите продукции успява да отдели време и за театралната сцена.

„Един ден американски дистрибутор ме попита: „Даваш ли си сметка колко хора по света те познават?” „Не”, отговорих му аз. „Над три милиарда”, репликира той. Не можех да повярвам, никога не се бях замислял върху това! Като актьор и продуцент обикалям света по цяла години и никога не се спирам. Наскоро изнасях лекции в Куба, където си мислех, че никой не е чувал за мен. Изненадата ми беше огромна, когато разбрах че повечето от студентите ми не само знаеха кой съм, но и бяха изгледали по няколко мои филма.”

И с днешна дата Франко Неро продължава активно своята актьорска работа, като само през 2007 г. се е снимал в пет филма, а през 2012 получава покана от Куентин Тарантино да се появи в „Джанго без окови”, за който режисьорът се вдъхновява от превърналия се в класика филм на Корбучи.

Преводът на фрагментите от интервютата е дело на Красимир Иванов.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !