Баре: какво е да си медик евакуатор в Азов

Баре е боец от 12-та бригада със специално предназначение Азов към Националната гвардия на Украйна. Сержант и инструктор по тактическа медицина. В Азов е от 1 април 2024 г. Първоначално е бил свързочник във взвода за радиоелектронна борба и радиоелектронно разузнаване (РЕБ/РЕР) в подразделение „К12“, след което се прехвърля в медицинската рота, където служи и сега.

Разкажете за себе си преди войната. Какъв мечтаехте да станете като дете?

Не си спомням какъв исках да стана като дете. Като тийнейджър исках да бъда какъв ли не – художник, музикант, творчески професии. Преди началото на войната работех като програмист. 

Как започна войната за Вас?

С много рязък емоционален контраст. Изведнъж. На 22 февруари се върнах от почивка. Преди това за първи път карах сноуборд и страшно ми хареса. Отпуска, почивка. На работа настроението беше, че война няма да започне – просто изглеждаше прекалено неизгодно. Започна. Предполагам, че бях толкова уморен след карането на сноуборд, че в началото дори не осъзнах, че вече е започнала. Много рязко преминах от нещо положително към нещо отрицателно.

Как решихте да се присъедините към Азов?

Това беше дълъг път. Когато започна пълномащабната война, веднага разбрах, че трябва да направя нещо, поне нещо. Всичко започна с обикновено доброволчество, след което се присъединих към доброволческа група от инструктори по тактическа медицина. Работих с тях около година. Когато осъзнах, че доброволчеството вече не ми е достатъчно, за да удовлетворя желанието си да помагам на армията, реших, че е дошло време да се присъединя към нея. За други подразделения, освен Азов, дори не съм мислил. Винаги съм знаел, че при всякакви обстоятелства ще избера единствено Азов.

Какво отличава Азов от останалите подразделения на Силите за отбрана?

Не знам. Не съм служил в други подразделения. За мен репутацията на Азов изигра много голяма роля. Имах приятели в Азов, с които често общувах, а родителите ми също познаваха хора, които служат там. Освен това отбраната на Мариупол показа много. Осъзнавах, че постъпвайки в армията, и аз ще бъда ресурс, и като ресурс исках да бъда възможно най-полезен. Бях убеден, че именно в Азов уменията ми ще бъдат използвани по най-добрия начин.

Какво бихте казали на хората в България, които вярват на руската пропаганда за Азов?

Бих ги посъветвал да се замислят защо на руснаците им е било изгодно през всичките тези години и защо и сега им е изгодно да влагат толкова огромни средства в разпространяването на клевети. Очевидно сме техни врагове. Очевидно сме силни. Очевидно имаме добра репутация в боя. Именно затова не напразно влагат толкова много ресурси и средства, за да очернят репутацията ни и да разказват, че правим неща, каквито в подразделението никога не е имало.

Какъв беше Вашият път в Азов?

Първо - курс базова военна подготовка. След това служих като свързочник в едно от подразделенията на бригадната артилерийска група. Там прослужих около половин година, след което бях прехвърлен в медицинската рота. Сега работя като инструктор по тактическа медицина, а когато между обученията на личния състав има паузи – като медик евакуатор на различни направления.

Разкажете смешна история от бойното поле.

Имаше една комична евакуация. По-скоро е черен хумор. Дори не знам как после ще го преведете в текст. Един от момчетата имаше ампутация на ходилото. По време на евакуацията кракът му беше свит. Посъветвах го да го сложи на седалката срещу него. Той ми отговори, че не може, защото много го боли. Предполагам заради мускулите, заради раненото място. А после съвсем елегантно преметна крак върху крак... И така пътува до края на евакуацията.

Разкажете една тъжна история.

Веднъж случайно блъснахме заек. Връщахме се от позиции, където трябваше да караме много бързо, защото зад нас всичко гореше. По пътя видяхме заек. Шофьорът рязко отклони колата, но усетихме, че го ударихме. Надявахме се, че е останал жив. Но в огледалото за задно виждане видяхме, че не е. Някак запомних тази случка. Беше още по времето на Серебрянската гора.

Кое е най-интересното във Вашата работа?

Възможността да работиш с хората. Освен непосредственото предаване на знания, които са им необходими, за да оживеят, инструкторството е възможност да разпространяваш правилна идеология сред тях. Освен това, освен навиците и определена теория, имаш възможност да им предадеш културата на Азов. През целия курс по бойна подготовка всички инструктори се занимават с това, и да участваш в него е много важно. Колкото повече бойци, особено новопостъпилите, разберат къде именно са попаднали, толкова по-добре. Как се отнасят към тях, защо се отнасят към тях така, защо от тях изискват толкова мног Колкото по-рано го разберат, колкото по-рано осъзнаят защо е важно, толкова по-добре за тях. Защото всичко, което се изисква от тях, не е защото на инструкторите им харесва да са жестоки или да им крещят, а защото после ще попаднат във войната, където всичко това ще им е необходимо. Ако не знаят и не помнят всичко, има голям риск да загинат или да не успеят да спасят някого, който може да загине до тях, и после да трябва да живеят с това. Затова понякога трябва да си жесток с тях, за да може в бъдеще да им е по-леко.

Какъв е бил най-тежкият случай, в който човекът е оживял?

Най-тежък беше първият, с най-много адреналин. Освен че човекът беше тежко ранен, беше и проверка за мен самия – как реагирам в ситуация на евакуация, как се държа. Раненият беше със сериозна травма на главата. Най-лошото беше, че на този етап ние нямахме никаква медицинска работа. Действахме като такси – да го вземем и да го откараме на друга точка. Но самия факт, че човекът лежеше, главата му беше на краката ми, кръвта му заливаше панталоните и тениската ми, бронежилетката... И тази кръв беше от главата му, а той някак си разговаряше с нас. Емоционално беше тежко. От гледна точка на медицински манипулации, нищо не можехме да направим. Можехме просто да го държим и да се надяваме, че ще го докараме жив. Жив е и досега.

Какво бихте препоръчали на българските военни медици откъм практически опит?

Опитът е много важно нещо, особено ако е правилно осмислен, защото понякога опитът може да доведе до лоши решения. Трябва да се придържаме към основното. Протокол. Протокол. Протокол. И практически навици. Огромен акцент поставяме конкретно на практиката. Ръцете трябва да помнят. Главата в критични ситуации ще забрави всичко, а в първите минути, когато се работи с боева травма, всяко действие е критично важно. Трябва да помнят ръцете, пръстите трябва да помнят какво да правят. Главата няма да започне да мисли. Затова – протокол. Умни хора са го писали, умни хора го анализират и обновяват. Няма защо да се измисля нещо ново, трябва да се изучават и знаят тези протоколи, които са приети.

Какви са основните трудности пред боевите медици?

Не знам, не съм боеви медик, а медик евакуатор. При нас най-трудното е да се стигне до точката, където трябва да се случи евакуацията. Но това не зависи от самия медик, а от шофьора, който е най-важният човек по време на евакуация. Защото колкото и да е добър медикът, ако шофьорът прави грешки, не знае пътя, медикът не може да помогне. Трудност за медика евакуатор е пътят. Работата в транспортно средство е трудна и изисква отделна практика. Заради силното тресене колата постоянно подскача, каквото и да правиш – мястото е много малко. Това не са толкова проблеми, колкото неудобства. А от опита на колегите – боеви медици – най-сложното е логистиката: как да занесеш всичко необходимо на голямо разстояние.

Какво бихте казали на европейците, които все по-малко обръщат внимание на войната и им изглежда, че е някъде далече?

Бих им препоръчал да изучат историята на Русия колкото се може по-назад във времето, докъдето могат да намерят информация. Да започнат да анализират всичко, което Русия е правила. Да обърнат внимание как се е разширявала, как е придобивала нови територии, как е покорявала нови народи. Невинаги е било с война, било е по различни начини, най-често информационни, чрез влияние, чрез назначаване на свои хора на определени длъжности и т.н. Русия има много дълги ръце. Ако забравят за това, което се случва тук, то рано или късно може да се случи на друго място. В какъв формат ще се случи, зависи от много фактори. Готова ли е Европа за такава среща с Русия? Това е друг въпрос.

Ние обменяме опит, доколкото е възможно. Не само бригадата, а общо Украйна, постоянно публикуваме различни способи как се борим с Русия, какви технологии и иновации използваме. Въпросът е европейците дали използват този опит, как го използват и дали се готвят за възможен конфликт.

Какво най-много Ви липсва от цивилния живот?

За възможността да се наспя.

След война какво бихте искали да се запази от военното време?

Позитивните тенденции в обществото. У нас, заради войната, която очевидно е негативен фактор във всички аспекти, много дребни неща се отхвърлиха настрана, а много важни започнаха да се развиват. За съжаление, в Украйна едва сега започна да се формира нормална култура на репутацията, да се ценят хората според заслугите, и е изключително важно да се запази и да продължи развитието именно в това направление. Много ми се иска след края на военните действия, когато всичко стане добре, тези тенденции да се запазят.

За какво мечтаете след войната в личен план?

За нещо много спокойно. Никакви мащабни мечти нямам. Да имам малко време за себе си, за свои лични желания и амбиции, не свързани с войската и с армията. Малко спокоен живот.

Следете новините ни в :