Преди 5 години, в края на януари, бе ратифицирана Конвенцията за правата на хората с увреждания. За много хора, включително и за мен, това беше лъч надежда, че нещо за хората с увреждания в страната ще се промени към по-добро. Уви, тази надежда бе потъпкана под тонове бюрокрация, непукизъм и откровено безсрамие.

Конвенцията за правата на хората с увреждания е ключов инструмент за защита на тази група от хора. В нея не се „създават“ нови права, но се гарантира и подчертава защитата на всички съществуващи права, които трябва да важат и за хората с увреждания, а не само за всички останали. Днес тази конвенция е заровена под цял куп от други проблеми и подобно и на самите хора с увреждания е забравена от всички.

От юридическа гледна точка след ратифицирането на един международен документ, той става неразделна част от българското право. Но за да стане това на практика, е необходима корекция в редица закони, промяна на не една и две норми и въобще, необходимо е да се свърши много работа, която сякаш не е започвана, а какво остава да е свършена за последните пет години.

За да се реализират правата на хората с увреждания, т.е. за да имат те възможности, равни на тези на всички други хора, трябва да се случат четири неща – трябва да има лична помощ, трябва да има добри технически средства, трябва да има достъпна среда и трябва да има активна защита от дискриминация. За съжаление, 5 години след ратификацията на конвенцията нищо от това не се реализира.

Лична помощ за хората с увреждания обективно няма. Има тук-там някакви програми, които имат спорадичен характер и реално не спомагат за адекватното включване на хората с увреждания в обществото. Личната помощ с две думи е възможността хората с увреждания да наемат и управляват личните си асистенти, за да могат да съществуват наравно с всички останали. Реално този ключов стълб не съществува, няма го. Лични асистенти най-често са роднините и те „работят“ като такива до края на живота си, понякога буквално.

Техническите помощни средства са на нивото на държава от третия свят. Държавата финансира купуването на електрическа инвалидна количка веднъж на... 10 години. И как го финансира само – с най-евтините и нисък клас колички, които ако издържат година време без да се скапят, значи ползвателят е голям късметлия.

Достъпна среда няма. Точка. Това е обективният факт, въпреки че има цяла палитра от национални и международни правни актове (включително и Конвенцията за правата на хората с увреждания), които говорят за достъпност. У нас това продължава да е просто мантра. Преотстъпвам инвалидната си количка на всеки, който смята, че преувеличавам. Разходете се из центъра на София, където би трябвало уж да е най-достъпно, качете се на чисто новото и недостъпно метро, отидете в някоя случайно избрана държавна институция и ще се убедите с очите си, че няма нищо преувеличено в твърдението, че България е с ниво на достъпност на държава от третия свят.

Борбата с дискриминацията за хората с увреждания също е доста куца, простете за израза. Специализираната Комисия за защита от дискриминация в последните няколко години изпадна в дълбока изолация и сама се маргинализира. Вече не решава ключови проблеми на уязвимите групи, а често играе роля на куче пазач, но не за нуждаещите се, а за властта. Въобще в този си състав тази Комисия е в състояние на клинична смърт. Но пък за сметка на това се ползва с всички облаги на властта – знаете ли, че всеки от членовете на тази Комисия се ползва с лъскав служебен автомобил, пък и се раздават с широки пръсти и ведомствени жилища без значение, че коефициентът им на полезно действие е близък до абсолютната нула? Реално този тип органи са призвани да решават проблемите на уязвимите, на нуждаещите се, но в крайна сметка си зависи от хората – слагаш вътре комисари, които имат други цели и основната концепция на институцията отива в коша.

Пет години след приемането на Конвенцията за правата на хората с увреждания нямаме нито лична помощ, нито нормални технически помощни средства, нито достъпна среда, нито адекватен инструмент да се борим с дискриминацията, пред която сме изправени. Точно на деня на ратифициране на Конвенцията, отидох до клон на голяма банка. Разбира се, офисът им беше недостъпен и ме обслужиха на студа и снега, въпреки че са лепнали голямо лого, че са достъпни. И това не е изключението. Това е правилото.

Това е моята равносметка след 5 години, в които се надявах, че като сме приели световните стандарти, ще станем част от развития свят по този въпрос. Вместо това Конвенцията за правата на хората с увреждания репликира съдбата на самите хора с увреждания в България – тя бе забравена, изтласкана в ъгъла и оставена да умре. А е толкова просто проблемите да се решат – необходимо е да има желание. Пари винаги ще се намерят, но трябва да има и желание. Пет години по-късно искам да попитам управлявалите три правителства, депутатите в последните три парламента, членовете на Комисията за защита от дискриминация, които са в нея точно от пет години – не ви ли е срам? Аз бих се срамувал, ако бях на ваше място. Много.

Още по темата

19/01/2017

Анализи

Да осигурим лична помощ на хората с увреждания е въпрос на живот и смърт. Буквално