Да осигурим лична помощ на хората с увреждания е въпрос на живот и смърт. Буквално

Петър Кичашки, юрист, експерт в сферата на антидискриминацията Последна промяна на 19 януари 2017 в 12:13 11589 0

Петър Кичашки

Помните ли какво се случи в Куклен в началото на декември? Тричленно семейство – майка, дъщеря и син – бяха открити мъртви в дома си. Възрастната майка (на 81 години) е починала, съдбата й са последвали децата й – 50-годишният Христо и 52-годишната Ангелина, които са били с увреждания. Подобна трагедия се разигра тези дни в Благоевград, където 67-годишна майка е починала от инфаркт. Парализираната й 31-годишна дъщеря е стояла с дни до трупа на майка си с надеждата някой да я открие. В крайна сметката и тя е починала, най-вероятно от студ и глад.

Истината е, че такива трагедии вече са ежедневие. Пълнят страниците на медиите и след три дни се забравят. До следващата трагедия. Междувременно се питаме кой е виновен, защо се случват такива безобразия в 21 век в европейска България. Отговорът, който дават от релевантните институции (обикновено социални домове), е, че няма как да накарат “насила” хората да стоят в дома и това е тяхно решение да се приберат вкъщи. Единствените виновни излизат мъртвите. Виновни, че са искали да живеят в дома си.

Проблемът не е в това, че хората не “живеят” в социални институции! Хората с увреждания са точно толкова хора, колкото всички останали и имат правото да живеят, където и както пожелаят. Не можем да ги виним, че са търсили съдба, различна от живеенето в социален дом под чужд контрол. Разковничето, според мен, е другаде.

Знаете ли как става човек с увреждане от кревата си? А как се облича? Как се къпе? Как излиза навън? Често много от тези неща се правят с чужда помощ. Знаеш, че искаш да станеш от кревата, но не можеш да го направиш сам. Това не означава, че трябва да лежиш цял живот, а просто, че трябва да има кой да ти съдейства да станеш. Този митичен “някой” е личният асистент. Човек, който би трябвало ти да избереш и който да бъде продължението на твоите ръце и крака, за което, би следвало, държавата да му заплати. Ако хората, загинали в горепосочените трагедии, имаха наети асистенти, а не разчитаха на възрастните си роднини, тези трагедии щяха да бъдат избегнати. Щеше да има кой да дойде и да помогне. На време.

У нас личната помощ, личната асистенция, се провежда под формата на програми и проекти, спечелени от Министерството на труда и социалната политика и финансирани от Европейския съюз. Хората, които управляват тези проекти, безспорно го правят с максимални усилия да са в помощ на хората с увреждания. Проблемът е, че както при всеки проект, и при тези няма сигурност. Програмата изтича, европейското финансиране свършва и хората са без асистент, докато не се появи нова програма, която евентуално да запълни вакуума.

Това не може да продължава по този начин. Трябва да има законодателно решение, което да създаде необходимата правна рамка и да позволи на хората с увреждания да имат асистенти. На Запад това е нормална практика – ти избираш асистент или асистенти (има много състояния, при които един асистент не е достатъчен, необходими са няколко), управляваш неговото работно време и държавата заплаща за труда на асистентите. Измислено е, нищо сложно няма. Човекът с увреждане преминава през социална оценка на потребностите, определя се от колко часа на месец има нужда от подкрепа и той започва да си търси асистент. Ключовото в случая е асистентите да не са (поне не изцяло) роднини, за да се излезе от порочния кръг, който поражда трагедии.

В момента, тъй като често за асистенти или се чака, или няма подходяща програма, или тя е недостъпна, най-често асистентската роля на хората с увреждания играят техните роднини и близки. Редно ли е това обаче? Вие, ходещите наши приятели, отивате ли на работа с баща си? А майка ви ли ви води на кафе с приятели? Чичо ви ли ви облича? С леля си ли ходите на срещи? Не. Тогава защо за хората с увреждания трябва това да е състоянието по подразбиране? А замисляме ли се за роднините? Какъв е техният живот? Цял живот “работят” асистент на детето си. А къде остава тяхната кариера, тяхното бъдеще? Защо са “наказани” понеже детето им е с увреждане? А какво става, когато това дете стане на 30, 40 или 50 години? А какво става, когато родителят вече физически не може да е асистент? Ето какво – случва се трагедия. Вчера беше Куклен, днес е Благоевград. А утре?

Можем да спрем този ад. И думата “ад” не е пресилена! Хората с увреждания и техните родители не са виновни за състоянието на нещата. Недопустимо е да оставяме толкова много хора на такава ужасна съдба. Един от белезите на цивилизованото общество е подкрепата за хората с увреждания. Ние сме цивилизовани от 1300 години. Време е да го усетят и хората с увреждания. Няма да ни струва толкова много. Пари, за да спасим човешки животи, винаги трябва да може да се намерят. Кой ще сложи надписче с цена на човешкия живот? А тук говорим за животите на десетки и стотици хиляди българи, които са оставени на произвола на съдбата.

Унизително е. Ужасно е. Унищожително е. Нека сложим край на този национален срам. Нека дадем истинска, реална, достъпна възможност за лични асистенти на хората с увреждания. Нека се откажем от половинчатите мерки и да направим нещо като хората. Въпросът е буквално на живот и смърт.