Покрай скандалите в Народното събрание на заден план остана темата, която инициира разбуждането на духовете тези дни. Парламентът прие да се създаде специална комисия, която да разглежда проблемите на психично болните. Това е една важна работа, която не бива да бъде потулвана от срамните сцени и реплики, на които станахме свидетели. С какво ще се занимава самата комисия нямаме конкретика, но се знае едно - ще се търсят решения на проблемите, пред които са изправени психично болните. Тук обаче има един деликатен и съществен проблем - как да решим точно проблемите на тези хора, без да жертваме големия обществен интерес?

Редица неправителствени организации и експерти от години призовават за премахване на института на запрещението. Доводите им са правозащитни - няма как да се гарантират правата на индивида, ако той е поставен под пълно запрещение и не може въобще да участва в обществения оборот. Това е разумен аргумент, разбира се. Още повече, че познавам редица психиатри, които са ми споделяли, че твърде често съдът лежи само върху тяхната експертна оценка и я възпроизвежда безкритично при поставянето на човек под запрещение. Образно казано не правораздава съдът, а назначения експерт. Това е проблем, защото така се измества ролята на правосъдната система, превръщайки един външен за системата човек - медицински експерт - в съдия и прокурор едновременно. От това гледище опасенията, че е възможно човек да бъде поставен под запрещение несправедливо са напълно основателни.

Същевременно обаче има и друго. Ако ще се реформира институтът на запрещението, то как ще се направи това? Има гласове, които директно призовават да няма никакво запрещение спрямо никого. Това е крайност, която не считам, че трябва да се подкрепи. Поставянето на едно лице, което няма капацитета да носи отговорност за действията си, под опеката на отговорник, не е просто някаква българска приумица. Такъв тип правноотговорен човек има на много места по света, включително в развити демократични държави като Австралия, Канада, Южна Корея к много други. Да, включително в много юрисдикции съществува и еквивалент на института на пълно запрещение.

Като доктор по конституционно право с тема "Конституционно положение на хората с увреждания", но и като човек с увреждане, ми се иска и нещо друго да се каже. Психичните проблеми не винаги и априори следва да се разглеждат като увреждане. Първо, съществува съдържателна разлика между увреждане и болест. Второ, редица психични проблеми са болести сами по себе си, тоест не представляват необратими и дефинитивни състояния, а подлежат на лечения и корекции. Трето, хората с увреждания имат множество и често противоречащи си нужди и разбирания. Няма как с едно решение да се оправят всички проблеми. Затова решенията в сектор психично здраве и в сектор физически увреждания, да кажем, следва да са съвсем различни. Затова ми се струва, че важната задача на държавата е да започне провеждането на целенасочена и експертна политика в сферата на уврежданията.

Народното събрание е хубаво, че се занимава с проблема, но се опасявам, че в парламента няма нито нужната експертиза, нито необходимите знания, за да започне решаването на проблемите на хората с увреждания по същество. Този дефицит на капацитет може да бъде запълнен, ако държавата си влезе във функциите и най-после създаде Държавната агенция за хората с увреждания. Която, впрочем, се готви за създаване от години. Включително в новия Закон за хората с увреждания бе разписано създаването на такава институция, но до нейната фактическа поява така и не се стигна. Това е въпрос от съществено значение. Не може да се извършват реформи в сектор "увреждания" без да е включена институция, призвана да работи най-интензивно по темата. В една такава Държавна агенция би могло да се съсредоточи експертиза и капацитет за справяне с наболелите проблеми пред хората с увреждания. Включително тя би могла да е инструмент за разясняване и за народното представителство, и за обществото разликите между хората с увреждания и хората с психични заболявания.

Въобще, всяка реформа в сектора без да има е релевантна институция, която да носи отговорността на солидна експертиза в сферата, е опасна. В момента бихме били изправени пред голямата опасност да се премахне запрещението без съществен анализ какво ще последва от това. Не казвам, че промени не може да има. Но те не бива да са прибързани, нито да са под напора на натиск от това или онова НПО. Отговорна работа е да се грижим за хората с увреждания. Работа, която не може да се върши между другото и без използване на експертизата и опита на всички заинтересовани. Иначе рискуваме да извършим едни промени, чиито последици ще ги сърбаме с десетилетия. Да, промени трябва да има, но те трябва да са внимателни и да се пипа с кадифени ръкавици.