Да хванем Андрешко и да го образоваме - така ще излезем от блатото
Знаете ли, в последните години, особено откакто всички живеем два живота – един в реалността и втори в социалните мрежи, всеки път ми се случва едно и също... Всеки път преди избори чета – напред, братя, да отрежем главата на ламята.
И всеки път след избори чета – Терминал 1 и 2 са моето спасение, тоя народ заслужава съдбата си.
Остарях, докато слушам подобни констатации до себе си. Само преди няколко дни именно тук, в Офнюз, правих интервю с един великолепен български музикант – Вал Кьосовски от „Калчър Шок“, който каза в прав текст – „Обикаляхме през 1990, свирехме за опозицията, усещахме как комунизмът си отива... и хоп, на изборите мъдрият български народ си избра пак комунетата. Тогава аз си събрах багажа и заминах“.
Познавам поне 100 души, които направиха точно това. Днес, към днешна дата, самият аз много съжалявам, че тогава, през 1990-а, не заминах. Днес и за мен вече е късно...
Но да се върнем на днешната дата. Два дни след 2 април (който пък бе един ден след 1 април, колко странно), седя и чета поредните апокалиптични умозаключения с елементи на гръцка трагедия. И отново онова „заминавам, народът е прост“ се натрапва като лайтмотив.
И се сещам за един герой от българската литература. Андрешко. Простоват, но хитър селянин, който трябвало да докара бирника в селото, а бирникът щял да прибере всичко на един бедняк.
И тогава Андрешко го измислил. Взел, че натикал каруцата в мрака по грешен път и изоставил тъжния и уплашен старовремски ЧСИ в блатото.
Чудите се защо ви разказвам нещо, което сте учили в училище?
Защото първо – колко да сте го учили? В училище в последните десетилетия системата е толерантна, особено към държавните субсидии на учениците. Това да имаш повече ученици е далеч по-важно от това да успееш да ги научиш на нещо.
И второ – колкото и да сме учили българската литература, като гледам как разсъждават днес много от нас, ми се струва, че нищо не сме научили.
Днес ние сме изправени отново пред безпътицата. И знаете ли кой е виновен за това?
Виновен за това е Андрешко.
И по-точно не е виновен Андрешко.
Виновни сме ние, защото откакто Андрешко съществува, откакто Елин Пелин ни разказа за него, ние не можем да решим – срам ли ни е от него или сме горди с това, че той е част от нас.
Помислете малко...
Ето ви пример – вие сте българин. В началото на 21-ви век вие бягате в Испания. Бягате, щото гнилият капитализъм ви дава адекватно заплащане на труда, каквото няма в постсоциалистическия рай на майка България.
Когато отивате там, вие бачкате нелегално, защото България все още не е в ЕС. Нещо повече – не смеете да се приберете, защото ще ви бият черен печат. И когато България влиза в ЕС, вие сте недоволен. А сте недоволен, защото тези, които ще дойдат тук след вас, няма да страдат от опцията да им бият черен печат.
И тогава отивате пред урните. Намирате най-радикалната просъветска партия и гласувате за нея. С ясната идея, че така и така ще си останете в Испания, защо обаче другите да имат опцията да дойдат при вас и да ви вземат работното място?
Или пък друг пример – вие сте емигрант в Германия. Там ви се е получило трудно. Сега гледате, че от Украйна бягат хора, загубили всичко от войната. И във вашите очи това, че на тях им дават шанс, какъвто на вас не са дали, е кофти. Нищо, че там има война.
И тогава вие отивате пред урните. И пускате за партия, която обещава да напусне НАТО и така да каже „не на злите укри, фашисти, които ни взеха работните места“.
Казвам ви, всичко, което се случва в нашия живот, е подчинено на една единствена философска дилема – харесваме ли или отхвърляме Андрешко.
Отиваш в западна страна. Карат те да се ваксинираш и да носиш маска. Ти безропотно го правиш, но същевременно пишеш пламенни постове в социалките, в които клеймиш ситуацията в страната, която си напуснал и настояваш там всеки сам да си прецЕня.
Но не го правиш за мястото, в което си изкарваш хляба. А за мястото, където не живееш от 30 години.
Или пък – ти си бунтовен красив и умен политически последовател, който е избягал при родата във Виена през 1991 година. Седиш и клеймиш всички в България, псуваш ги, че не са достатъчно активни да пометат комунизЪма, ДС, олигархията и прочее. Но никога не си стъпвал на един протест, щото живееш в центъра на Европата, батенце. За сметка на това обаче обясняваш постоянно кое как трябва да се случва.
Всичките тия герои са Андрешковци версия 21-ви век. Те смятат, че прецакват системата. И че по тоя начин помагат на някого.
Истината е, че Андрешко не е победител. Няма как да победиш системата с хитруване на дребно.
Но ние имаме огромен проблем. Защото сме нация, която не знае по кой път да поеме.
По пътя на правото, правилата, законите и усещането за собствена отговорност...
Или по пътя на fuck the system, който е като да лекуваш COVID с белина – ако изпиеш 2 литра белина, ще убиеш всички бактерии в тялото си...Но преди това ще убиеш самият себе си.
Какъв точно е Андрешко?
Той част от нас ли е?
Той наш герой ли е или наше проклятие?
На днешната дата, след като четем резултатите от изборите, можем със сигурност да кажем, че гласуваме като Андрешковци.
Вместо да решим проблемите, натикваме каруцата в блатото.
Повтаряме до втръсване едни и същи клишета. Политическите ни партии през цялото време ни казват какво искат. Но никога не ни казват как ще го постигнат.
Защото не знаят.
Защото Коце Костадинов едва ли може да отговори откъде ще вземем армия да се браним, ако излезем от НАТО. И защо без да сме преминали към еврото, държим едни от най-високите цени в Европа?
Защото Бойко до ден днешен не знае защо има шест състава в БНР. А министрите му на културата до ден днешен са нарицателно за това какъв не трябва да е един министър на културата (Наско, сори, има по-зле и от тебе, батинка).
Защото Кирил Петков смята, че е яко да направи от държавните културни институти открити сцени, а комисии по качеството да преценяват кой да играе там (теза, изказана на среща с културтрегери преди няколко месеца). И защото лицата на ДБ се държат толкова надменно и всезнаещо, че чак нас, останалите, ни е срам, че им дишаме въздуха.
Защото Мустафата е голем либерал, ама партията ДПС по-скоро прилича на регионална бизнес структура, която си е взела едни неща и не иска никой да ѝ ги пипа.
Защото Корнелия, вместо да брани правата на онеправданите пролетарии, се зае да брани България от нископрелитащите зли норвежки джендъри.
Защото хората около Слави Трифонов измислиха няколко толкова ужасни идеи, че ако те се сбъднат, ще заживеем в копие на РаZZия (президентска републико моя, ZDR).
Защото президентът не се поколеба и той да засили каруцата в блатото с изказванията си, завършващи с императивното „ЯСНО ЛИ Е“, с което като военен е пращал новобранците да цъкат лицеви опори вероятно.
Партиите ни обаче са онова, което ние искаме. Онова, от което имаме нужда.
Щото ние имаме нужда не от бачкане в посока „нагоре“. А от засилване на каруцата в калта.
Знаете ли, това също е позиция. Помня как преди няколко години, по времето на кабинета Орешарски, в КЗД бе обсъждано (тогава начело там бе една известна дама от ДПС) как Левски трябва да бъде изучаван в контекст на „нарушител на правилата на Османската империя“.
Всеки е свободен да обяви гражданско неподчинение. И да наруши правилата.
Въпросът е...
Големият въпрос е как да ги нарушим?
И тук идва мрачната истина.
А тя е простичка – за да се противопоставим на истинските си врагове...
На истинските си проблеми...
На истинските си демони...
За да го направим, първо трябва да хванем Андрешко.
Да го образоваме.
И после да използваме неговата смелост.
През 1990-а Андрешко ни каза, че въпреки че комунизмът си отива, той ще ни го остави още.
Днес, през 2023-а, Андрешко ни казва, че ще ни остави още дълго време в блатото.
Дали ще се измъкнем, вече не зависи от нас.
Вече всичко зависи от Андрешко.
Пичове! Вземете се в ръце!
И научете Андрешко кое е кофти и кое – не.
И после ще тръгнем нагоре, към обетованата земя.
А там, казват, течало постоянно уиски „Блек рам“ и „Дерби кола“...