С какво запълваме празниците

И тази година по традиция хиляди българи посрещнаха първите минути от Великден в църквата. Храмовете бяха буквално обсадени от хора, желаещи да станат част от официалното честване на празника. Какво обаче ни кара да посрещнем Великден в църквата? Вникваме ли наистина в същността и смисъла на най-светлия православен християнски празник или правим всичко машинално, защото „така трябва”?

След отлива от християнските ценности и обичаи в периода на социализма в България, годините в зората на демокрацията се характеризират с възвръщане към традициите на вярата. Този факт съвсем не е изненадващ. След коренната промяна в живота на хората в началото на 90-те години ние, българите се обръща за морална подкрепа към опората, върху която сме се уповавали през най-тежките периоди от историята на народа ни – вярата.

С навлизането на пазарната икономика обаче, дори стожерът, какъвто е вярата, става обект на комерсиализация. Стоково-пазарните отношения проникват в най-висшия аспект от човешката същност – духовността. Крайният резултат на този процес е налице в момента: със споменаването на кой да е от големите християнски празници, в главата на повечето българи първо нахлуват мисли, чието естество е тъкмо противоположно на духовното.

Така например, с наближаването на Великден започват да се правят безбройни сметки и изчисления на разходите, които ще съпътстват празника. С настъпването на „Страстната седмица” страстите наистина са разбунени, но те най-често са свързани със стремежа към по-изгодната покупка на продукти за празничната трапеза. И така, грижите около консумацията стават водещи.

Давайки си сметка, можем да установим, че в мислите ни удобно се е настанила нова, съвременна религия, която поразително прилича на добре познатото православно християнство. Ритуалите ú приемат външния облик на християнските традиции, но им липсва най-същественият сакрализиращ фактор – тайнството. Тайнството, чийто първообраз е зададен преди хиляди години. Същото, което богослужещите преповтарят в храмовете на всеки празник. Онова тайнство, за което българите, ангажирани с материалните си проблеми, често оставаме безчувствени.

На негово място се е установила нова движеща сила – принципното схващане, че „така трябва”. Като че ли водени именно от него, боядисваме яйца, минаваме под масата на Разпети петък и обикаляме църквата в събота вечер. Именно тази инерция погубва същинския смисъл на празниците, защото те не са нищо друго, освен еманация на човешката духовност, а за духовността не е присъща инерция. За нея трябват грижи и отделено време за осмисляне – все неща, за които съвременният българин няма време.

Потопени в ежедневните си проблеми, сме запазили единствено черупката на своята сакрална същност и сякаш сме пропуснали да съхраним вярата, която придава истинското съдържание на всички действия, които обичайно извършваме по празниците. Без да мислим себе си като атеисти, сякаш сме се превърнали в такива, загубвайки пътя си към религията. Път, по който човек поема задължително с вяра и обич в сърцето.

Макар да сме се отклонили от него обаче, ние не сме отлъчени. Нужно е просто да се отърсим от битовите си мисли и да се вгледаме в себе си. Може би, по този начин свещите, които палим в съботната вечер преди Великден, биха осветили не само мрака около нас, но и този в нас.

Текст от читател на OFFNews

Следете новините ни в GoogleNews