Многократно по разни поводи през последните години публични говорители са изразявали тревога от разпространението сред широки слоеве от населението у нас на апатия, на тенденция към дистанциране от социално-политическия живот, на затваряне в тесни групи за решаване на непосредствените житейски проблеми, на безразличие и незаинтересованост от случващото около тях, и като цяло на пасивно гражданско поведение, стигащо до съзнателно изключване от обществото.

В тази ситуация като че ли понастоящем настъпва промяна. От няколко месеца насам редица създатели на обществено мнение демонстрират оптимизъм за излизане от състоянието на социална парализа, обхванала значителни части от населението в страната.

Техният ентусиазъм е провокиран най-вече от включването в доброволчески инициативи на немалка част от него.

И действително те няма как да не отчетат спонтанните мощни взривове на съпричастност към страданията на различни категории хора и включването в акции за тяхното подпомагане.

Приятна е изненадата им от активната помощ на немалко наши сънародници към други човешки същества в беда: български граждани (например пострадалите от наводненията в Карловско) или чужденци (например украински бежанци или останали да зимуват в родината си техни съграждани; турски и сирийски жертви на скорошното опустошително земетресение). Посочват се редица примери на достойно поведение, будещи гордост от отделянето на време и готовност за поемане дори на рискове при подпомагане на намиращи се в крайна нужда себеподобни от страна на наши съграждани. Това материално-финансово и морално ангажиране с конкретни спасителни инициативи се тълкува като доказателство, че в родината ни не просто съществува, но и се развива гражданско общество.

Същевременно у нас тече процес на изява на натрупана гражданска енергия от друг вид, проявявана с различна степен на лична ангажираност и в специфична форма. Става дума за недоволство на значителна част от нашите сънародници, достигащо до гняв към преобладаващата част от упражняващите политическото ръководство на държавата.

Тази ненавист към „политическата класа”, мотивирана от разбиране за незаинтересованост от нейните представители към реалните проблеми на „народа” и изолиране на последния от вземането на важни за него решения, намира организирана форма чрез включване в подписки за организиране на национални референдуми, които да дадат различна от тази на „политиците” насока за развитие на страната ни. Участието в тези начинания стъпва върху от желание да бъдат „наказани” властимащите за водената от тях политика, като тя се отхвърля чрез подлагане на реваншистко преосмисляне на направени преди десетилетия стратегически политически избори: замяна на парламентарната форма на управление с президентска власт; спиране задълбочаването на интеграцията в евро-атлантическата общност чрез отлагане приемането, с перспектива за отказ, от единната европейска валута; евентуално оспорване на идейната платформа на либерализма чрез борба срещу т.нар. „джендър идеология” в българското училище.

Очертаните паралелно протичащи процеси увличат немалки групи от наши сънародници, включващи се в инициативи, предлагащи различни перспективи пред отечеството. Събудената гражданска енергия обаче е налице. Така естествено възниква питането: възможно ли е да се намери общ ценностен фундамент между тези категории хора или между тях съществува непреодолим разлом, намиращ израз в принципно несъчетаеми духовни ориентации. Иначе казано, има ли възможност за намиране на пресечна точка помежду им, водеща до участие в съгласувани съвместни начинания, или трябва да констатираме пълна несъвместимост на възгледите, която неизбежно ще доведе до някаква форма на граждански конфликт?

Това е въпрос, чийто отговор не е очевиден. Лесно могат да се намерят основания да се твърди, че българското общество е разделено на поне две непримирими части: едната, стъпваща върху консервативно-националистическа идейна платформа, а другата изповядваща либерално-глобалистка ценностна система.

Ала подобен извод ще бъде прибързан и подвеждащ. Защото нито участниците в доброволчески акции са непременно изхождащи от либералната парадигма, нито търсещите промяна на политическия модел или на външнополитическата ориентация на страната, са винаги с консервативна нагласа. Напълно възможно е да има преливане между участниците в очертаните два типа гражданско участие, да не говорим, че мнозинството от сънародниците не се е присъединило към някой от тези „лагери”. Следователно наличната и евентуално добавената занапред енергия на българските граждани по принцип би могла да бъде канализирана около общонационални проекти, стига да се намери единна идейна основа за тях.

Коя би могла да бъде тя?

Смятам, че естествения кандидат за изпълняване на тази роля е хуманизмът. Най-просто казано, човещината е в състояние да послужи като отправна точка за съвместно създаване и осъществяване на позитивна програма за бъдещото развитие на общата родина на българските граждани, което ще подобри качеството на живота на всеки от тях.

Добрин Тодоров, преподавател по философия