Писъкът на пеперудата

Едно момиче, моя приятелка и изключителна джаз певица, отива на рожден ден. Оттам пуска снимка във фейсбук. Снимала се е с домакинята. Домакинята е с огромни устни. Тя казва (джаз певицата): "Това е най-скромното и мило същество, съвсем обикновено момиче." Аз се усмихвам и питам (във фейсбук, в който можеш да питаш всекиго всичко): "Тя ли си ги е направила?"

А тя: "Да." А аз: "А знае ли за големоустите негри в Западна Африка?"

"Ха-ха-ха – отговаря ми певицата, – знае, знае."

А аз: "Те са си правели устите така, за да избягнат заплахата да бъдат уловени от търговци на роби."

И след това се замислям. Това момиче. Боже, какви неща стават по света. А има и ковид. Ама че смешен свят! Хората като че изведнъж сега откриха, че след като живеят на тоя свят, накрая ще умрат. Позволиха да ги наплашат с тоя уж известен от два милиона години факт (нали от толкова има хора, започвайки с Homo habilis?).

А в същото време всичко си лети, иска, живее, действа, вири глава, провира се, намира начини, скромно съществува, осъществява своя живот напук на не-живота! Всичко, казах си, на тоя свят е тихият и изумително ярък писък на пеперудата: Аз съм тук и искам да живея!

Това момиче... То е искало, подобно на големоустите от Африка (дали е политически некоректно вече да се казва пред новите робовладелци думата Африка?), да се предпази от ловците на роби. Тези, които ловят „обикновени хора” и ги превръщат в сива прах. Смилат ги в хоромелачката на безличието, използват ги за „Доброто на Системата”, вписват ги, регистрират ги, вкарват ги в статистики, описват ги като „случаи”, обезличават ги с „грижи за населението”, обезличават душите им чрез напътствия за Нормалността... То е избягало от робовладелския капан на Нормалността и Благоприличната Обикновеност – опитало се е да не изчезне от шарения свят и да не се влее в сивия свят.

За съжаление, не е преценило, че твърде много са тези, които са направили неговия номер с устните – и той от изблик на ексцентризъм се е превърнал в норма.

Но не е – казвам си, – защото все пак е порив на свободната воля! Защото „нормалността” е именно веригата, с която те приковават към пейката на галерата.

Дали тя си е мислела, че така ще изглежда по-хубава? – питам се и всъщност не се питам. Този въпрос ми изглежда неморален. Защото се досещам за отговора, а когато се досещаш за отговора и все пак питаш, въпросът придобива риторичност, тоест – задава се не за да се разбере отговорът, а за да се натякне нещо на питания. Да бъде „поставен на мястото му”. А аз не мисля, че имам право да „поставям на мястото му” когото и да било. И без друго времето стана отвратително – хората си размахват пръсти и се порицават и си отправят груби и заканителни напътствия и „съвети”, и всеки смята, че „трябва да поправи другите”.

И никой не се сеща, че първо трябва да види гредата в своето око, преди да е видял сламката в чуждото. Но не всеки има електронен микроскоп за гледане в чужди очи в нашето време и там се намират не само сламки, но и неправилни молекули и всеки в нашето време реве на другия: "Имаш една неправилна молекула в окото си, мръснико!"

Тя не е искала да стане по-хубава, а да стане по... Да стане човек, който не може да бъде взет и омесен в общо тесто. Което е сиво и бухнало и се вкарва лесно в пещта. Така поне си мисля. Всички вече ще казват : "А, тази, с големите устни! О, да... тя е... различна!
Отличаваща се!". Да, това е думата, това е начинът, това е поривът – да си Отличаващ се; Your only solution is to be amazing! – пее Джим Морисън и пада на сцената и не иска да живее като „всички нормални хора” до 86, когато, като ги навърши, ще се страхува ужасно много, че може да умре и да не доживее до 96.

Страх от самотата? – дали това е изписано на големите устни на приятелката на моята изумителна приятелка – джаз певицата? Вероятно и това: страхът от самотата на обикновеността.

Когато си обикновен, престани да бъдеш обикновен! Тази мисъл ми хрумва и решавам да си я запиша и да я използвам като напътствие за всеки, който ми потърси съвет. Необикновеният в началото плаши и тревожи душите на околните, но те, лека-полека, без да усетят, започват да изпитват уважение и дори привличане към него. Той е направил нещо, за да „се отличи” – той е „отличен”. Той има белег – не от Бог, а от себе си, но собствената воля не е ли воля на Бога? Особено когато ни води извън лесните и обичайните пътища?

Писъкът на пеперудата. Как може в осеммилиарден свят всички да са отличени? И си казвам: ето как – светът ще престане да е осеммилиарден!

Не в новия, конспиративен смисъл, а в един истински практичен смисъл хората ще се надделеят в свои си, малки светове и ще престанат да обръщат внимание на Глобалното. Защото то е прекалено голямо и нечовешко. Светът трябва да е от няколко хиляди човека и в него ти с големите си устни или с таланта си на художник (не един сред стоте милиона художници в света) си впечатляващ, известен, любим или одумван, изпъкващ като скитски камък в степта.

Обичам това момиче. Казвам си – тя е като мен! Не иска да е кой да е. Ако трябва, ще накара хората да цъкат с езици, но няма да ги остави безразлични. Да, казвам си, безличието е морално. Но то е морално от гледна точка на Системата – тя има нужда от сива кал и от безлични мравки, за да върви гладко всичко в „машинното отделение”. Там, където горкият Чарли Чаплин се върти между зъбчатите колела (от „Модерни времена”). Системата налага своя морал на безличието – тя го иска. Но от гледна точка на морала на отделния човек да си изключителен и невероятен и да караш всички да цъкат с езици, и да крадеш цялото им внимание... не бих казал, че това е Най-Доброто Нещо, а бих казал – това е Най-Човешкото Нещо. И това ще е повече от Добро.

А след като съм поразмишлявал за това момиче (благодарение на моята изумителна приятелка джаз певицата, която пък си е остригала косата почти до кожа), се чувам със Зоя. Мама Зоя. Моята приятелка от Горно Хърсово, литераторка и учителка (и ще държа на изпъкващото ни право да казваме професионалните звания и в женски род, което прави езика ни по-богат и по-мъдър). И тя ми казва: Ще напишеш ли нещо за рождения ден на моя син?

А нейният син почина. Преди шест години. Сега щеше да навърши 51. Бяхме колеги в Медицинска академия. Той след това се прехвърли в Университета и учи философия. После животът го завъртя. Труден беше животът му. Защото той не искаше да е обикновен, нормален човек. Защото сигурно и той се ужасяваше от мелачката за сива кал – живееш, живееш, живееш нормално, накрая изчезваш без следа и примирението си с това жалко „положение на нещата” наричаш „зрелост” и „мъдрост”.

Той в края на краткия си живот беше инвалид. Беше развил ужасното нещо, което се нарича „асептична некроза на главата на бедрената кост”. Бях написал някаква статия за инвалидите и за това колко тежък и негостоприемен е животът за тях особено в България и няколко дни по-късно той, явно прочел статията ми, ме потърси.

Не се бяхме чували от години. Преди това в Академията приятелството ни беше бохемско, тоест пак изпъкващо и не-системно, та нима бохемите не са най-ярките неприемници на Системата? Слушахме Колтрейн и Джако Пасториъс (убит при сбиване в заведение заради биполярното си разстройство) и пиехме куба либре. Но сега, когато беше вече инвалид, той ми се обади не по бохемски причини. А само каза:

Мога ли да помогна с нещо?

Това е дяволски, ангелски отличително! – така си казах тогава. Така си казвам и сега: В свят, в който всички търсят начин да се оплакват, да чернодумстват, да злорадстват, да се окайват, да просят и да недоволстват – той се обаждаше... Той, инвалидът, той, ощетеният, той – осакателият – се обаждаше, за да пита мен – известният и вероятно изглеждащ надменен (като всеки известен човек) писател – да, обаждаше се, за да пита: 

Мога ли да помогна с нещо?

След смъртта му майка му остана сама на света. Без абсолютно никого. Ето това се казва Изпъкващ човек. Изпъкващ с изумително изчистената си, неразбираема за никого другиго самотна трагедия. Сам човек, живеещ със спомен за един друг човек.

Писъкът на пеперудата. Тя искаше да изпищи като пеперуда – изумително тихо и изумително ярко, срещу един свят, в който нейният син е просто поредният умрял и изчезнал човек, който няма никакво значение за Системата, защото тя се храни със сива прах и със статистики.
Сега синът ѝ имаше рожден ден и това трябваше да се чуе.

И затова тя ме молеше: Нека напишеш нещо за моя Ради?! А?

И ето. Аз пиша за него. Какво мога да напиша още? Беше герой. Както е герой всеки сам, самотен, героично живеещ човек, изправил се в средата на живота, осъзнат за неговата чудовищност и хаотичност, въпреки това – живеещ. И обаждащ се понякога, за да пита (въпреки целия хаос и ужас): Мога ли да помогна?

Хаосът и ужасът се усещат само когато си сам и изпъкваш. Сред тълпата се чува само блеене и се виждат вълнести гърбове е хълбоци.
Честит рожден ден, Ради.

Това е писъкът на пеперудата.

Следете новините ни в :