''Една крачка напред, две крачки назад'' (Криза в нашата партия)

„Една крачка напред, две крачки назад“ (Криза в нашата партия)

Това е заглавието на книга на Уянов-Ленин, публикувана в Женева през 1904 г. след разделянето на руската социалдемокрация на „болшевики и меншевики“. Вместо „Криза в нашата партия“ обаче бих добавил „Криза в съвременния свят“ след публикуването на 28-те точки от т.нар. „Мирен план Путин-Тръмп“, уж предназначен да регулира руско-украинските отношения и да сложи край на войната между тях.

Нещо повече, президентът Тръмп призовава Украйна да подпише този план на 27 ноември, Деня на благодарността. Единственият въпрос е дали Украйна трябва да благодари на Съединените щати в този ден за такъв план? Той е представен като значителна крачка напред в разрешаването на руско-украинската война, но в действителност е две крачки назад.

Характеризирайки този план като цяло, бих го нарекъл, меко казано, наивен. Както по отношение на съдържанието му, така и на амбициите на неговите автори (Стив Уиткоф, специален пратеник на президента на САЩ, Марко Рубио, държавен секретар на САЩ, и Кирил Дмитриев, специален пратеник на Владимир Путин). Това е така наречената «детска болест» на американската и руската дипломация, които претендират да бъдат автори на геополитическите вземащи решения в съвременния свят. Твърди се, че този план е бил „съгласуван“ с Рустам Умеров, секретар на Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна. Самият Умеров няма правомощия да одобрява подобни документи; най-вероятно му е бил предоставен текстът на самия план, за да го обсъди с украинското ръководство. Нека се опитаме да разберем това.

Първо, планът е изпълнен с противоречия още от първите си редове. Прочетете първия параграф: „Суверенитетът на Украйна ще бъде потвърден“. От кого и от какво? Няма нужда да се потвърждава суверенитетът на Украйна. Това е залегнало в Конституцията на Украйна, която гласи, че „Украйна е суверенна държава“. Суверенитетът, а заедно с него и териториалната цялост, или се признават, или не се признават от международната общност. Без тези ключови разпоредби не може да бъде подписан нито един международен договор между държави. През периода на международно признаване от 1991 до 1995 г. на Украйна, практически всички страни от ООН, включително Съединените щати и Руската федерация, в съответствие с принципите на международното право, признаха суверенитета и, добавям, „териториалната цялост“ на Украйна. Това беше залегнало в Будапещенския меморандум от 1994 г. и в основния „Договор за приятелство, сътрудничество и партньорство между Украйна и Руската федерация“, подписан през 1997 г. и ратифициран от двете страни. Член 2 от договора гласи: „Високите страни зачитат териториалната цялост и потвърждават неприкосновеността на границите, съществуващи между тях“. Колко пъти трябва Съединените щати и Русия да потвърдят, признаят и гарантират сигурността на Украйна, за да им се довери последната? В края на краищата, както Съединените щати, така и Руската федерация гарантираха сигурността на Украйна във връзка с отказа ѝ от статут на ядрено оръжие.

Пиша това в Харков, докато сирени за въздушна тревога непрекъснато звучат през прозореца, сигнализирайки за поредния кръг от руски бомбардировки на украински градове и смъртта на цивилни. Дали това е „гаранция за сигурност“? Както виждаме, нямаме основание да се доверяваме нито на руснаците, нито на американците.

Точка 2 от мирния план. „Ще бъде сключено всеобхватно споразумение за ненападение между Украйна, Руската федерация и Европа. Всички неясноти от последните 30 години ще се считат за разрешени.“ Това е явно противоречие с точка №1. Ако страните признават взаимния си суверенитет, тогава за какъв вид ненападение говорим? Украйна не е нападнала Русия и не възнамерява да я атакува. Да не говорим за Европа. Точно както последната не възнамерява да атакува, освен ако в изумителните руски глави „Украйна нападна Русия (горката Русия!) и НАТО ще направи същото“. „Русия де факто води война с колективния Запад, а не с Украйна“. Русия изглежда като жертва на агресия както от Украйна, така и от цяла Европа. Абстрактността на тази точка също е поразителна. Какво означава, че „ще бъде сключено споразумение за ненападение между Украйна, Руската федерация и Европа“? Що за образувание е „Европа“? Това не е НАТО като военно-политически съюз. Това не е конкретна европейска държава, която би могла да заплаши Русия. Европа е географско понятие, обозначаващо конкретна територия на Евразийския континент. Как може да се сключи споразумение с дадена територия?

И второ, „всички неясноти от последните 30 години ще се считат за разрешени“?! За какви неясноти говорим? Войната на НАТО срещу Югославия – неяснота? Бивша Югославия беше бомбардирана и разделена на редица административни територии – Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Словения, Македония и частично признатото Косово. Неяснотата с Молдовската Приднестровска република, която Русия контролира и подкрепя марионетното правителство, което е поставила? Това е вътрешната територия на суверенна Молдова и те трябва да решат този въпрос помежду си. И съм сигурен, че ако Русия не се беше намесила във вътрешните работи на Молдова, нямаше да поддържа така нареченото „Приднестровие“ там. Ако имаше „миротворчески контингент“, който да охранява военни арсенали в село Ковбасное и уж да защитава границата между Приднестровието и самата Молдова, тогава тези две страни на една и съща монета отдавна щяха да решат този проблем и Приднестровието постепенно щеше да се интегрира в общия социално-икономически модел на Молдова, може би дори щеше да запази известна независимост с широки автономни права.

Същото важи и за Административно-териториалната единица Гагаузия (АТО Гагауз Ери), което се превежда като „Гагаузска земя“. Тя е, ни повече, ни по-малко част от Република Молдова. Освен това, в рамките на Гагауз Ери се намира и автономен български Тараклийски район. И двете административно-териториални единици се финансират от националния бюджет и се чустват добре. Но дори и там Москва е неспокойна, намесва се във вътрешните работи на тези региони и подкрепя проруски настроения сред населението и политическите партии в региона. Посещавал съм я многократно и съм се уверил в това със собствените си очи.

Други „неясноти“ също могат да се считат за разрешени – Крим и Донбас, с неговите така наречени „народни републики“? Които, несъмнено, по „своя свободна воля“ са решили да се присъединят към Майка Русия. Такива „изрази на волята на народа“ са добре известни в историята. Те включват анексирането на Судетската област на Чехословакия към Германия, аншлуса на Австрия и Германия, където след влизането на германските войски са проведени така наречените „референдуми“. Сталин, не много по-назад от Хитлер, получава чрез пакта Рибентроп-Молотов териториите на трите балтийски републики – Западна Беларус и Западна Украйна, чиито територии са отнети от Полша, Чехословакия и Унгария, и Буковина и Бесарабия, отнети от Румъния, които, разбира се, са анексирани към СССР по „свободната воля“ на народите на тези територии. Същото се случва и днес. Кремълското ръководство спокойно вярва, че дори днес може да въведе редовни руски войски под прикритието на „малки зелени човечета“ или „местна териториална отбрана“, да проведе псевдореферендуми и да обяви тези територии за истински руски.

Следва продължение.

Следете новините ни в GoogleNews