Калин Терзийски: Непреходност

Калин Терзийски Последна промяна на 26 декември 2017 в 10:11 5186 3

Калин Терзийски

Човешкото е преходно, да, да, мили братчета и сестрици – ходя по света, размотавам се, тичам – целеустремен като влак за Вакарел, застоявам се и наблюдавам незначителните човешки движения – в моловете и на бойните полета, в креватите и ресторантите, в умовете и сърцата на многолюдната тълпа: движения и страсти, които са нищо и половина и са само суета... и в същото време са единственото, с което разполагаме, защото човек и живот са едно и също. Всичко тече и всичко отминава - да си жив и здрав, Хераклите, за твоето „панта рей ет уден меней”! И ти, Протагоре, за твоето „Човек е мярка за всички неща”.

Сега ще ви разкажа за тия неща с пример.

Отивам вчера на откриването на изложбата на един художник. Ето – сега ще описвам с натрупвания: Един голям художник.

Един прочут, голям, много талантлив български художник.

Сега – пишейки и наставяйки това изречение – ми се стори, че на някой то може да прозвучи иронично.

И веднага с мъка си дадох сметка защо ще му прозвучи иронично. Защото, братчета и сестрици, сега, ако изразим възторга си от нещо и това нещо не е някой спортист с дълги крака и знания колкото кутийка за емфие, а да речем, това нещо е човек на изкуството... ако възторгът ни не е предизвикан от лъскава германска кола, а да речем – от картина – и го изразим с много думи и с възклицания...

...хм, ще ни помислят или за неудачник от тия, които нямат нови дрехи от мола, а ходят с прокъсано фишу на врата и странно кожено елече от дядо; или за луд. Или за подигравчия.

Е, да – понякога със захлас за изкуството говорят и снобите. Те имат и нови дрехи, и си падат и по лъскави германски коли. Но сега интелектуалният снобизъм не е модерен. Сега е модерно да бъдеш себе си. Тоест – откровен, нагъл, обичащ спорта и почивките в Гърция простак-патриот. Та така. Стига толкова – стана ли жлъчен, значи съм си дошъл на думата.

Та така. Отидох на откриването на изложбата на Кеазим Исинов. Голям художник.

Защо отидох? Това, братя и сестрици лекокрили, е важен въпрос; ако не си го задавате често – сега е моментът! Грабнете въпроса Защо! До Коледа само на най-атрактивна цена от Малко мислене! Веднага някой необичащ да мисли ще каже: Ами защото на изложби е хубаво да се ходи!

Не, не е! – ще кажа аз. И този път наистина ще бъда сардоничен. Хайде пък сега ме убедете – точно в това наше време, в което всеки си има правото да има своя си истина, и ако си плаща редовно сметките за джиесема и пазарува редовно – има право да си бъде себе си (мамка им идиотска!)...

...и да си е прав за себе си и да си налага своята си идиотска истина и така нататък, и така нататък...

Хайде сега ме убедете, че наистина е важно да се ходи по изложби!

Ако сте умни – ще разберете какво искам да подскажа. За другите ще кажа направо: Живеем във време, в което някой може да каже: Сикстинската капела е пълно лайно! И ако си плати – ще може да го казва всяка вечер и в национален ефир. Във вид на продуктово позициониране.

Всичко е относително. Всичко тече, нищо не остава.

Отидох на изложбата, защото аз съм от хората, които знаят, че при цялата относителност, при цялото това "Всеки е прав за себе си" при цялото това "Всеки си има своята истина", при цялото това олигофренско "Бъди себе си" и "Всеки си има вкусове" (в любимото на мъдрия ни народ шоу "Биг Брадър" един пич каза: "Ами книгите не са моето нещо, не чета, те не са в стила ми"), - та въпреки всичко това, аз мисля, че има универсални неща!

Неща, които ние – хората - по една свещена и животоспасяваща конвенция – сме приели да смятаме за важни!

И освен това - отидох на изложбата, защото Кеазим Исинов е съселянин на майка ми. Две селянчета. Селото е Садовец, Плевенско. На река Вит. В устието на която през 447-а година хуните на Атила са претърпели поражение от римляните, водени от гота Арнегискъл. Какво ви говори това? Че тук – в тоя край, на тия пусти Балкани – са се клали (но най-вероятно и обичали!) много и много хора от какви ли не народности, много от които вече изчезнали и забравени. Не много далеч от Вит – на изток, в Никюп – за първи път е преведена Библията на германски език. Но не на сегашния, а на германския готски език. От Свети Урфила, също гот. Кой ли в сегашното нагло забързано време знае такива „излишни” неща?

Но Кеазим не е гот. Нито пък майка ми. Заведох и нея на изложбата. Те са почти връстници. Той е по-голям. Като са били деца, той е бил батко. Но тогава пък турчетата и българчетата дали са се смесвали? Това не знам. Страх ме е и да попитам – за да не изплува от историята ни още някой грозен расизъм, от който после да се срамувам. Я да ви попитам: Само да се гордеете с историята ни ли сте свикнали?

Мисля, че както срамът от делата на отдавна изчезнали хора е глупав, така и гордостта от техните дела е не по-малка глупост. Но кажи това на олигавените патриоти и ще те изпохапят!

Та така. Осемдесет и... хайде сега да не издребняваме... ха! Над осемдесетгодишен мъж в разцвета на силите си. Чичко Кеазим! Прекрасно смело, велико, дребничко старче, слязъл от коня малък мускетар или по-скоро – татарин! С чингизханови мустачки и плитка на врата; с барета и костюм като истински художник от Монпарнас, който сутрин пие кафе с Фуджита, по обед пие вино с Жорж Папазов, вечер яде кроасан с Жул Паскин и разглежда последния проект на паметника на Винсент и Тео на Осип Цадкин, оле!

Бях чувал, от майка ми, че Кеазим има картини в Лувъра. Но не разпитвам, защото не искам да разбера, ако случайно не съм запомнил правилно, че той няма. За мен (!) той има картини в Лувъра!

Изложбата на Кеазим е в галерията на Министерството на културата. Аз не съм от писателите, които ги канят там. Не знам някой писател да го канят там. В министерството – имам предвид. А ако има такъв писател – ще му препоръчам да не ходи. Министерството на културата в последните години има общо с живата, дишаща култура, колкото (или по-малко) общо има с културата БДЖ. Но аз не отивам в министерството, а при Кеазим. Ето – ще кажат някои – направили са изложба на човека – значи се грижат!

Да, направили са – ще въздъхна аз. Но не те – от министерството - а жена му Калина. Тя е може би най-вдъхновеният артистичен мениджър, когото познавам. И знаейки как стоят нещата – сигурно е трябвало доста да се бори, за да се получи тая изложба. А освен това ще кажа – то и писатели се возят понякога с влак на БДЖ, така че и там има някаква култура.

Кеазим стои в средата на залата – към него се приближава майка ми – дъщерята на учители – дребна като бяла мишка, смела като бял тигър. И двамата са дребни и затова изглеждат като извънземни. От някаква стара извънземна раса от Йоди, които владеят особена сила. И мъдрост. Слабички и живички, с погледи повече остроумни, отколкото мъдри. Мъдростта е остроумие, всъщност. Здрависват се и си говорят за древността. За времена дошли малко след битката на Атила с римляните.

А аз разглеждам.

Ето тук ще кажа: Боже, Боже!

Какви са тия работи, дето ме ограничават?! Разните там неща като Всичко е относително и Всичко е преходно? Я да вървят на майната си! Аз... докато съм жив Аз - Аз определям Кое е Важно за Мен и Кое е Велико! Относителността – засмивам се на ум – е измислица на тия, които правят Световната Конспирация! Всичко е относително, братчета и сестрици – но тъй като ние имаме само един живот...

... и тъй като той е перверзно кратък и неусетен – затова нямаме нито право, нито нужда да смятаме всичко за относително!

Глупаво е да смятаме всичко за относително и затова да го омаловажаваме! Аз мога да кажа, че картините на тоя човек, на тоя малък татарски живописец Кеазим, са абсолютно велики.

И аз – воден от едно дълбоко съзнание за субективността, която е всъщност единствената обективност – ще допълня: щом за мен са велики, значи по принцип са велики!

Момиче на фон от златни жита, хайдутин и солдат, пейзажи с дъги, иконообразни лица с проблясващи като светлини на свещи отблясъци в пламтящо жълто. Картините са нещо неподходящо за описване. Разглеждам ги и изпитвам приятно чувство.

Нещо като смях започва да се надига в мен. Случвало ли ви се е като дете да се стремите към нещо, което сте смятали за много трудно и да се разсмеете от радост и облекчение, когато го постигнете? А и от гордост? Смехът е много по-универсален, отколкото сега го мислим. Хората в чисти времена са се смеели, правейки любов. Смеели са се даже умирайки за добро дело. Сега ръмжим на смешките на Слави Трифонов, майчице милостива. Аз се засмях. Това беше смях от удоволствие. Така се бях смял когато успях да подкарам колелото си за първи път – на седем.

Сега се смеех, защото бях успял да се трогна.

А аз съм сух човек, вгорчен от пошлостта на живота. Простете ми. Срамно е за човек на изкуството, но просто аз имам твърде остър поглед. И виждам това онова. Но сега успях да видя и друго. Тоест – да видя, че отвъд грозотата и пошлостта в тоя свят има и великолепни неща!

Не си мислете, че картините на Кеазим са някакви садистични шедьоври на виртуозността! О, не. Те са кротки и смирени като икони. Помислих си, че са подходящи за един хубав, мил селски рай.

Отидох при мъничкия татарин. Поговорихме си. За село. Там аз не обичах да ходя, защото съм претенциозно гражданче. Но го излъгах, че много обичам да ходя. За да му стане приятно. Казах си: Има не само благородни лъжи – има и свещени лъжи! Тия, които са от добрина и карат хората да са щастливи. Поне за малко. Защото кое в живота не е малко? И трябва ли при цялата тая относителност да пестим лъжите си, за да пестим от щастието, което можем да създадем на другите?

После се наведох над ухото му. Той се дръпна и каза: От казармата с това не чувам! Аз се наведох над другото му ухо. И казах: Да ти кажа, майсторе, ти си голям художник!

И сега не го лъжех. Колкото и скептичен, ироничен, усукан и жилав от надсмешка към света да съм станал с годините, нямаше как да не му го кажа!

Всичко в света е относително! – така крещеше някакъв бесен дявол в мене. Какво му се подмазваш?! – крещеше също дяволът. Защо с тия патетични думи? – заливаше се от злоба той. Нищо не е велико! – давеше се от отровната си плюнка даволът. Какво му е великото на тоя наивен дядо-художник?! – ревеше и стенеше безсилно мръсникът.

Но аз, аз (защото аз не съм едно и също с дяволите в себе си) се наведох още веднъж и повторих: Да, майсторе, ти си голям художник!

А Кеазим се извърна и притеснено забърбори: Не, не, нищо велико няма в мене... аз само предавам това, което е от Бога, само той, само той...

...така си забръщолеви той, заоправдава се, че не е виновен за прекрасните си картини, а че Бог, разбираш ли, е виновен... А аз ги знаех тия неща, които казват творците, най-хубавите и големите, когато ги похвалят много хубаво и от сърце. И го тупнах по рамото и му казах: Така е. Но все пак – ти!

А той каза: Само Бог е голям! – и посочи нагоре.

А аз посочих надолу и казах: Само че ние живеем само тоя живот. И нямаме други мерки освен своите – човешките. Аз не съм виждал ни един Божи метър. Ни едно Божие ах и ох. Ни един Божи килограм; ни едно Божие одобрение или възхита не съм чул. Само човешки мерки съм виждал и чувал!

Божиите, Кеазиме, са неопознаваеми! Да, аз съм агностик. А кой е виждал Бог? И не лекуваме ли с халоперидол и рисперидон тия, които го виждат?

Ние, Кеазиме, колкото и да ни се ще да е иначе, все пак винаги си боравим само с нашите, човешки мерки! И ще сме най-мъдри, ако се смирим с това! И приемем, че винаги ще мерим всичко по нашите си, човешки мерки. Моите и твоите. И ето – сега аз меря по моите мерки, тъй като други не знам. И по моите мерки ти си голям художник! Нали така?

Ами да, да... - размърда се Кеазим, заоглежда се – тържеството започваше.

И отпред излезе Стефан Цанев - сега е моментът всички хейтъри да излеят злобата си и към него, но ние ще ги отминем с презрителна усмивка - и Стефан Цанев, който е просто един голям поет и няма какво да гледаме друго, защото ще изпаднем в дребна злоба – той каза трийсетина думи... Не повече.

И какво? Взе, че каза едно стихотворение! Като едно време. Стихотворение, написано специално за случая! И аз се почувствах наистина като в историята. Като в оная пълна с достолепие древност, в която поетите не са мрънкали, а са възпявали и благо са леели ямбове за ваятели и магьосници. Почувствах се като сред готи и римляни и древни свещеници на някави неведоми религии, в които няма зли и ревниви богове, а само един общ Бог на всички...

...Бог на всички - които са относително добри и относително зли, но всички са хора и по тая причина са мярка за всички неща!

И накрая си тръгнах, напълно убеден, че аз съм мярка за всички неща. Защото съм човек. И съм даже малко повече човек от колкото бях преди час. Защото бях изпитал възхищение. А човекът е от малкото същества, които могат да се възхищават. Май не се сещам за други.

Добър ден.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22179

3

ELPIDA

28.12 2017 в 15:10

БРАВО , КАЛИНЕ !

7800

1

limlim

26.12 2017 в 15:15

Познах, че поредната ерупция ще е след Коледа. На този мога да му спретна епикриза без да го срещам лично - пазил Господ... Дали сам нещо пописва, или му ги пускате редакционни???