Един влак пристига в гарата. И докарва хора отнякъде. Качили са се по линията от различни градчета и села. А другият влак тръгва от тая гара същата. И в него вече са седнали и го чакат да потегли хора, поели към други градчета и села. Защо се разминават влаковете? Че нали по този начин се разминават и хората в тях. И ако аз съм се качил в единия влак, а ти в другия, кога ще се срещнем? А ако никога не се срещнем? Ако никога аз не ти се усмихна и ти не ми отговориш? Страшно е да си го помисля даже. Кой ще е виновен, че сме били в различни влакове? Представяш ли си тъгата, която ще ни глътне? 

Защото ако никога в тоя живот не се срещнем, как ще разбера колко нюанси има усмивката ти, колко различни изражения могат да имат очите ти, колко е приятно да пушим заедно на балкона и да обсъждаме какво са правили днес децата ни в училище? Как ще усетя тръпката да ми се разсърдиш за някоя дреболия или да се скараме, понеже ни е нервно от изминалия ден?

Влакът потегля. Съвсем в началото спира за малко. Това е защото машинистът изпробва по устав дали автоматичната спирачка работи. Моментът, когато тръгваме, но забавяме за минутка, за да размислим има ли какво да ни спре. Какво да ни задържи на тази гара. Има. Винаги има какво.

Мирисът на железниците - това е мирисът на целия прекрасен живот. Не съм си го измислил, онзи Щастливия първи го е споменал. Важното е да не се чувстваш като гара. Може да си обикновен вагон, второкласен, спален, пощенски, може да си нищо и никакъв ремонтен локомотив или мотриса за къси разстояния, всичко може да си, но не и гара. За да вървиш нанякъде, за да не си закотвен само в едно тъжно местенце из коридорчетата на сърцето си.

А хората-гари се делят на крайни и преминаващи. Преминавани. Крайните пак са запазили някакво достойнство. Рано или късно те са нечие начало и нечий край. И съчетаването на начало и край им дава стойност. Те са алфа и омега на нечия любов, раздяла и посрещане, сълзи и усмивки, целувки и целувки.

Понякога си тръгвам от теб. Понякога благодаря на Господа, че не сме се разминали в насрещните влакове. Понякога се чудя какъв ли е твоят маршрут и накъде ли водят твоите коловози. Невъзможно е една душа да се движи само по една релса, а върху съседната да трака сродната нейна душа. Че те биха били цял живот успоредни, никъде нямаше да се пресичат и щяха да разчитат да ги свързват единствено траверсите, тия скучни и омазнени траверси.

Пътувам в мрака. Кондукторът ми иска билета. Винаги го прави. Гратис не може. Можеше някога, когато още бяхме малки. Но пораснахме и вече сме длъжни да си плащаме за грешките и фантазиите. Влакът спира от гаричка на гаричка, но никъде не слизам. Не ми е там мястото. Някъде отвън в далечината под ония жълти светлинки хората си говорят в стаите и край масите, в леглата и до прозорците. Говорят. А после тръгват нанякъде. Заедно или по различни пътеки. Единият си тръгва от другия.

Понякога си тръгвам от теб. А след това винаги се завръщам. Защото ти си моят влак, вагон, купе, моето запазено място. До прозореца, разбира се. Защото без тебе няма движение, няма посока и никакви релси не потракват сънено в мрака. Защото без тебе съм само изоставен жепейски кантон в някоя глуха и отдавна ръждясала линия.

Още по темата

26/11/2013

Нашите автори

Телетъбисът Бареков

15/11/2013

Нашите автори

Новогодишен банкет – разкази от Централата

06/11/2013

Нашите автори

Дудуков, Нешка и Главния - разкази от Централата

31/10/2013

Нашите автори

Кючекът „Илиада“