Ад за 90 стотинки

Последна промяна на 03 март 2017 в 08:17 20393 0

Адът става все по-евтин. Достъпен е за всички и навсякъде постоянно. Търговците свалят цената му от ден на ден, те всякак са на печалба, не ги мислете. Обаче децата ни са в лапите им. Нали всеки ден отивам на работа в училище и нали всеки ден виждам какво пият, ядат и говорят. По пътя към моето даскало минавам покрай още четири училища в Бургас, навсякъде е едно и също. Почти. Отвън са застанали пъпчиви младежи с увиснали рамене и хлътнали гърди, лицата им са бледи, а в ръка държат запалена цигара. Пред тях на масичката търговецът е сложил написана на ръка с химикал върху картон промоцията си – „Hell, 90 стотинки“. Енергийната напитка изсмуква енергията им. Кара ги да треперят. Малките им сърчица се разтуптяват от никотина и кофеина. Кръвното им налягане се повишава, очите им стават тревожни. Сега са по на 15, когато станат по на 25, ще бъдат здрави, силни и могъщи. Ще бъдат бащите на следващите поколения българи.

Край тях са съученичките им, които обичат да си правят селфита, като си кривят джуките пред обективите на джобните си компютри. После качват снимките си из антисоциалните мрежи и чакат да видят колко лайкове ще съберат, кой ще ги лайкне и кой не, за да знаят с кого да се скарат и кого да ненавиждат. Те пазят завета на Ботев, силно да любят и мразят, но някак си повърхностно, заради самата омраза. А за любенето те си знаят, но по начина по който говорят и по който се обличат, подозирам, че са напред с материала.

Тровят и разкапват прекрасните си млади организми с всякакви боклуци пред очите ми и се чудя дали вече не влизам в графата мърморещ чичка, но ми става криво, като си помисля, че някъде в скандинавските страни или в САЩ децата на тяхната възраст спортуват повече и пушат по-малко. Мисля си, че е така. Мисля си, че анархията и липсата на грижа за собствените ни деца ги обрича на неприятни изживявания в недалечно бъдеще. Поне една ученическа столова с нормална храна да можехме да поддържаме като в онези държави...

И въпреки това, въпреки това... С очите си видях изумителни неща. Неща, които ми дават надежда. Вратата на класната стая се отвори и едно момче от десети клас ме попита може ли да пусна едно момиче за малко навън в коридора. За минута. Погледнах момичето, тя също се чудеше на въпроса му, но понеже го познавам, разреших й. След минута тя влезе обратно в клас и държеше цвете, свежа червена роза, класика. Лицето й бе почервеняло повече и от розата. Не знаеше какво да каже и да обясни, седна си, другите я заразпитваха. Този, който я повика, бил посредник. Онзи, който й подарил цветето, я чакал отвън, не му преподавам, а и се притеснявал сам да я извика. Попитах през междучасието посредника кой е този джентълмен, показа ми го, стиснах му ръка. Защото този старомоден начин на ухажване е достоен за уважение. Защото показва, че децата ни не са съвсем изперкали.

Следващото изумително нещо, което съзрях, бяха няколко момчета от четвърти или пети клас, групичката вървеше по улицата, смееха се и си говореха, хубави деца, а едното носеше някаква колонка и от нея звучеше музика. Ама не звучеше от там нищо долно и гнусно, нямаше никакви мизерии и крякане. Децата слушаха мелодично старо парче на Куин, Фреди пееше и те му припяваха. Гледах ги дълго със зяпнала уста.

Тийнейджър подарява роза на момиче и деца слушат рок вместо поп-фолк. Това са двете събития на месеца в личната ми класация. Те бият другите по качество. По количество не успяват, но това няма значение, важно е отдолу да избива и здрав филиз.

Така или иначе, бъдещето носи разни новости. Без мрънканици, че не обичаме технологиите или че технологиите убиват морала – само фактите ме интересуват. Гледайте сериала „Черно огледало“, ако сте го пропуснали. Английска продукция, мозъкоразбивачка. Епизодите не са свързани, всеки си е автономен, няма значение поредността, в която ще си ги пуснете.

Черното огледало е екранът на смартфона. По някое време ще почнете да се ужасявате и да разбирате шегата „смъртфон“ все по-драматично. Технологиите се развиват по такъв начин, че само след пет години днешните ни играчки ще ни се струват архаични. Идва епохата на виртуалната реалност, на чиповете, свързани директно към мозъка, възможните антиутопични сценарии са много, кой от кой по-безчовечни, лишаващи ни от възможност за покаяние, защото за самото това явление няма да има място в живота ни. Ще се превърнем в придатъци на алгоритми, измислени от програмисти, за да бъдем държани в „разумни граници“, под око и в безопасност. Сделката „свобода срещу сигурност“ ни е гарантирана от всеки един от сценариите. А въображението ни ще бъде ампутирано като възпален апендикс. И за да не звуча черногледо, за да се придържам към фактите, ще ви кажа, че един от най-големите проблеми пред учителите днес са точно тия малки черни огледала, в които децата само си въобразяват, че виждат други човешки същества, а всъщност виждат единствено себе си, следени на заден план от Системата. Ако им кажеш да ги приберат в раницата, те ги прибират за пет минути и после пак ги изваждат – не от заядливост, просто са станали зависими.

И още един неоспорим факт – никога досега в човешката история не е бил провеждан такъв експеримент с децата, какъвто провеждаме в момента ние. Ако сами на собствените си синове и дъщери не им ограничим използването на смартфони, учителите няма да могат да го сторят. Виртуалната зависимост е също толкова зловеща, колкото и всяка друга. Адът ще поевтинее още. Накрая ще стане без пари. А след това дори ще ни дават пари, за да влезем в него през черното огледало. Може и да ви звучи налудничаво, вече подозирам, че така звучат истините, но пак ще повторя, щото спря да ми пука от мнението на слепците – няма по-скъпа стока от човешката душа. Тя е нещото, което искат за последно да ни откраднат. Друго не ни остана.