Образованието в България не иска и не иска да се промени

Има недостиг от 4000 учители. С пенсионирането на големите поколения от 50-те и 60-те се очертава още по-голяма дупка, чийто пик, според министър Вълчев, ще е след десетина години. Освен ако дотогава не намалеят в съответната пропорция и децата, така че да спадне и нуждата от училища (казал оптимистът). Да не говорим, че средната възраст на все още работещите учители е вече твърде висока.

Едва ли този факт ще учуди някого: вече няма сфера, в която да не липсват хора. Няма заварчици, няма медицински сестри, няма студенти. Сериозното увеличение на заплатите вероятно ще привлече хора, но бум май никой не очаква. Впрочем най-интересната констатация в целия този дебат беше, че средното образование е станало далеч по-конкурентно от висшето. За добри средни училища тече яростна битка, докато университетите приемат куцо и сакато. Заслужава внимателно да се обследва тази тема - аз бих почнал от родителските амбиции, но не ще да са само те. Факт е, че престижните средни училища нямат проблем; липсват учители само там, където няма ресурс да се предложи нещо – в ромските гета и в неплатежоспособни общини.

Ако се вгледаме в структурата на липсващите бройки, ще видим, че основно няма учители по информатика, английски, физика, математика – т.е. все „сериозни" сфери, където младият човек може да намери по-интересна реализация. Литератори, историци, философи – които по-трудно се пласират на трудовия пазар, се хващат със съответно по-голяма охота да даскалуват. Дали това може да се поправи като се накарат ВУЗ-овете да подготвят повече от дефицитните специалности аз не знам. Защото проблемът не е, че ги няма, а че другаде им е по-интересно да работят. Значи трябва професията да стане по-интересна.

Какво отблъсква младите?

Най-тежка е работата в малки населени места, където един 25-годишен човек просто няма какво да прави. Политически трудно е решението за „окрупняване" на училищата, т.е. концентрирането им в по-големи места, защото популистите почват да пищят, че се обезлюдявала страната. Макар че и на учениците вероятно ще им е по-интересно да учат в по-голям град. Скоро писаха за с. Врачеш, където нямало деца, защото родителите предпочитали да запишат децата си в Ботевград, който се намира на смешните 3 километра от селото. Що се отнася до учителите, те спокойно могат да пътуват, ако не искат да се заселват в места без дискотеки и театри. Споменатото Врачеш е на 41 км от София, разстояние, което в Германия или САЩ милиони работещи изминават всеки ден без проблем. Важното е младият учител да не се чувства уловен завинаги в капана на селото, където са го изпратили.

От започнали работа тук-там чувам и за нередни неща. Понеже бюджетът не стигал, един бил уволняван преди ваканцията и преназначаван в началото на учебната година; друга пък трябвало да поеме без пари часовете на директора. Но да оставим отделните случки. Представете си един млад човек, който попада в далечно място с феодални порядки, местни котерии, форми на омерта. Прословутото уважение към учителя, загубата на което окайваме непрестанно, е функция именно на местничеството – дошлият отвън тръгва от най-ниското стъпало и това, разбира се, няма защо да му се харесва. Местните също са подозрителни към самоуверения нов колега.

Годишен план, срочен план, план за часа...

Бюрокрацията в училището е феноменална. За всеки урок трябва да се попълни план предварително и да се получи одобрение. Описваш основните понятия, основните ресурси, които използваш, основните компетентности, които обаче са различни от основните компетенции. Годишен план, срочен план, седмичен план, план за часа... Кариерното развитие, което би трябвало да мотивира учителите, се движи по стълбица, която е по-подходяща за казарма, отколкото за творческа професия. Добавете към това загубата на всякакви средства за налагане на ред и авторитет. Не можеш да изключиш ученика, защото училището е на ръба с бройката; ако му пишеш лоша бележка, най-много да ти зашлеви шамар, той или родителите му. Наистина отношението на медиите към учителите в последните години е доста по-добро - обществото взе да взима тяхната страна в конфликтите. Но усещането за безпомощност не си отива. Дрънкаш някакви неща, те си пипат телефоните и се щипят.

Най-сложната тема тук е промяната в самия начин на учене, към който не иска и не иска да се адаптира нашата образователна система. Огромно е количеството на задължителните неща, които трябва да се покрият, зазубрят и възпроизведат в тестова форма. Наместо да научи децата с удоволствие да четат и анализират, учителят трябва да мине по задължителни произведения, теми, ключови думи. Наместо да развие интерес към устройството на света и законите, които го движат – задачки за алдехиди и кетони. За да Ви скандализирам, ще кажа и че правописът, който у нас все още се води върховен критерий на образованост, днес вече не разграничава грамотни и неграмотни, защото и едните, и другите имат спелчек на компютрите си.

Един млад човек би се чувствал много по-добре, ако го освободят от всичките тези програми и задължителности и му дадат свободата да работи с децата така, както ще им е интересно - пък нека после да проверяват уменията им да се справят с проблеми. Днес всички ние сами търсим информация, когато се хванем да правим нещо. Кога за последен път прочетохте учебник по работа с „Пейнт“ или „Опън офис“? Наместо да влезе в този дух на времето, нашата система се държи за 20 век и не се пуска – учебници, уроци, домашни. Дете скоро попитало учителката защо трябва да знаят как се прави 10-процентов разтвор от нещо си. Отговорът хвърлил мост към практиката: ами представете си, че слагате кисело зеле. Е, питам, как би направил кисело зеле уважаемият читател - като свали от тавана тетрадката си по химия? Или просто ще погледне в интернет?

Проблемно-ориентирано обучение, а не запълване на часове

Ако трябва да ида по-нататък, струва ми се, че дори специализацията на учителите днес вече започва да изглежда прекомерна. Какво пречи историк да преподава география, географ да говори за биологическото разнообразие, учител по рисуване да ги обучава как се правят видеоклипове? Компетентността в тази професия все повече е в способността да увличаш, да организираш изследователска работа заедно с децата – а не в това да подготвиш едни уроци, които да повтаряш години наред. Добре е да вървим в посоката, която се обсъжда напоследък в Германия – проблемно-ориентирано обучение (а не, за да си попълват часовете онези, които нямат достатъчно, както се случва у нас!). Например дават на дадена група задача да разработят план за сметище на града. Размишляват откъм географията, екологията, химията, може да се появи етически проблем, който да разглеждат от философска гледна точка. В подобни проекти, разбира се, трябва да участват и външни експерти, което е допълнителен плюс.

Обаче? Подобна голяма свобода на учителя рискува да застраши държавно-бюрократичните устои на образованието. Ще повлече други форми на оценяване, ще подкопае сакралните представи за тестове. Затова и няма да я дочакаме скоро.

Следете новините ни в GoogleNews