Господа Станишев, Борисов, Орешарски..., благодарим ви!

Беше точно преди два месеца. На 14 юни. В една петъчна сутрин. Поканена да участвам в “голямото жури” на Дарик радио, се озовах в студиото с останалите гости на предаването, които - като мен - току що бяха загубили ума и дума. Току що беше оповестено назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Всички се държахме като статисти в една наподобяваща “1984”-та оруеловска антиреалност.

В началото бе шокът. Дори слово нямаше. Май всички заеквахме пред микрофона. Смъртоносното салто на една лицемерна до цинизъм власт се случваше пред очите ни. И ние, свидетелите на поредния политически погром, в този момент се чувствахме като след саблен удар. Без дъх. В потрес. Не защото бяхме тотално декласирани наивници. А защото обитавахме илюзията, че крачим през междинно време. Че след обществения разпад, сътворен от Борисов и Цветанов, бавно се връщаме към някаква нормалност, към някакви правила. Вярно, политически оцветени, но поне привидно ясни.

Отрезвяването

Случи се точно обратното. Бяха нужни само няколко часа, само няколко дена, за да стане всичко по-нататък ясно и прозрачно. Да разберем, че пред очите ни се разиграва дирижиран саботаж и безобразен срив на легитимности. Експертната претенция на “сегашните”, която ни беше поднесена като близалка за балами, не се различаваше по същество от мафиотските маниери на “предишните”. Нещо повече -моралната патетика на новата тристранна коалиция започна да звучи по-отвратително от грубата простащина на Борисов поради перверзната употреба на нравствена лексика и суетната автогероизация на най-речевитите парламентарни солисти.

Подаръците

Днес, два месеца след онзи 14 юни, именно на тях трябва да благодарим. Масовата дискредитация на политическия елит е подаръкът, който Станишев, Местан/Доган и Орешарки поднесеоха на електората. Те създадоха убедителна жива картина на национално обречена безизходност. На този фон, един след друг, като в зловеща пантомима започнаха да надничат алчните фигури на “неразкаяните динозаври от прехода”, които се опитват да извършват “зрелищни метаморфози и своеобразна акробатика под купола на българския политически цирк” (по Н. Михайлов).

Само че куполът се срути. Въжетата се скъсаха. Трамплинът се разплете. Улицата изговори - не, изкрещя: Край на спектакъла!

Това се случи за първи път точно преди два месеца. Оттогава до сега улицата се научи да диша заедно. Улицата се научи да прави дисекция на политическата лъжа. Улицата получи дози резистентност срещу демагогията. Това е също подарък от Станишев/Доган/Местан/Орешарски/Борисов и компания...

На 60-ия ден от началото, нека им благодарим за цинизма и нахалството. Този опит ще ни е полезен и след като те паднат от власт.

Автор: Е. Барух; Редактор: Е. Лилов