Фетхуллах Гюлен и капаните на привидния умерен ислямизъм

На 20 октомври на 83-годишна възраст в Пенсилвания, САЩ, почина ислямският проповедник Фетуллах Гюлен, сочен от властите в Турция като стоящ зад опита за преврат в страната през 2016 г. Във връзка с това специално за OFFNews журналистът Тайфур Хюсеинов написа статията „Политически и граждански ислям: По какво се различават Ердоган и Гюлен?“. В отговор на текста, д-р Мариян Карагьозов от Института по балканистика на БАН предлага своята гледна точка върху наследството и личността на Гюлен.

д-р Мариян Карагьозов

Историята на Фетхуллах Гюлен и негова организация

Ф. Гюлен е роден в източния турски град Ерзурум, известен с религиозната ревност и национализъм на населението си, дължащи се и на факта, че този край от векове е гранична зона на Османската империя и Турция, в които тя се е сблъсквала с Иран и Русия. След като получава религиозно образование, Гюлен работи като имам от 1959 г. до 1981 г.

Дейността му се развива в особен исторически момент. Модернизацията, разрширяването на достъпа до образование, преселването на големи маси хора от селата в градовете довеждат до ръст на светските и леви идеологии в целия Близък изток и Турция от 50-те до 70-те години. В контекста на Студената война, светският арабски национализъм в Близкия изток и възхода на левицата в Турция са считани за една от основните заплахи за западната и американската политика в региона.

Както турският политолог Бехлюл Йозкан посочва, тайната или явна подкрепа на турската държава чрез създаване и финансиране на организации и издателски къщи, публикуващи антикомунистическа и религиозна литература, има немалка роля във формирането на турското ислямистко движение. Постепенно от 50-те години насам смекчаването на секуларизационните политики и реабилитиране на исляма в Турция е провеждано първо от спечелилата изборите през 1950 г. Демократическа партия, по-късно от нейния продължител през 60-те години – Партията на справедливостта. От 70-те години на турската политическа сцена излизат и ислямистките партии, основани от Неджметин Ербакан. Постепенно те увеличават присъствието си в парламента и изпълнителната власт, като техни кадри са назначавани в редица държавни институции, включително и в министерството на образованието. Б. Йозкан описва този дълъг процес като преход на политическия ислям от опозиция през участие и споделяне на властта до установяването му на власт благодарение на Партията на справедливостта и развитието на президента Реджеп Тайип Ердоган след 2002 г.

Колкото и изненадващо да звучи това днес, западните страни в редица случаи подкрепят ислямистки движения именно като противовес на левицата. Носителят на „Пулицър“ Йън Джонсън разказва за подкрепата на бивши нацисти, работещи към онзи момент за ЦРУ, за ислямисткото движение „Мюсюлмански братя“ през Студената война в Европа в книгата си „Джамия в Мюнхен“. В свои статии Б. Йозкан демонстрира, че Федералната република (Западна Германия) изиграва значителна роля за развитието на политическия ислям в Турция, като позволява ислямистките организации да набират кадри сред турските работници в страната. Така те получават солидни приходи, които използват за финансиране на дейността си в родината. Освен това, ФРГ служи като свързващо звено между турските ислямисти и сирийските и египетските членове на организацията „Мюсюлмански братя“, които оказват важно влияние върху развитието на политическия ислям в Турция след 60-те години на миналия век. Проблемът с тази стартегия обаче е, че в един момент ислямистките организации излизат от контрол, като най-яркият пример са подкрепяните в Афганистан муджахидини. В един момент от антисъветски, техният джихад се превръща и в антизападен и антиамерикански.

Ако се върнем отново на общността около Ф. Гюлен, тя се заражда към края на 60-те години, като първоначално групата му организира летни лагери за деца за тяхното религиозно и антикомунистическо индоктриниране. Към онзи момент обаче отношенията им с турската държава все още са хладни. След намесата на военните в турската политика през 1971 г., Ф. Гюлен е арестуван за известно време по обвинения в ръководене на „тайна религиозна общност“.

Метеоритният възход на движението настъпва след военния преврат от 12 септември 1980 г. в Турция. Гюлен подкрепя военната диктатура, а междувременно военната върхушка с цел да сплоти обществото възприема идеологията за т. нар. „турско-ислямски синтез“, т.е. смесица между турски национализъм и инжектиране на доза ислямизъм. Веднага след преврата всички партии и профсъюзи са разтурени, левицата е подложена на особено сурови репресии. Това отваря своеобразен политически вакуум, който бързо е запълнен от ислямистките движения при мълчаливото одобрение на военната хунта. Парадоксално, но сочената като гарант за светското начало турска армия всъщност създава условия и среда за развитието на ислямизма в Турция на нов стадий – въпрос, който съм разгледал в статията си „Политици в униформа: Ролята на военните в турския политически живот“. Това е показателно за сложността на процесите в турската държава, когато се касае за ислям и национализъм. От това, че и двете идеологии са широко споделяни сред всички слоеве на обществото умело се възползват различни политически партии и движения като това на Гюлен.

Либерализирането на турската икономика през 80-те години дава възможност на гюленистите да създадат редица бизнеси – издателски къщи, фирми, ресторанти, училища, медии. Краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз дават и силен тласък на интернационализирането на движението, като то установява присъствие на Балканите и в Централна Азия. Турската изследователка Филиз Башкан отбелязва, че Гюлен не отхвърля подкрепата на турската държава за дейността си в новопридобилите независимост тюркски страни, като заявява, че ако той и неговата общност не споделяха едни и същи цели и идеи с турската нация, правителство, външно министерство и разузнаване, той не би могъл да постигне нищо в Централна Азия. Иначе казано, целите на движението зад граница фактически съвпадат с тези на турската държава – налагане на турската версия на сунитския ислям в съседните региони, особено сред местните мюсюлмански общности.

Нарастващата роля и могъщество на движението на Гюлен през 90-те години го превръщат в обект на засилени обществени дискусии в Турция. Критичните медийни публикации и действия на държавни органи принуждават Гюлен да замине за Съединените щати и от 1998 г. до смъртта си той живее в Пенсилвания. Като гаранти на проповедника за получаване на необходимите документи в САЩ служат редица фигури от ЦРУ. Сред тях са хора като Греъм Фулър – бивш служител, занимаващ се с Турция и Близкия изток, автор на книги по тези въпроси, и Джордж Фидас, отговарящ в ЦРУ за връзките с научните и аналитични организации. Показателно е, че въпреки съпротивата на ФБР, Гюлен явно има достатъчно високопоставени поддръжници в американската администрация, че да получи разрешително за пребиваване на американска земя през 2008 г. Нуреттин Верен, бивш последовател и по-късно яростен критик на проповедника, нарича цялото движение „американски троянски кон“. (Nurettin Veren, „Kuşatma: ABD’nin Truva Atı Fethullah Gülen Hareketi“)

В Русия се смята, че голяма част от мисионерите и преподавателите в гюленистките училища в Централна Азия са били свързани и с американското разузнаване. Не е случаен фактът, че организацията на Гюлен е забранена там много преди това да стане факт в Турция, като Върховният съд в Москва определя дейността на мрежата като „подривна“.
Друг интересен детайл от историята на движението през 90-те години е, че Ф. Гюлен публично подкрепя ултиматума на военните срещу проислямското правителство на Н. Ербакан с аргумента, че военните биха били по-демократични от Ербакан. Гюлен се противопоставя на намесите на армията в политическия живот в демократични държави, но прави уговорката, че в случая с Турция става дума за „гангрена“ (т.е. проислямското правителство), която трябва да бъде изрязана. Може да се спекулира какви са мотивите за тази подкрепа – притеснения за турската демокрация, желание за отстраняване на силен конкурент на ислямското поле или връзката на движението с определени кръгове в държавата и специалните служби – но, независимо от тях, тази подкрепа е налице.

След като на власт в Турция през 2002 г. идва Партията на справедливостта и развитието (ПСР), въпреки неприязънта до този момент между движението на Гюлен и действащите проислямски политически партии, ПСР и гюленистите започват да си сътрудничат. Причините за това са по-скоро тактически – ПСР няма свои кадри в бюрокрацията, докато гюленистите разполагат с такива. Освен това спечелилата изборите партия е изправена пред крайно враждебно настроени военни, бюрокрация и съдебна система и се нуждае от алианси – с либералните интелектуалци, с движението на Гюлен, с някои консервативни части от кюрдите.

Неформалната коалиция между ПСР и гюленистите продължава до около 2010-2011 г., когато публично се появяват първите разминавания между тях, а окончателният разрив настъпва към края на 2013 г. През декември – в навечерието на местните избори през март 2014 г. - са проведени полицейски операции, при които по обвинения в корупция са арестувани високопоставени функционери на ПСР. Разпространени са и аудиозаписи, включително и на тогавашния премиер Р. Т. Ердоган, който нарича това опит за съдебен преврат. Впоследствие властите започват мащабни уволнения и размествания в силите за сигурност и съдебната система на свързани с движението на Гюлен служители. Властите в Турция започват да наричат организацията първоначално „паралелна структура“, а по-късно я класифицират като „терористична организация“.

Кулминацията на конфликта е опитът за преврат през лятото на 2016 г. Въпреки че движението отрича обвиненията на властите в Турция, че стои зад събитията от 15 юли 2026 г., за повечето наблюдатели няма съмнение, че това е силата, организирала заговора. След опита за преврат са арестувани са десетки хиляди хора, множество бизнес-сдружения, принадлежащи на мрежата са конфискувани, нейни медии са затворени. Турското правителство предприема мащабна кампания за затваряне или поставяне под държавен контрол на дейности и активи на мрежата зад граница. Десетки и стотици членове на движението „Хизмет“ са буквално отвлечени от турските специални служби от страни в Африка, Централна Азия, Косово.

Какво представлява движението на Ф. Гюлен?

Спорен е въпросът какъв е характерът на движението на гюленистите. Фокусът върху индивидуалната трансформация и религиозните практики предполага, че това е религиозно движение; неоспоримият авторитет на лидера и йерархичната организация обаче означават, че става дума по-скоро за култ. Присъствието на мрежата в сферата на образованието (частни общежития, школи, училища и университети), здравеопазването, медиите, финансите и бизнеса са белези, по-скоро характерни за социално движение, търсещо обществена легитимност и широка социална промяна. Това обаче се опровергава от факта, че организацията обединява само посветени, отличаващи се с абсолютна лоялност към лидера и идеите му. Проникването в ключови държавни и служби за сигурност от своя страна е характерно за политическо движение. През 1999 г. турските медии разпространяват един много известен запис на Ф. Гюлен от реч пред негови поддръжници, в която той ги съветва да проникнат в системата, да се придвижват из нея така, както клетките циркулират в кръвоносната система и да изчакат, докато получат власт, преди разкрият истинските си намерения. Тази реч е използвана от турски прокурори, за да поискат ареста на Гюлен по обвинения в заговор за сваляне на конституционния ред чрез създаване на тайна организация.

Също така, има огромен масив от данни за използването от страна на движението на подмолни методи за инфилтриране на негови членове в бюрокрацията, например предварителното им снабдяване с отговорите на приемните изпити за ВУЗ-ове и администрацията. Турският разследващ журналист Ахмед Шък още през 2011 г. публикува книгата „Армията на имама“, посветена на този въпрос, заради която прокурори-гюленисти повдигнаха обвинения срещу него и журналистът прекара време зад решетките.
Скандална известност организацията получава и във връзка с няколко масови публични процеса – „Ергенекон“, „Чук“ („Бальоз“), „ОдаТВ“, т. нар. дело за военен шпионаж.

Общото при тях е, че става дума за процеси срещу радикално настроени светски военни, журналисти, академични лица, бизнесмени и други, обвинени в подготовка на преврат. Недоверието на тези кръгове към управляващата в Турция ПСР е несъмнено, но проблем във връзка с делата са скалъпването и фалшифициране на доказателства от гюленисти полицаи и прокурори. На тези основания след разрива между Ф. Гюлен и Р. Т. Ердоган, първоначално произнесените сурови присъди са преразгледани и отменени.

Други силни аргументи, подкрепящи идеята, че става дума за конспиративна организация са трудната за локализиране мрежова структура, използването на кодирани системи за комуникация и липсата на финансова прозрачност, която е характерна за редица секти и религиозни ложи като прочутата италианска Opus Dei. В светлината на всички изброено, вероятно най-точно е да се говори за едно параполитическо движение – т.е. движение, което се стреми да постигне политически цели, но без да се явява на избори.

Движението на Гюлен не може да да бъде наричано „гражданско“ и заради своите авторитаризъм и централизъм, които личат по неговите форми на организация (вече споменатите характеристики на култ, центриран около лидер; назначавани „отгоре-надолу“ ръководители на по-ниските нива, липса на прозрачност и отчетност), подход към управлението, разбирането му за отношенията между държавата и обществото (липса на класическата в западната мисъл идея за гражданското общество като нещо отделно и независимо от държавата, което може да упражнява своеобразен контрол върху нейните действия). Движението на Гюлен се характеризира и със силен етатизъм и корпоратизъм. В този смисъл това е по-скоро колективистично, отколкото индивидуалистично (гражданско) учение, в което ключови съставки са сунитският ислям и турският национализъм.

Движението използва т. нар. „стратегическа неяснота“ чрез взаимнопротиворечива реторика и позиции по редица въпроси, която обърква наблюдателите. Например, привържениците му акцентират, че тяхната идеология се обявява за толерантност, плурализъм, диалог между религиите и други подобни ценности, като за пример се посочват срещите на Ф. Гюлен с други религиозни лидери, включително с папа Йоан-Павел II.

Много данни обаче ни карат да се усъмним в тези твърдения, тъй като през 1960-те и 70-те години има множество свидетелства за крайно нетолератнните възгледи на Ф. Гюлен. Например, в началото на 60-те години в своя проповед той остро се противопоставя на излъчването на филм, който смята за обиден за исляма и Пророка Мохамед и критикува събралото се на проповедта множество, че просто стои без да направи нищо. Възбудената тълпа богомолци напада киносалон, където филмът е излъчван, и нанася побой на собственика му, въпреки че по-късно Гюлен обяснява, че се е опитал да успокои множеството.

Също така Гюлен е активен участник и в Дружеството за борба с комунизма и речите му срещу атеистите и комунистите са всичко друго, но не и пример за уважение към другия. Възможно е Ф. Гюлен да е претърпял еволюция във възгледите си, но не ми е известно той или неговите последователи да са се разграничили от тези идеи. Второ, ако наистина плурализмът е основна ценност за движението, защо ръководните позиции в него са запазени само за мъже?

В своя текст „Военен народ“ от 1979 г., публикуван в списанието му „Съзънтъ“, Ф. Гюлен пише, че има нации, които са родени да бъдат войници. Той описва турците като войници от люлката до гроба, които покоряват степите и карат Китайската стена да се преклони пред тях, целувайки краката им. Подобни схващания трудно могат да бъдат пример за толерантност и плурализъм.

В своя реч в Дакар през 2008 г. Гюлен заключава, че хората, които разделят обществото (например, вероотстъпници), са опасни, защото заплашват социалната тъкан и ако не могат да бъдат убедени да променят мнението си, тяхното наказание трябва да бъде смърт.

Както показва шведската изследователка Елизабет Йоздалга, идеята за някакъв толерантен „турски ислям“ е част от един по-широк турски националистически дискурс, който изтъква, че турската история, култура и религия са не само уникални, но и превъзхождат тези на други култури. Тази идея, посочва тя, е развивана от националистическите „Интелектуални огнища“ (Aydınlar Ocağı) и движението на Ф. Гюлен. Тя обаче е прегърната и от държавни институции, например турското Министерство на образованието. В тамошните издържани в националистически дух учебници по история се преувеличава турската „мисия“ във връзка с исляма, като се подчертава идеята за турците като „факлоносци“ на религията, защитници на нейните граници и завоеватели на нови земи, в който процес важна роля играят дервишите-воини. Тези виждания очевидно противоречат на идеята за някакъв специфичен мирен, толерантен и либерален „турски“ ислям.

Отчетливо място в дискурса на гюленистите заема тезата, че те се застъпват за модерността. В техните училища се преподават природни науки, английски език, набляга се на компютърното обучение. Тук обаче също са необходими някои уговорки. Макар без съмнение гюленистите да поставят акцент върху технологиите, той е съчетан със стремеж те да служат за желаните от тях духовни цели. Влиятелният шейх Саид Нурси, на когото Гюлен е своеобразен продължител, в текстовете си атакува монополизацията на модерността от модернистите и нейните атеистични интерпретации.

Иначе казано, от модерността се взема технологията, но тя е поставена в съвършено друга етична, духовна (религиозна) и националистическа рамка. Дори и в свои текстове, публикувани през 2012 г., Гюлен изключва критиката към религията. „Истинската религия не може да бъде критикувана от никаква рационална гледна точка“, пише той, и допълва, че това е богохулство, което трябва да бъде преследвано по съответния начин.

Критично отнасящите се към движението наблюдатели го обвиняват, че зад идеите за толерантност и взаимно проникване всъщност се крие стратегическа цел за присъствие в западните общества по легален начин за развиване на търговска дейност с цел печалба и за разпространяване на проповядваната от движението версията на исляма. В този смисъл пропагандно използваните слогани за толерантност, плурализъм, реформизъм и пр. не бива да отвличат вниманието на наблюдателя, че става дума за нещо друго, освен етноцентричния характер на предполагаемия „турски ислям“, обобщава по принцип, а не само във връзка с конкретното движение, вече цитираната Елизабет Йоздалга.

Политически и граждански ислям: опоненти или двете страни на една монета?

След като проследихме еволюцията и разгледахме идеите на движението на Ф. Гюлен, си струва да погледнем критично и няколко от тезите на г-н Хюсеинов. Целта на настоящия текст е по-скоро да предложи алтернативно четене на разглежданите процеси, но все пак няколко момента заслужават отделен коментар. В текста му четем, че: „Република Турция, създадена от Мустафа Кемал Ататюрк, до управлението на Реджеп Ердоган е определяна, като "неверническа" от ислямистите, а с неговото управление е боготоворена.“

Вярно е, че ислямистите в Турция имат негативно отношение към секуларизационните политики на турската държава. Също така е вярно, че в последните години в реториката на президента Р. Т. Ердоган личи сериозен пиетет към държавата. Същевременно обаче държавата винаги е била възприемана от турските ислямисти като огромна ценност, тъй като тя е преди всичко турска, продължител на Османската империя, т.е. да се говори, че те я възприемат изцяло като неверническа е силно опростенческо.

Британският изследовател-мюсюлманин Тим Джейкъби говори, че лидерите на турското ислямистко движение се противопоставят на идеите на някои от най-радикалните му членове за съпротива срещу нея с оръжие в ръка, подобно на въстанието на „Мюсюлмански братя“ в Сирия, с аргумента, че това е „нашата държава“. Освен това, както посочихме по-горе, връзката между държавата и ислямистите след 1950-те години винаги е била достатъчно тясна.

И още един цитат от статията на Т. Хюсеинов: „Ислямизмът е идеология, а не е религия, Не е задължително ислямистът да е мюсюлманин. Хора, които не изповядват религията, също могат да бъдат ислямисти.“ Макар определението, че ислямизмът е идеология, а не религия да е точно, продължението на абзаца, че не е задължително ислямистът да е мюсюлманин и да не изповядва религията, не се нуждае от коментар.

На трето място, в целия текст Т. Хюсеинов говори за „граждански ислям“, но по никакъв начин не е отчетена намесата на този „граждански ислям“ в политиката. Самият термин е проблематичен, защото е използван от движението на Ф. Гюлен и подобни ислямски движения, за да представят пред публиката едно „чисто лице“, несвързвано с политическия ислямизъм. Като представители на т. нар. „граждански ислям“ в цитирания текст са изброени имената на религиозни учени и лидери на суфийски братства като Саид Нурси, Сюлейман Хилми Тунахан, Мехмед Захид Котку, Абдулкадир Арваси, като техните привърженици подчертават техния уникален характер за създаването на „турския ислям“. Както отбелязва Е. Йоздалга, така се пренебрегва ролята на същия този суфизъм в историята на други ислямски народи (например Алжир, Либия и други – б. м.).

Второ, не бива да се забравя, че тези суфистки братства невинаги са създавали някакъв толерантен модел. Например, орденът на бекташите е бил силно свързан с еничарите в Османската империя; мюрид (ученик) на А. Арваси е не друг, а известният турски националистически поет и издател Неджип Фазъл Късакюрек – отявлен антисемит, участник в Дружеството за борба с комунизма, изявен ислямист и вдъхновител на поколения негови последователи.

Турският президент Реджеп Тайип Ердоган обича да цитира в своите речи стихове на Късакюрек. От своя страна Мехмед Захит Котку е лидер на накшибендийско братство (суфийско течение), с което е свързан премиерът и президент на Турция през 80-те и началото на 90-те години Тургут Йозал, както и много други политически фигури. За какъв граждански ислям, откъснат от политиката, можем да говорим тогава?

Ако обобщим, т. нар. „граждански“ и политическият ислям си поставят сходни цели за реислямизиране на обществото, но се различават методите им за постигане на това. Става въпрос за конкуренти, а не за противници. От една страна са неформални движения и течения, а от другата - официални организации като политически партии, институции, специални служби. Тъй като целите им обаче са сходни – ислямизация на обществото и съседните региони под знака на турския национализъм – можем да ги определим като двете лица на една монета.

Какво е съдбата на движението понастоящем?

След 2014 г. и особено след 2016 г. на движението на Ф. Гюлен в Турция и по света беше нанесен сериозен удар. Редица от свързаните с него хора бяха арестувани, съдени и осъдени, имаше стотици случаи на отвлечени от чужбина от турските специални служби членове на движението. Множество бизнеси, принадлежащи на мрежата в Турция бяха конфискувани, а Анкара предприе мерки да постави под свой държавен контрол гюленистки училища в Африка, Централна Азия, Балканите и на други места.
Всичко това нанесе сериозни кадрови, организационни и финансови удари на движението.

Смъртта на Ф. Гюлен означава, че то се лишава и от своя духовен лидер. Едва ли някога мрежата ще се възстанови в предишния си вид. Макар движението да запазва някои последователи предимно зад граница, то няма да бъде запомнено с добро нито от турската левица и секуларисти, нито от поддръжниците на турските власти, срещу които организира опита за преврат, нито от хората, които не са постъпили в желаните университети и държавни служби заради неговите машинации, вероятно не и от хората, които ще излежат дълги присъди в сурови условия заради членството си в него. Наследството на този социален феномен ще продължи да бъде обект на интереса на изследователите, но тяхната оценка едва ли ще е благосклонна.

Следете новините ни в GoogleNews