Здравка Евтимова: Вълшебен

Здравка Евтимова Последна промяна на 21 март 2014 в 18:24 19106 4

Здравка Евтимова.
Здравка Евтимова

- Така ти е писано и нищо не можеш да направиш - подхвърляше Анго – онзи приятел на баща ми, който е винаги гладко обръснат.

- То добре е писано, но ти имаш ли ум да го прочетеш? - процежда баща ми и тогава Анго побелява и посивява като бялата си риза, която те кара да се съмняваш - колко седмици не виждала сапун?

Приятелите на тате знаят - каже ли ти, че не можеш да четеш написаното от Господ, веднага трябва да се криеш, защото те сграбчва за яката и понеже е много як, вдига кокалите ти във въздуха – така те доближава до буквите на Господ, че да ги видиш по-добре - после те мята в канавката до нашата къща, която специално е изкопал, за да заравя неверни приятели в нея. А те, приятелите му, са ту верни, ту неверни. Анго контето, Иван даскала винаги идват у нас, когато мама си завърти главата на другата страна и не ги гледа. Настаняват се в мазето – „заслона“, както го кръсти татко - и почват да се засланят с каквото има, каменарка ракия или вино.

Аз много мразех заслона, защото като се налеят с вино, очите на тате са стара печка, горят, бумтят и не чува, щом го попитам: Кога ще ходим? Той знае, че отиваме до Козел хребет – за гъби или облаци, за гущери и вещици, често събираме злато между камъните. С баща ми винаги все нещо изскача на пътя, а когато виното му влезе в главата, край, никак не забелязва вълшебните неща. Това не е чак толкова лошо – аз ги виждам, но той не иска да ходи с мене. Затова мразя виното – промъквам се в мазето, наточвам каната и я изливам на двора в копривата. Колкото повече вино излея, толкова по-висока ставаше копривата и се пълнеше с гущери. Тате мислеше, че са вълшебни, а вълшебният гущер като порасне, става дете.

Мама взе косата, окоси вълшебната коприва и вълшебните гущери, а на мене ми стана така криво, че престанах да говоря.

- Това дете дали онемя? - избъбри мама и тогава баща ми се разтревожи, а аз много обичам, когато се разтревожи.

Взема ме на конче, макар че съм голямо момиче и тръгваме към Струма. Но не тая Струма до къщите, която се е укротила като сажди в печка, а водата е срамежлива и си има само пиявици. Празно портмоне в джоба на мама –ето какво е млъкналата река. Тате ме води до малката Струма, зад големия железен мост, където пъхтят влаковете, а под моста дебне най-дълбокият вир с водни змии, риби, които ядат малки деца, и китове, нагълтали няколко сандъци със жълтици. Мълча, защото ако проговоря, тате ще ме остави и ще ходи да поправя инсталации, по които тече ракия и ток. Вървим през едни треви, дълбоки до челото ми, има магарешки тръни и шипки, чува се как Струма преде ризи от водораслите по брега.

И още много вървим до старата къщичка на баба – кухнята е пълна с приказки до тавана, но през януари баба се качи на небето да играе „Не се сърди, човече“ с Господ. Там, в малката й стаичка при изсъхналите мушката, са се нанесли незаконно едно младо момче и младо момиче с тяхното бебе. Чува се как бебето скимти и скърца, а тате казва - те са хубави, защо любовта е разплакано бебе – трябва да го нахраниш с мляко. Аз мисля, че любовта е филийка с конфитюр, която ти е намазал тате. После той разказва приказка за хляба, узрял под фаровете на комбайните. Такъв хляб и такъв комбайн те правят най-хубавото момиче на света, Ани. Глупости. Където е тате, там е любовта.

- А сега си пожелай нещо и то ще се сбъдне – баща ми знае кога едно нещо ще се сбъдне. Ако ходиш с него за риби и светулки, за звезди и гъби, той знае. Ето, започва тайната – отъпкана и тясна – прах, превърната в пътека, тлъсти облаци, един след друг, хоп-троп, голямо лазене лазят по небето, за да намерят нашето сбъдващо място. Наоколо има шипки и диви сливи, гъсти като мигли - затварят ти очите с листа и клони, но точно под тях Струма плете от бреговете всичко, каквото поискаш – и ти сбъдва желанието. Това е така, защото тук Струма е дете, тънка и светла, провира малките си рибки между камъните.Тук е имало сграда: бирена фабрика на първия етаж, на втория –родилен дом.

-Зад онзи прозорец, Ани, се роди ти. Знаеш ли защо точно тук бебето Струма разбира какво му казваш? Кръвта на майка ти се отрови след раждането и вместо кръв в нея имаше болест. Ти щеше да умреш, но аз й казах на Струма- „Аз обичам това дете най-много от всичко на света. Мене дай на смъртта, ракията ми дай на смъртта, колелото ми дай на смъртта, детето да остане. Ти две седмици само спеше, Ани, и не се знаеше кого ще вземе - тебе или мен. Накрая аз налях на смъртта една кана вино, пихме заедно, тя видя какво страхотно дете си ти, и реши да те остави на Струма и на мен. Тогава аз казах на смъртта – имам една жена, само една, и друга не ми трябва. Тя, жена ти, не е хубава, подхвърли ми тя. Очите сигурно много те болят, казах аз на смъртта. Погледни я с моите. Дай на мене най-лошото нещо, дето имаш и налей на жена ми моята кръв. Смъртта се засмя и каза - ти не знаеш какви лоши неща имам аз, глупчо. Съгласен съм, дай ми ги всичките, отвърнах й. Нали жена ми и детето ще останат. Налях още една кана на смъртта и тя каза: - Добре, дай кръвта си на жената. И аз я дадох. Затова сега майка ти не може да се отдели от мене – защото в нея е моята кръв. После пихме по още една кана и смъртта рече – я си живей ти и прави твоето вино. Така ще лекуваш други хора, пък и аз няма да се товаря с толкоз много работа.

- Точно тогава я научих – обади ми тате. - Научих Струма да говори на български. Когато е бебе, една река се учи най-бързо да говори на български, а тука, до Железния мост, реката току що се е родила и разбира, като й кажеш желанието си. Само тука. 

Аз веднага проговорих и забравих окосената коприва от мама и гущерите, които си нямаха коне и яздеха камъните. Виждаш ли, че можеш да говориш – засмя се тате и аз му обещах, че ще говоря дори и като спя.

Прибрахме се и като видях мама усетих, че се превръщам в прах. Това е прах, която се пържи на слънцето по пътя за Старо село. Стъпваш на пътя, а път няма. Има прах, някой е счупил бирена бутилка, има парчета, които не се виждат, ти стъпваш на стъклото и кръвта ти изтича. Прахът става червен и понеже е топло, се превръща в кафява кора. Това бях аз, когато видях мама - път с кафява кора от кръв и прах.

- Къде са парите?- прошепна мама.

Това най го мразя - тате да се взира в към отрязаната коприва и не може да се скрие при гущерите. Главата му увисва надолу като жиците, които инсталира, като одран заек в месарницата до нас виси надолу главата му и тогава искам да кажа на смъртта: - „Ела и ме вземи, дай на тате парите да не го гледа мама така.“ Но смъртта пет пари не дава за глупаво дете като мен, аз облак трудно хващам и не мога да пиша дори. Познавам само буквата на тате В – той е Васил. Мисля, че В е най-голямата буква на света, защото е негова.

- Къде са? - пита мама, а той не гледа вече дори окосената коприва, а гледа към смъртта. Аз зная къде се крие тя - в канавката, където той изхвърля неверните си приятели. Те тъй и не успяват да прочетат какво е им написала съдбата, само се тътрят при него да пият от виното му, което може да спаси човешки живот. Затова когато някой мой приятел, дете от улицата или някой кос, има строшено крило, крак, нос, влизам в мазето и наливам една кана. Отивам при смъртта в канавката, давам й да пие и детето оздравява, а на другата сутрин отново виждам коса - лети като хеликоптер към черешата на върха, проклетникът. Чак там не мога да се покатеря.

- Къде са парите! – шепти мама, а като шепти, аз зная, че самолетите я чуват. Господ, който се разхожда между тях, също чува, но и той не знае къде са парите. Затова си мълчи.

- Ами… – само това отговаря баща ми. Разбирам - няма да ходим на Козел хребет за манатарки и духове. Няма да събираме злато под дъбовата шума и няма да си говоря с бебето Струма, което е по-малко от мене. Аз съм му кака, то ме обича, защото си няма нито брат нито сестра. – Ами - повтори тате. А това е още по-лошо. Най мразя думата „ами“.

Веднъж бяхме събрали пари за хладилник и за колело. Много пари събрахме в една кутия за обувки, с тях десет моста над Струма можеш да изградиш. Обещавам ти най-вълшебното колело, Ани. То знае къде искаш да отидеш, въобще не е нужно да се колебаеш къде ще вървиш, то ще ме заведе дотам – гумите имат вграден модем за щастливи пътеки. Но като тате каза „ами“, разбрах, че гумите и модема са забравили щастливите пътеки, и никога няма да видим нова перална. Мама ще кара със старата и той ще я оправя с нови жици през ден.

Мама нищо повече не добави, само сложи един хляб в моята шарена торба. Тя също е вълшебна – тате ми я купи, когато беше спечелил от ротативката. Тая торба знаеше всички тайни лекарства. Ако те боли сърцето, достатъчно е да й кажеш „Боли ме сърцето“ и то веднага -тупа-лупа- спира да боли и се радва. Мама сложи в моята вълшебна торба една фланелка и нищо не рече, само я подаде на тате. И тате изчезна. Изгуби се както снегът се изгубва през лятото, както козле, като го заколят, както изгорялата лампа, от която никой няма нужда и не питат къде е. Така се стопи той.

Аз отначало пак онемях, защото без него какъв смисъл има да говориш? Без него вълшебните гущери не яздят камъните и не са вълшебни, без него облаците са тежки като мазета и не носят дъжд, без него дори да изгрее, слънцето не топли и го боли сърцето. Слънчевото сърце е от жълт пясък. Мълчах, мълчах, мълчах и видях, че и мама е онемяла. Тя сигурно знаеше, че като го няма тате, няма смисъл да говори, защото пералната работи и дрехите ни, макар и чисти, не ни водят на никакви места, само мълчат на закачалките. Така мама и аз не промълвихме нито дума, накрая тя взе хляб, хвана ме за ръка и двете, без да кажем „довиждане“ на дома, тръгнахме.

Полека лека разбрах накъде сме се запътили – в къщата на баба, която януари бе завел при Господ да играят на „Не се сърди човече“. Къщата още я чакаше – да я помете. Любовта на момчето и момичето, заедно с тяхното бебе, беше изчезнала. Влязохме с мама в кухнята и го видяхме – тате седеше на масата, която от време на време също ставаше вълшебна. Мълчеше. И той беше онемял. Как човек да приказва, когато ги няма дъщеря му и нейната майка? Мама пак нищо не каза, защото още беше няма. Както си стоеше онемяла, изведнъж изтърва и хляб, и торба на пода, сигурно въобще и не помисли, че не е пометено. Прегърна го.
На сутринта аз и тя вече можехме да говорим, тате забрави за къщата на баба. Ние с него веднага заминахме към Козел хребет да търсим злато.

Аз ти обещах колело, Ани – каза тате. – Ето го.

Аз очаквах зад камъка да се покаже огромен велосипед с калници като вежди, с гуми от модем и вятър, но то беше колело от тел, пъхнато в кутийка от кибрит - с кормило по-тънко от корда. Страхотно.

- Човек никога не бива да лъже децата, защото тогава няма да се съмне – каза тате. - Струма ще остарее завинаги. Онова място, което знае български, ще отиде в Гърция и няма да чува желанията ни.

Козел хребет подскочи, колело светна с модема в ръката ми, и разбираше ли разбираше български, а ние с тате литнахме по пътеките като хвърчила. Най-хубаво е, когато той изпълнява обещанието си, защото тогава слънцето свети и през нощта.

- Майка ти е вълшебна – каза ми тогава тате. – Вълшебна е, защото не може да диша без мене.
Аз също не можех да дишам без него. Такъв човек беше моят баща.

- Къде са парите – този път мама не попита, просто го каза на стената и не погледна тате, а аз си мислех за сърцето на слънцето от жълт пясък.

Той пак отвърна:

– Ами…

- Проиграл си ги. На рулетката - гласът на мама е жълт като болен зъб. Аз не обичам такъв болен глас и ми се ще отново да онемее. Тя онемява. Не дава на тате нито хляб, нито фланелка в моята вълшебна торба.Тате се обърна към мене и каза:

– Всичко ще се оправи, Ани. Обещавам ти.

Разболях се. Не знаех дали ще оздравея, защото как ще оздравее човек без пари? В София не те пускат да влезеш без портмоне. Много се уплаших, че утре слънцето никакво няма да се покаже. Нали тате ми беше казал – „Ако излъжеш дете, слънцето няма да изгрее“. Той дори хляб не взе. Излезе. Затичах след него, но мама ме погледна. Тя много умее така да гледа, че не можеш да тичаш. Следобед, когато мама отиде да пече банички в фурната „Андалусия“, аз много бавно тръгнах по дълбоката прах към къщата на баба – изсъхналото мушкато още я чакаше. То колко ли дълго човек играе на „Не се сърди човече“ с Господ? Най-много час. Къщата на баба беше заключена. Тате го нямаше.

На другия ден слънцето изгря, направо не вярвах, че отново виждам сърцето му от жълт пясък на небето. Млякото в чашата ми онемя. Знаех защо мама мълчи - нали кръвта й беше от тате, как да приказва с мене, като кръвта й я няма?

Какво да правя. Какво? И тогава се сетих - бебето Струма щеше да ми помогне. Онова място след шипките, след железния мост, при магарешките тръни. Тръгнах веднага. Взех си и вълшебната торба. Ако ми стане зле, ще извикам: . „Боли ме сърцето!“ и то тупа-лупа – ще оздравее като на куче. Щях да кажа на бебето Струма моето желание – тате да дойде и мама да заговори. Щом слънцето е изгряло, всичко ще се оправи, тате никога не лъжеше дете.

Тръгнах. От шипките стърчаха бодили, огромни като акули. Тревата беше по-дълбока от мене, магарешките тръни забиха шпори във въздуха, но убодоха ръката ми. Пътят се уплаши и избяга. Вървях, докато денят потъмня и се измори, небето започна да намалява, спирах да почина под някоя по-добродушна шипка. Набрах толкова смелост, колкото са пръстите на едната ми ръка. Накрая стигнах до реката.

- Бебе Струма – казах на водата бебе аз. – Нали разбираш български, да не си забравило?

Тревата на брега, с която Струма плетеше ризи за рибите, се разлюля. Значи бебето разбираше български. Не беше забравило. - Бебе Струма, тате да се върне у нас. Защото мама е неговата кръв. Мама е вълшебна и не може да живее без него. Аз също не мога.

Какво прекрасно бебе Струма! Тате ме беше научил какво да правя, ако искам нещо да се сбъдне. Той знаеше цялата истина - от канавката за неверните приятели до виното за верните. Тъкмо си казах желанието и ето ти две сенки: едната голяма и силна, а другата - по-малка, измършавяла, но и тя пъргава. Втурнаха се към мене. Мама и тате. Първо ме прегърна тате, после мама. Знаех си, че бебето Струма още знае български.

От този ден нататък слънцето изгряваше всеки ден. Нали тате ми беше обещал, че ще у нас ще е светло дори нощем.

… Още пазя онова колело от тел в кибритената кутийка. Баща ми отиде да поиграе „Не се сърди човече“ с Господ. Белият прах от сбъдващата пътека полека се трупа в косите ми. И децата ми намериха бебето Струма. Това е едно място, което изпълнява желания.

Само трябва да знаеш, че баща ти е вълшебен човек.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

06.07 2014 в 19:56

Онемях пак... Няма такъв писател, просто няма!

22.03 2014 в 02:07

Ех Здравке, Здравке...
да можех като тебе да потъвам понякога в някой друг свят...
Ти споделяш свойте местенца, но колко могат да те последват? Благодаря ти за паузата от сивото тука.

21.03 2014 в 19:30

Вълшебната Здравка Евтимова пак ни омая с вещината и магията на словото!Отдавна се затъжих за нейните чудни разкази!Ето-класата и и спомени от вълшебствата на детството-този най-важен период в живота на човек!Благодаря за удоволствието от четенето!