Здравка Евтимова: Песен за стъпките следобед

- Голям глас има - приказваше непознатата.

Тома не я виждаше, но чуваше какви ги плещи и като нищо щеше да я изрине от дворчето – отдавна мислеше да постъпи по същия начин с гнилите ябълки, дето майка му държеше в долапа - изрязва гнилото, от здравото прави ошав. Ошавът смърди.

Тая ли? Каква й е работата, че гризе Бежка? Цялото Кърваво млъкваше, като Бежка разгъне, та подхване някоя песен. Нищожна Бежка, а Струма никак не тече, спира под моста и слуша. Широк глас имаше сестра му, лети като ракета където си поиска и където поиска, там стига.

- Госпожо - обръща се онази към майка му. - Ще й дам книжки безплатно, ще се опитам да събера пари от училището… – да бе, ще събере, когато от муха издои мляко. Я да грабнем камък сега, пък ще видим.

Тома литна към къщи. Никой не бе наричал майка му „госпожо“. Сега жената беше с две бебета на ръце - близнаците Бончо и Бонка, които се родиха преди четири месеца. Поп Манол трябва да им пее за здраве, иначе как ще изтикат до края на януари, майка им няма мляко. С какво да ги храни, ако не помага небето? Но и там Господ се ослушва, помощ нула, а тази тук какви ги мята? Тома влезе. Не беше нищо особено, някакво хлапе, малко по-високо от скрина.

- Айде марш - каза й Тома. - Бива ли учителки да няма, а разни охлюви да губят времето на децата?.

- Бежка пее хубаво - каза черупката. – Не трябва да я спирате от училище.

- Ти ли ще дадеш пари? С какво да я облечем, с какво да я обуем? Ще си събуеш ли обувките, да ги дадем на нея? – кресна Тома.

Момичето се обърна и той я видя - тъмно лице, по-тъмно от неговото, като най-малкия кръг на котлон.

- Аз ви слушах, бяхте на моста – каза изведнъж кръгът на котлона. – Свирехте на акордеон. Не съм чувала тази песен никъде, а аз преподавам пеене на децата.

Чувала го, е и? Ами ще свири на моста, какво да прави. Вдигнаха къщата от мазето до покрива, чорбаджията му плати една трета от спазареното. На кого да се оплаче? Срамно е голям мъж като него да свири на моста, по-добре да открадне нещо като хората, но Тома някак не искаше да краде като хората при такъв акордеон.

- Хубава мелодия – подхвърли охлювчето. – Откъде сте я взели? Разбрах, че имате малък оркестър и ходих до село Кладница, на фестивала, да ви слушам.

Ходила да слуша баба си. Бяха трима, старият акордеон на Тома, кларнетът на братовчеда Иван и тъпанът на Стоянчо. Всичките от Кървавото. Акордеон, тъпан, тромпет. Какво можеш да обърнеш с тях? Свириш, като някой умре; бръмчиш, ако някой глупчо се жени, пускаш хилава свирня при прощъпалник на пеленачета. Но народът оголя, няма пари за смърт, нито за първите стъпки на дребосъците, та Тома се разгъва да пребие някого за двайсетина лева, ако завалията си зареже булката, както стори баща му… Е, после баща му смяташе да бяга, да умре някъде далеч, че да не му се смеят комшиите.

Казват, че виждали стария по Мездра, но как да вярваш? Носят клюки, уж гроба му виждали – захвърлила го като ръждясал чайник новата му жена. Де да беше така. Такъв акордеон беше баща му - с пръсти от барут и куршуми, а тя го избутала навън, глупачката. С друг го заменила. Какво е любовта на жената - мокра връв, с която те стиска за гърлото. Метни я някъде, ако е на слънце - ще изсъхне, ако е под облак - мухъл ще хване и ще замирише, но и в двата случая за вярност въобще няма да си хабим думите. Любовта на жената живее в пълно портмоне.

Баща му от огън по новата взе, че болест си сложи, прибра се при майка им грохнал, измършавял, близначета си искал да види, преди да изравнят с гладна земя гроба му. 

- Оставям ти акордеона, Тома. Ти си музиката зад гърба ми - каза, преди майка му да струпа на мръсна камара всичките парцали на стария.

Тя, майка им, беше готова да го изправи на крака – но макар че дъртият умираше в мръсните си дрехи, още имаше пожар пламък по жената, дето го захвърли насред пътя в най-черния час на нощта - а посред нощ човек дори нощното гърне на близнаците не изхвърля. Майка му щеше да го догледа да умре както си трябва - с чай в устата, с чист потник, защото бе спретната и прибрана, но попита:

- Ти, Гавриле, оная обичаш ли я?

- Обичам я - каза баща му, макар че в устата му имаше смърт. - По я обичам от акордеона си, Лилке. И тебе съм те обичал, ама по-малко от акордеона.

И тогава майка му – Тома не знаеше как й даде сърцето – сграбчи болния човек. Смъртта вече се виждаше по брадата му. Черната му разкошна брада побеля за две нощи и смъртта се разхождаше там, в бялото, дрехите му миришеха, а Лилка, майката на Тома, беше чиста жена. Виж - близнаците блестяха като измити чаши в кръчмата, петънце по тях не можеш съзря.

- Оставям ти акордеона, Тома - изфъфли баща му, докато майка му го влачеше към улицата – каква зима беше това, никакъв сняг, слънце грееше, облещило се – дърт пияница - над къщите. Тома вдигна стария, хвана го под мишниците и каза:

– Бежка е музиката у нас тате, не акордеонът. Знаеш какъв глас има.

- Запомни- няма глас. Жени я млада да не реве от глад – зарече го баща му и лицето му се сгърчи като старото яке, от истинска кожа, дето бяха купили на старо от магазина до Гарата – това яке го носи майка му, после гря гърба на Тома, а сега близнаците Бончо и Бонка го напикаваха - такова се сви лицето на баща му, навътре от болка се прегъна и не можаха да стигнат до кръчмата - умря на пътя, тихо, в ръцете му. Майка му отказа да го зарови, новата жена също отказа, макар че чакаше дете от него. Тома с братовчед Иван с кларнета и Стоянчо с тъпана свириха три дни и три нощи да изкарат за погребението.

Майка му не дойде на гробището, но цялото Кърваво заедно с другата жена, Драгица, се явиха да изпратят човека към нищото.

Баща му имаше акордеон оттук до Бога и свиреше ей така, за нищо и никакво, свиреше оттатък Бога и още по-далече. Човек и да умира, щастлив беше, че е слушал акордеона на Гаврил. И тая жена, дето го прогони болен от мъка и жар по нея, как й даде бебето, дето носеше, да изхвърли такъв акордеон-гръм от дома?

Погребаха Гаврил и Тома започна да тегли теглото - строежи в София, строежи в Сърбия, строежи в Румъния, но кой вече има пари за бетон? Никой. Няма пътища, няма къщи, всичко гледа да събере трохи в шепа и да яде. Тома с акордеон, Стоянчо с тъпан, и Иван с кларнет- а Тома можеше и кларнет, и тъпан - ходеха да бръмчат, за стотинки свиреха, без стотинки свиреха, само за хляб, и за без хляб свиреха, но такъв глас като на Бежка нямаше оттук до морето и зад нашата вселена. Като запее онова дете - вълци клякат на рида, тополи през зимата листа подкарват. Витоша заедно с Черни връх пълзи надолу към Кървавото да слуша. Как да ожениш такъв глас?

- Аз ще събера пари, госпожо – казва тъпата даскалица на майка му, като че Лилка ако не й кажат „госпожо“, една крачка не може да направи. Как да стане госпожа с тия две гладни, озъбени близначета? Баща му ги забеляза два часа преди да умре. По-рано не ги виждаше заради жегата по оная жена, дето го изнесе на улицата като торбичка със смет.

- Питах те ще си събуеш ли обувките, за да я обуем нея – повтори Тома с глас на усойница. И тогава онова момиче с лице като котлон, се наведе. Едно ниско момиче, кой гледа ниски момичета, някой луд сигурно – прегъна се това ниско момиче. Събу си обувките .

- Ето ги. Запишете Бежка да учи. Тя има глас оттук ей до там - учителката показа тавана на захлупената стая, опушен като дъното на котела, в който майка му къпеше близнаците.

Тома се наведе. Взема обувките - бяха нови, естествена кожа.

- Отивай си - каза той и побутна момичето.

То си тръгна така, по чорапи и докато се добере до гърбавата, пробита на решето асфалтирана улица, затъна в две дупки с кал.

- Момиче, стой - извика майката на Тома, една висока тънка като прът жена, тъмна жена с лице от асфалт. - Ела тука.

Но момичето не спря. То продължи надолу по Кървавото – паянтови къщички, издокарани от стари тухли и ламарина, от шперплат и греди - и изведнъж между тия съборетини от шперплрат и ламарина се чу – „Излел е Дельо хайдутин”.

Един глас като хайдутин, като Дельо, който излиза от Кървавото, който избива всички тавани под слънцето и троши опушените като котли прозорци. Тогава Тома млъкна. Знаеше - такъв глас се ражда само един път, откакто Господ е направил Кървавото, и никога повече не може да направи такъв глас - защото никога повече няма да се роди сестра му Бежка.

- Стой! - викна Тома, но момичето - учителка не спря, продължи надолу към асфалта, който разделяше града на Кървавото и на другите блокове, на майка му с двата близнака: Бонка на дъното на куфара, Бончо - в капака. Само там не ревяха. Тя нямаше как да им прави каша, защото брашното беше свършило.

Жалко, че баща му така умря в ръцете на Тома. После Тома искаше с много яд да напердаши братовчед си Стоян с кларнета, понякога и с тъпана - защото Стоян беше отишъл до втората жена на баща им.

- Како Драгичке, дай малко, ама много малко брашно – Бончо много реве, няма брашно. Леля Лилка дава на Бонка повече, щото Бонка е слаба още като се роди, по-малко от две кила беше.

Тогава Тома искаше са строши врата на братовчед Стоянчо, но не го строши - Стоян донесе кило брашно, втората жена му го дала. Стоян свиреше като див на кларнета, като откачен дълбаеше тъпана - от глад сигурно, защото ако човек не работи на гарата през зимата, е гладен чак до петите и бие тъпана, дори ако хич не бива да го бие.

- Стой – извика Тома на момичето, но то не спря.

Той видя как сестра му Бежка - едно момиче като гущер, като бръмбар, като луна - затича към учителката си с разперени ръце, а Дельо, дето беше излязъл хайдутин, спря някъде във въздуха. Като гущер, като дъжд, както спират всички къщи в Кървавото след първия си етаж и не растат повече. Сестра му Бежка, която хапеше, дращеше и биеше с камъни по главите другите деца, затича към своята учителка и я прегърна.

- Госпожице - каза Бежка с тоя голям глас, който стигаше от тука до облаците и отиваше още по-далече, където летят ракетите заедно с нейния Дельо хайдутина. - Госпожице, ела ще ти изпея за „Тръгнат ли двама”.

- Момиче, я ела - викна майката на Тома. – На.

Тя, голямата майка, черна като гуми на лъскав джип - жена, която ръмжеше под нос, когато й се свършеше брашното, и когато Бонка, близначката, родила се под две кила, започваше да се свива на червей, голямата Лилка измъкна нещо – парче хляб ли беше? Тома не можа да види. Не, мекица бе измъкнала майка му, една от страхотните, дето меси снощи за малките. Той си бе помислил, че са изяли всичко, но не бяха, майка им бе скрила нещичко – и тя подаде на босото момиче лакомството.

То даже не беше цяла мекица, ами половин, а над Кървавото крепостта Кракра стърчеше като отрязана глава на хайдутин, като Дельо, като тиган, пълен с мекици, а петите ти гърмят от глад. Момичето си откъсна малко.

- Благодаря- каза. - Другото да остане за децата.- Ще изпратиш ли утре Бежка на училище?

- Не знам.

Момичето първо си разкопча палтото, после го свали.

- Ето, за Бежка – изрече равно то и тогава Тома си помисли: „Тая е или луда, или е наш човек.“

- Не съм чувала друг такъв глас – каза момичето. – Дано Бежка пее.

Тогава Томата реши, че тя не е луда, нито е наш човек, защото никой няма да си свали обувките и палтото за един Дельо, дето излязъл хайдутин. Бащата на Тома, този голям баща така свиреше на акордеон, че всеки щеше да излезе хайдутин, а тоя човек заразя близнаците и майка му - сива като небето.

Момичето беше слаботелесно, то нормални нямаше да се забият в 18-то училище на Кървавото, където децата са черна шума, окапала от дърветата и до трети клас я ще научат азбуката, я ще оберат лавката в училището. Момичето не е наред, реши Тома - гледай я как ходи по чорапи в калта. Той не му мисли много, изтича до нея. Пътеката до асфалта съвсем се беше изгубила, истината бе, че не е пътека, а кал до колене. Той грабна момичето- беше дори по-леко от чувал цимент - и я пренесе от другата страна на дупката.

- Ходи си сега- каза й той. – Бежка ще дойде да я учиш, аз ти го казвам, Тома.

Чак когато тя прекоси черния асфалт, Тома се сети, че не бе питал за името й, а какво е едно момиче без име? Това е песен без акордеон, без кларнет и тъпан, абсолютно нищо.

После си помисли за баща си, за брашното, и за една песен без барабан, без акордеон, без кларнет, без небе, без брашно, без обувки - боси крака в калта. Трябваше да я пренесе още по натам - оттатък асфалта да пренесе това момиче, до техния блок да я занесе, а ако няма блок - до гарата. Поне скъсаните чехли на майка си да й беше дал, но нищо не й беше дал, затова в главата му гръмна такава песен - за едно глупаво момиче, за гласа на Бежка, който е от другата земя, песен без кларнет и акордеон. Бяха гладни близнаците Бончо и Бонка, нямаше нови строежи и какво да правят?

По едно време оттатък Кървавото, където Струма спира и мълчи, щом Бежка започне да пее, се чу първо акордеон, после се обади кларнет, несигурно - като дете, което се учи да ходи и го е страх - накрая думна тъпанът - и той страхлив. Гущер не тъпан, изкарал си акъла заради бързия влак към Кулата. После акордеон, кларнет и тъпан се разбраха и полека, много тихо, както си отива дядо Коледа от тесния куфар на Бончо и Бонка, когато са нахранени и спят, още по-тихо, като сълзите на майка му, които тя никога не дава да се видят, се показа оная песен. Без акордеон се беше появила в главата му, без кларнет дори.

За онова момиче, което вървеше босо в калта, а обувките й, целите от естествена кожа, останаха за Бежка.

Беше страхотна песен. Беше страхотно момиче. Такова момиче, което само Кървавото може да роди.

Такова момиче Господ може да направи само един път и само такова момиче заслужаваше тази песен - цялата от Струма, обувки от естествена кожа и звезди.

И това момиче беше точно за Тома. То познаваше кога един глас е по-голям от Кървавото, дори хич да няма акордеон, хич да няма кларнет, а тъпанът се е продънил, умрял е на улицата както бе издъхнал баща му.

С такова момиче Тома можеше да върви цял живот без акордеон, без кларнет, без тъпан. 

С тая песен, която тичаше след босите й крака.

Още по темата

24/12/2013 Нашите автори

Трите континента: коледен разказ от Здравка Евтимова

Следете новините ни в GoogleNews