Страх

Искра Ангелова Последна промяна на 18 април 2021 в 14:59 7841 1

Напълно разбита от изборните резултати, но и доволна, защото по някакво щастливо стечение на обстоятелствата трябваше да водя 3 дни почти без прекъсване 4 онлайн изборни студия „Алтернативи седмицата“ от един апартамент – начинание, в което бях попаднала по покана на журналиста Калин Манолов, се прибрах. И се проснах на дивана, защото всички в къщи вече спяха. Сигурно познавате усещането – „нощ след тежък ден“, както пееха Бийтълс – изобщо не можеш да заспиш, преуморен и превъзбуден си, всичко се слива в една обща картина, преповтаряш си различни моменти, правиш разбор, но като цяло си доволен – носиш се метър над земята с незаменимото и, разбира се, силно подвеждащо усещане, че си бил полезен тъкмо с твоята работа, която умееш да вършиш и че си могъл за миг, в ей тази минута нещо да помръднеш за общото благо, че и да се свържеш едновременно с 8 места по цял свят и с българите там! Много космополитна нощ.

„На сутринта… те се събудиха“, имаше такава една пиеса, помня плаката ѝ, който злокобно висеше дълги години над Сатирата на ул. „Стефан Караджа“. Сякаш всичко си беше същото, ама всъщност не беше. Огромните цифри в статистиката на болните от Ковид българи, пълните болници, умиращите всеки ден познати… вече забравих броя им, неуместните водещи по телевизиите с изкуствени широки усмивки, които съобщават, че всичко е под контрол и че слава Богу догодина учениците ще учат САМО присъствено (все едно някой знае как ще се развие тази епидемия догодина или си прави труда да проследи как учат в чужбина децата и днес – неприсъствено, а ако случайно някъде ги пускат в клас – то е през седмица, след ежедневни домашни тестове, и е съпроводено с карантини на цели класове, ако някой ученик се окаже позитивен…) Белите усмивки прикриват и друго – вече цяла седмица държавата е на автопилот, след като втората по големина нова политическа сила, създала си име и натрупала почитатели чрез телевизионно шоу, което върви повече от 20 години всяка вечер в национален ефир и която някои злонамерени жълтопаветници асоциират с легализирането на поп-фолка у нас и възпитаването на цяло ново „чалга“-поколение – вече и с избирателни права… мълчи, защото лидерът ѝ също е болен от Ковид. Избирателите му обаче нехаят – те са по улиците, парковете, магазините, заведенията на открито, тълпят се без маски, облечени в новите си анцузи, черни кожени якета и бели маратонки, и вече стягат куфарите си Луи Вютон, за да ходят на море в 5 звездни all inclusive курорти – поне само такива се обсъждат във фейсбук групата „Бюджетни почивки с деца на море и планина“, на която наивно станах член и която явно на шега е сложила този оксиморон в името си. Почивка на Френската ривиера, в Монако или на Карибите ще излезе по-евтино на тези родители, ако изобщо можеше да се пътува… но и те явно са част от онези нови 400 000 души държавна администрация в България, която е назначена между 2009 г. и днес, така че тях кризата Ковид с икономическите ѝ последици не ги лови… Шегувам се. През зъби малко, ама се шегувам.

Мрачното настроение от следизборното утро обаче бързо отстъпва след двата дни веселба в Парламента – цяла България е пусната да го гледа, медиите имат достъп навсякъде и по всяко време, усещането е следосвобожденско, хашлашко, някак приповдигнато, малко пакостливо и големите опасения са превъзмогнати. В Парламента цари весел хаос, всички си подвикват, открито се водят спорове и се взимат решения, а облекчението идва от това, че явно с режима на едноличното решаване, тайните сделки и нищоказването от трибуната е приключено завинаги. И че ние вече ще знаем какво точно става там! А най-вече – от приятното усещане, че действително ние сме изпратили тези хора там, те са наши представители и ще опитат да защитават нашия интерес, а не са някакви недотам компетентни или умни, но задължително „лоши“ господари, началници, покровители или надзиратели, които непрекъснато ни се карат, подозират ни в нещо и ни наказват без да сме виновни. От трибуната се чува все по-често и правилен, книжовен български език, и интелигентна, конкретна реч, някакви хора говорят и за принципи, и за идеи, има парламентаристи с ясна визия какво трябва да се свърши, спорят с други, чиято мисъл е по-различна – конструктивно е, за миг нямаме усещането, че всички те участват в някакъв общ тъмен сценарий, чиито сценаристи са зад кулисите.

В този бурен ден, пронизан от вълнения и пролетния вятър бях поканена на откриването на „Киномания“ от моята приятелка актрисата Кристина Янева. Тя играе в новия филм на Ивайло Христов „Страх“. Зала 1 на НДК беше празна – мисля че никога не съм я виждала такава, имаше към 50 души, освен целия екип на филма. Стряскащо.

Филмът остави сериозна следа в съзнанието ми, щом седмица по-късно още мисля за него. Ивайло е успял, по начина, по който го прави Чаплин, да се усмихне през сълзи, събирайки цялата болка на несбъднала се България и особено – на нейното опустяло, диво, красиво, занемарено, провинциално, запуснато, необработено и хитруващо на дребно, неграмотно, романтично, жестоко и трогателно село – в един всъщност много смешен филм. Сатиричен портрет на селския живот.

Не съм кино-критик, а и да бях – нямаше да съм обективна, защото съм приятелка от дете с целия екип на филма и по тази причина съм силно повлияна, радвам им се, плача и се смея с тях. Но искам да ви кажа: гледайте новия български филм „Страх“!

Започва малко мъчително, пред очите се разкрива една мрачна и зловещо красива черно-бяла картина (разточителните смразяващи кадри са на майстора-оператор Емил Христов), която ни показва безутешния морски бряг през зимата. Презастроените ни с бетонни и изоставени блокове красиви плажове пустеят, ветровете духат през празните им зеещи прозорци, селата са ужасно бедни, а хората там живеят на ракия, люти чушки и боб, гледайки сериали и ловувайки – но като цяло – без надежда и бъдеще. Малкото останали обитатели на гранично село се изхранват с хотелиерство през лятото, а единствената учителка остава без работа, защото закриват училището. Едничка разтуха е селската кръчма, в която малкото войничета, служещи в граничната застава, не са „дорасли“ да припарят. На този фон пристига група бежанци от Афганистан и селото рязко излиза от нормалния си ритъм и започва да търси начин да се справи с „нашествениците“. Настаняват ги в избушеното и оакано училище, а след бунта им – в недостроеното скеле на бъдещ 5 звезден хотел. (Като за членовете на групата „Бюджетни почивки…“, нали…)

В гората, с пушка в ръка трогателната, загрубяла от самотата Светла (Светлана Янчева) хваща „негър“ – бежанец от Африка. С това целият сюжет се преобръща с главата надолу и селото се разтриса от новината. Наяве излизат предразсъдъци, страхове, забрани, срам, злоба, вина и неграмотност, и докато всички се опитват да разберат какво, аджеба, казва черният добре облечен и образован англоговорящ доктор – бежанец, „лъсва“ цялото ни дередже. По-бедни – и телом, и духом, и по-необразовани от най-далечните и непознати ни бежанци, ние продължаваме да сме „негрите на света“, пак по Ленън, макар да се повъзгордяхме – ей ни, част от Европа сме, че и молове си имаме и ейййй такива големи черни джипове! За 5 звездните курорти от групата „Бюджетни почивки…“ да не напомням…

Няма да ви развалям удоволствието от филма, като ви го преразказвам. Мирослава Гоговска и Кристина Янева, Иван Савов и Красимир Доков, както и дебютантът – архитект Стефан Бочев (Бочката), иначе истинска легендарна фигура в с. Варвара… са толкова автентични, че са като изрязани от селския пейзаж. Във филма участват и още герои от Варвара – Цецо, Жано, Варната и Ирина… А певецът Майкъл Флеминг-Lexus, когото българската публика познава от групата Tri O Five и други фънк и рап проекти оказва се, е чудесен актьор. Toй заедно със Светлана Янчева ни водят майсторски през цялата история. А за нейното смазващо екранно присъствие, смелост и автентичност няма какво да се говори – тя е острието на филма и го извежда до крайната му сцена, водейки действието с безупречна и студена сериозност и… с пушка в ръка.
Работата на сценографа Мира Каланова и на костюмографа Марина Янева е изключителна, а музиката на Кирил Дончев – прелестна, но тъжна, каквато е всъщност и тази толкова забавна история. Смях през сълзи.

Любов въпреки страха – така бяха описали в едно изречение филма някъде. И действително – Ивайло Христов е голямото явление в нашия задушен от страх и съображения кино-живот напоследък, а неговият филм е направен с много любов. Красив, разточително безутешен и страшен декор, мрачно-забавна история. България без грим – точно такава, каквато е в сблъсъка с чуждото. И още – бедна, мрачна, провинциална, страховито неграмотна, пиянски весела, расистка, консервативна, скотска, романтична, дива. Ние сме И това, нали? И това… сме.

Но като цяло сме много уплашени. Защото сме израснали в страх. Целият ни живот е задвижван и пронизван от страх. За хляба, за бъдещето, за това дали ще имаме работа изобщо, за здравето, за децата – ние тук ежедневно се движим по ръба на много тънък бръснач между живота и смъртта. А, както обича да казва баща ми: „Няма по-страшно от самия страх!“

...

А може би е хубаво понякога, особено в мрачни дни, филифьонките и муминтроловете от първата част на този текст да гледат и добро българско кино, не само лоша телевизия. Аз, честно да кажа, не съм виждала почти никого от хората, дето така им се ядосваме и радваме сега в парламента, нито на театър, нито на кино, нито на концерт. Предлагам да се направи нов вид обучение - водене на депутати (особено на членове на комисията по култура!) на културни събития. За вечните коментатори по телевизионните студия да не говорим. Не ходят. Дори и преди пандемията. Не.

Може би, ако идеха, ей така, веднъж, от любопитство, щяха да разберат какво огромно национално богатство стои пред носа им, а те не го забелязват, не разбират нуждата от него и не го ползват в националните си стратегии за справяне с кризи... Доброто изкуство има нужда от държавна подкрепа, уважаеми. Както здравеопазването, образованието, отбраната. Това са задачите на държавата - да ни лекува, да ни пази, да ни образова, да ни облагородява, да ни прави съизмерими с големия свят. Единствено изкуството ни засега успява. Да е на световно ниво. Нека използваме тази преднина! И да не ни е страх.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

1

дреалист

24.04 2021 в 20:06

Нямало коментари...
Ами как да има? То - водопад от думи.
И теми. Хубава и умна жена, има какво да каже...
Обаче, хвани една тема, развий я.
Не може всичко на един път... :)
 
X