Шефе, ела да ми кажеш защо протестирам

Евгений Дайнов 22 юни 2012 в 14:56 8508 40

Евгений Дайнов
Евгений Дайнов

 

Ехото от окупацията на Орлов мост, вместо да заглъхва, продължава да тресе тъмните кьошета на българската политика. Това тресене кара гузните да изскачат от дупките си, за да се опитат да върнат нещата към изходно положение.

А това е добре, не само защото започваме да виждаме кой кой е. Добре е и заради това, че тези хора, за пръв път извадени на светло, не могат да виреят на арената на публичността. Правят глупост след глупост и, бавно и полека, си слагат въжето сами.

Всеки следващ мутренско-милиционерски „маньовър” (както казваше Тодор Живков) е все по-смешен и глупав. Пример – всекидневните по едно време комюникета на бТВ, всяко от които нагледно илюстрираше, че в тази организация достойноството е точно на онова ниво – кота нула – на което всички знаем, че е.

Аналогичен пример е и „извинението” на Диана Найденова за нейния милиционерски тормоз върху Петко Цветков, в което „извинение” тя успя да обвини протестиращите в опит за убийство. Били спирали линейки – нещо, което ние, там присъстващите, знаем, че е плоска лъжа.

По същия, печален за авторите си начин, се разви и протестът на общините, отстояващи интересите на Цеко Минев.

Според шефа на парламентарната група на ГЕРБ (вече три години не успявам да запомня името на този човек), здраво гражданско общество има тогава, когато гражданите се възторгват от решенията на властта и излизат на улицата, за да споделят своята благодарност към правителството. Само че гражданите от селски тип, докарани оня ден в София от кметовете и началниците си, не успяха да изпълнят тази задача. Защото не знаеха за какво са доведени:

„Шефе”, провикна се един господин пред микрофона, запитан от журналист защо е тук, „ела ти да кажеш, да не остана после без работа”.

„Ми не знам за закони”, сподели друг, „ама съм тука, защото съм с общината”.

„Протестираме”, сподели лелка, вече признала си, че е докарана от кмета, „за да не дадат на тия еколози да ни вземат гората”.

И така, от гражданин на гражданин неизбежно се стигна до класиката в жанра, формулирана от чичо с вид на тракторист: „Тия от жълтите павета, дето в гората не са стъпвали, дърво не са засадили и пожар не са гасили, да не ми казват какво да правя.”

Това е класика още от ерата на късния социализъм. Но в последните 20-тина години, макар соц-а да го няма, всяка власт, която изгуби доверието на столицата, вади тезата за мързеливите софиянци, дето само кряскат по кръстовищата и пречат на скромните труженици от провинцията да работят. Сещам се, например, как през размирното лято на 1990-та, когато центърът на София се блокираше всеки ден, сдружените ТКЗС-та заплашваха да дойдат в столицата с тракторите и комбайните и да се оправят с „тия от жълтите павета”...

Целта на тези упражнения е, разбира се, провинцията да бъде настроена срещу София и мобилизирана в подкрепа на властта. Има обаче и подцел – столичани да се почувстват гузни, че някъде някой работи повече от тях и е по-скромен в очакванията си от живота.

Да се заемем с тази тема. Наистина ли ние сме вечно недоволни мамини детенца, досаждащи на отрудените трудови хора, които просто искат да бъдат оставени на мира, за да ни изхранят нас, неблагодарните?

Почваме от най-основното – от прокарването на оразличаваща бразда в репликата на цитирания чичо-тракторист, между нас, „от жълтите павета”, и него, скромния труженик.

Прав е. Има разлика и тя е огромна. Ние, окупантите на Орлов мост, за разлика от него сме 90 % висшисти. Останалите 10 % са студенти, а има даже и професори. А висшистът вижда по-далеко от ровещия се в земята тракторист, защото гледа от по-високо. Освен това всички работим и затова протестите бяха след края на работното време – за разлика от него, който тъпчеше жълтите павета в разгара на работния ден.

Добре, ще кажете, ама той ходи из горите, сади дървета и гаси пожари. Обаче окупантите на Орлов мост също правим тези неща, нищо, че сме висшисти. Срещаме се на Седемте езера, когато събираме боклуците на трудещите се, дошли да си разходят горе анцузите с лифта – оня, незаконния – от Дупница. Срещаме се и из защитените зони, когато пак събираме боклуците, оставени от местните след техните излети с кебапчета, бира и чалга.

Относно засадителната дейност – не знам как сте вие по тази част (подозирам – добре), но аз отдавна изгубих бройката на дърветата, които съм засадил и отгледал с тези си две ръце. Доста над 40 ще да са, една същинска горичка. Организирал съм и хора да опазим две реки от сметища и индустриални отпадъци, а една успяхме да обявим за защитена местност.

И пожар съм гасил.

... Беше въпрос на минути, в онзи ветровит и горещ като пещ августовски ден, огънят да влезе в селото. Тримата души, намиращи се наблизо (и тримата – висшисти, автентичните селяни ги нямаше никакви) грабнахме клони, за да отбиваме пламъците, докато дойде по-добре екипирано подкрепление. Четири часа по-късно, вече победили стихията, опърлени от пламъците и черни като Майкъл Джексън като млад, запалихме по цигара и открихме, че не можем да си отворим дланите. Клоните, оказа се, имат много грапави и корави дръжки. Кожата на дланите ми се беше смъкнала надолу към пръстите, надиплена като юрган след бурна нощ. Оголената от кожата плът си беше чисто месо, почерняло от сажди и с набити в него парчета дървесна кора. Месеци след това не можех да хавана китара, камо ли - да свиря...

Пожар съм гасил, но пожар не съм палил. Пита се: кой пали България от четирите ú краища всяка пролет и есен? Тия от жълтите павета? Не – тия като чичото-тракторист. Те палят полето, защото ги мързи да събират сламата след прибиране на реколтата. Палят, бягат да пият на сянка, а огънят влиза в гората посредством най-близкото дере, което в такива случаи играе ролята на фитил.

Митът за мързеливите, вечно недоволни столичани и кротките, отрудени провинциалисти никога не е бил верен. В София винаги се е произвеждал най-големият дял от добавената стойност в страната – което означава, че столичани работят най-ефективно и произвеждат най-много за последващо разпределение (към провинцията). На всичкото отгоре, пак столичани пазят природата на цяла България.

Ако околната среда на провинцията бъде оставена в ръцете на самата провинция, природата ще бъде изядена и изходена само за едно поколение. Вече видяхме как местните пазят природата си покрай морето и около Банско, например. Последният човек, в чиито ръце може да бъде оставена съдбата на околната среда, е чичото-тракторист, живеещ край гората...

Виждате ли как се изясняват нещата, когато от един истински протест тръгне ехо, което отказва да заглъхне?

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

 
X

Предизборно със Светльо Витков