''Място за влизане/пробване'' ли е политиката?

В последно време в публичния език у нас е на път да се утвърди още едно клише. Става дума за все по-често употребявания израз: „Еди-кой си обмислял (решил) да влезе в политиката”: например боксьорът К. Пулев. Често продължение на този израз е словосъчетанието „със свой политически проект”: например министрите от настоящото служебно правителство К. Петков и А. Василев.

Понякога като синоним на този израз се използва словосъчетанието: „Еди-кой си има намерение да се пробва в политиката”. С тези изрази се отбелязва индивидуална или на малка група от хора инициатива за създаване на нова партия, която се стреми да размести политическия пейзаж в страната и да произведе интрига в изглеждащата понастоящем патова ситуация. Някои обществени слоеве очакват с обновяването на партийната карта тя да стане не само по-пъстра и да внесе интрига в скучния пейзаж, но и да даде алтернатива на статуквото, т.е. на вече наличните политически субекти.

Обикновено при употребата на посочените изрази се имат предвид намеренията за бъдеща политическа кариера на известни личности, които са спечелили уважението на обществото със свои постижения в конкретна социална област: стопанска, научна, спортна, от сферата на изкуството и др. Тези им успехи като експерти ги изкушават да се заемат с политическа дейност. Особеното в настоящата ситуация в страната е това, че от тепърва „влизащите” или „пробващите се” в политиката лица обществото очаква да са партийно „девствени”, т.е. досега да не са членували в политически организации или поне да не са заемали ръководни постове в тях. От друга страна създателите на „новите политически проекти” следва да не са явни представители на дискредитирани в обществото сили: мафията, олигархията, определени стопански „кръгове”, а да са защитници на интересите на държавата и гражданите.

Да се обновява кръгът от политически „играчи” само по себе си е не просто допустимо, а понякога и желано действие, с оглед евентуално по-добрата изява и защита на обществения интерес. Ала това обновление не бива да се превръща в самоцел, като стане средство да се заместят познати лица „в политиката” с неизвестни, но от същия вид. В такава ситуация е по-добре да се придържаме към „бръснача на Окам”, т.е. принципа да не се умножават същностите – в случая партиите, без нужда.

„Правенето” на политика е работа, която е добре да се извършва от професионалисти. Това е занаят, който се учи, като не всеки има способности да го практикува. Упражняването му от лаици е сигурен път към провал на държавното управление, както понастоящем се случва в нашия парламент. Достатъчно печален опит натрупахме през последните десетилетия от импровизациите на аматьори в него.

Всеки, който смята да се заеме с политическа дейност, е добре да прецени дали е в състояние да се справи както със специфичните ù изисквания, така и в настоящата обстановка в страната. Добре е да си даде сметка в какви условия ще я извършва и дали те са подходящи за осъществяване на намеренията му. И най-вече какво по-различно предлага като съдържателна програма на обществото от своите опоненти. Не на последно място е редно да се запита защо смята, че ще се справи по-добре от настоящите си съперници – какви са неговите предимства и има ли недостатъци спрямо тях. Ала тъкмо това не виждаме в заявките на потенциалните обновители на българската политика.

Липсва оценка за общото състояние на страната – рамковите условия за евентуални техни бъдещи действия: статус на населението (брой, разпределение по места, здравен статус, образование и квалификация, и пр.), материални и стопански ресурси (дееспособни икономически субекти, потенциал за инвестиции и пр.), административно-териториално устройство (количество и функции на наличните структури, брой заети в звената) и др. Не чуваме какви са стратегическите цели, които следва да преследва страната. Още по-малко от какви ценности се изхожда при формулирането дори на текущите задачи за решаване. Най-многото, което научаваме е поредица от несвързани помежду си в цялостна и дългосрочна програма мерки.

Започващите тепърва политическа дейност в страната следва да си дадат сметка, че я начеват в неблагоприятни условия, а перспективите им за успех не са големи. Въпреки моментното благосклонно отношение на значителна част от гражданите към тях заради предходните им постижения, цялостната обществена обстановка не предполага безпроблемно осъществяване на начинанията им, каквито и да са те. Добре е да помнят, че пътят от „Осанна” до „Разпни го” е твърде кратък. Както неведнъж напоследък е констатирано от мнозина публични говорители, вкл. от мен, нашето общество е болно от недоверие. При това заболяването е в тежка форма и е израз както на дълбоката му ценностна криза, така и на неговото задълбочаващо се разпадане (фрагментиране, атомизиране). Наследеният манталитет на мнителност към себеподобните и нововъзникващите основания за подозрителност към всяко начинание, идващо от държавата („политиците”, „чиновниците”), са огромна спирачка пред всеки порив за реформиране на страната.

Преобладаващата обществена нагласа на инертност и песимистични очаквания водят до дистанциране от обществените дела, съпротива и саботиране на всеки опит за съществена промяна на социалната среда и особено на собствения начин на живот от отделните индивиди или малки общности. Промените у нас са възможни, но ако са постепенни и поносими за преобладаващата част от населението. Те могат да се осъществят след солидна предварителна подготовка, широка разяснителна кампания и най-вече след въвличане на критична маса от дееспособни граждани в тяхното планиране и осъществяване. Без постигане предварително на максимално съгласие за посоката на движение на държавата и включване на широк кръг от българи – у нас и зад граница, в изработването на съвместен проект за бъдещото ù развитие, всеки частен „политически проект” е обречен. „Влизането/пробването” в съвременната българска политиката става безсмислено.

Добрин Тодоров, преподавател по философия

Следете новините ни в GoogleNews