Любовта е люлка между еуфория и разочарование

Театър "София" постави една от най-изящните досега премиери на новия сезон - пиесата "Цветята" на Теодора Иванова-Додо

Иво Алексиев Последна промяна на 04 ноември 2021 в 23:35 3890 0

Снимка Иван Дончев / Театър София

Театър "София" постави една от най-изящните досега премиери на новия сезон. Дебютът "Цветята" на младата авторка Теодора Иванова-Додо впечатлява с емоционална интелигентност и иновативна мисъл. Текстът ѝ издава желание за сверяване на часовника с модерния театър в европейските метрополии. Което Додо до голяма степен и успява. Новото поколение български драматурзи сигнализира, че е надживяло родното. Че параметрите на местното му отесняват. Че е подготвено да твори европейски театър.

"Цветята" тълкува невъзможността на любовта да оправдае началните бурни очаквания, с които започва. Невъзможността да съхрани себе си дългосрочно. Пиесата се бори с въпроса дали до наистина голяма любов не се стига само тогава, когато тя остава неосъществена... Дали осъществената любов не наподобява люлка, която изначално полита в споделена еуфория, единствено за да достигне точка на тотален обрат. Точка, след която еуфорията се прекършва в разочарование. Следват нови опити. Опити с нови хора. Люлката пак полита. Пак еуфория. Но отново и отново се връща…

Разсъжденията на авторката върху летливостта на любовта режисьорът Калин Ангелов успява да превърне в ефирни импресии. Импресии, в които героите се разтварят в метаобрази. Метаобрази, които мечтателно се понасят извън време и пространство. Като метаувод към тях в сюжета са вплетени обяснения за естеството на космоса според теориите на квантовата физика. Обяснения, напътстващи от сцената като хор в древногръцка драма. Намекват, че вселената, животът и любовта са неща много по-сложни от утвърдените представи за тях. Далеч по-сложни от доктрините на еснафското съвремие.

Винтидж декорът на Никола Налбантов е в умело съзвучие. Улавя мечтателното настроение на драматичния текст. Заиграва се с носталгията на блуждаещото днешно поколение по романтиката на миналото. Вдъхновяващото, но загубено минало… Минало, в което взаимоотношенията между хората сякаш са били по-подредени, а може би и по-истински? В което животът е текъл в по-спокоен, по-човешки ритъм, а разумът не е бил омаломощаван от внушенията на реклама.

Младият актьорски квартет разгръща талант с лекота. Умело реализира замислите на режисьора. Героите бързо печелят симпатия. Стават близки. Като да сме ние самите, наши близки или приятели. Двете дами – Симона Халачева и Неда Спасова – са източник на поетичен патос, който оцветява действието с особена емоционалност.

Попитах Теодора Иванова-Додо за историята на творбата ѝ, която е победителка в тазгодишния конкурс на Театър "София" за написване на нова българска пиеса. Поинтересувах се и какво е да си днес млад драматург, както и за посланието ѝ към публиката.

Какво те вдъхнови да напишеш „Цветята“ и да участваш в конкурса на Театър „София“?

Цветята е писана като моя дипломна пиеса, с която се дипломирах в НАТФИЗ. Професорите ми бяха единодушни, че този текст трябва да види сцена. Аз също знаех, че пиесата не бива да е затворник на хартия, предусещах, че тя ще живее. Но как - това не знаех. Може да се каже, че Симона Халачева, която е сега е в главната роля на Рая, е и главен виновник за това. С нея неведнъж сме говорили дълго, крояли сме планове и сме мечтали как ще стигне този текст до зрителите, как ще изглежда, кой ще го режисира. Тя ме убеди да участвам в конкурса на Театър "София". Това е единствен по рода си конкурс за българска драматургия и е добър шанс за драматурзи като мен, които все още нямат име и опит в театралните среди.

В кратката си рецензия споделям собствените си впечатления от премиерата. А какво е твоето послание към публиката?

Мисля, че посланието на твореца е твърде интуитивно, за да може да бъде онагледено в няколко думи. В този текст разказвам една история за любов и за нелюбов. А какво е обратното на любовта? Някои ще кажат, че това е омразата, но това е страхът. Този миг на страх, когато се вкопчваме в себе си и не забелязваме цял един свят, преминаващ покрай нас. Цвят на светове, макро образи, хора с изящни и красиви ръце, същества, които се протягат към нас и биха искали да ни обичат. Само ако им позволим. Но сигурна съм, че всеки би отнесъл нещо различно у дома си след края на спектакъла.

Има ли младото поколение интерес към драматургията? И – ако има – ще го има ли според теб и след 10 години?

Интерес може би е твърде силна дума, имайки предвид колко намалява процентът кандидат-студенти в специалността "Драматургия" в НАТФИЗ. Чувала съм, че преди десет години са кандидатствали сто души за осем места. Сега нещата са съвсем други. Но мисля си, че е твърде обяснимо. В един свят, пълен със същества, които искат да показват лицата си, краката си, обяда си, котката си, децата си, яхтата си и цялото си всичко, в един свят на директни ексхибиционисти кой иска да се крие зад кулисите в театъра, кой иска почти анонимно да пише реплики за други хора? Всички искат да са на сцената, да са известни, а днес театрите дори нямат драматурзи на щат. Няма как тази професия да е масова и желана.

Но вярвам, че за пишещия човек това няма значение – той иска да работи и думите му да се чуват надалеч, а другото не е от значение. След десет години драматургията вероятно ще е все така „бутикова“ специалност. Но съм сигурна в едно – че никога няма да изчезне.

А ако говорим за по-общ интерес, драматургията е навсякъде – във всяка една форма на забавление, което ни заобикаля. В компютърните игри, дори и в социалните мрежи и приложения, които са модерни днес – във всяко интернет съдържание има драматургия. Така че в този смисъл – да, младите имат интерес към драматургия, дори без да го съзнават.

Мислила ли си как интернет технологиите ще се отразят на класическия театър? Има ли нещо в развитието на модерния театър, което вие, младите, забелязвате, а на улегналите театрали убягва?

В България младите театрали се опитват с всички сили да творят и да създават алтернатива за всички нас. Докато оцеляват, докато са изправени пред всичко онова, пред което е изправен всеки – поскъпването на тока, храната, ресурсите за физическото ни оцеляване. Не мисля, че модерността е въпрос на улегналост. Мисля, че е въпрос на възможности и желание за излизане извън рамките на класическата сцена.

Колкото до интернет технологиите – не би седвало да са пречка, а допълнителен способ за изява, за реклама, за път към модерния, млад човек.

Кои са любимите ти драматурзи? С кой от тях искаш най-много да те сравняват?

От българските обожавам светоусещането на Маргарит Минков, също нежните души на Иван Радоев, Стефан Цанев. Разбира се - Константин Павлов – този безподобен талант, какъвто се ражда веднъж на сто години. По света - от съвременните харесвам Ерик-Еманюел Шмит, както и Мартин Макдона – светът в пиесите му е мрачен и крехък, толкова прозирен и фин, че те хваща страх. И моят идол – Харолд Пинтър, с когото имах щастието да бъда сравнена покрай "Цветята". Пинтеров език – ми казаха доста хора, да, и това е търсено, но не по самоцелен начин. Харесвам тази сложност и напластеност на езика, тази индиректност на изрязяване на чувствата на персонажите, която задава безкрайни въпроси у зрителя. Както казва самият Пинтър – драматургията не е кръстословица, която публиката да решава, а авторът да й разкрива верните отговори в края на представлението. И това е мое верую – драматургията може да е всичко друго, но не и дидактична.

Прехранваш се като сценарист на телевизионни сериали и предавания. Убеден съм, че се съобразяваш с какви ли не предписания, а вероятно и цензура според политиката на съответната медия. На какви изисквания си подложена обаче, когато пишеш пиеси? Може ли млад драматург да си позволи автентично творчество, да прави изкуство вместо занаятчийство?

Освен цензура на медията, съвременният сценарист се сблъсква и с още едно препятствие. Това е разбирането на публиката. Според медиите сега то е твърде слабо, твърде ограничено. За мен публиката ни е много подценена. Затова и често сме принудени да пишем обяснителни диалози или да повтаряме действие по няколко пъти. Но аз смятам, че колкото повече сдъвкваш храна на някого, толкова повече го лишаваш от възможността да му пораснат зъби. И как да възпитаваш каквато и да е естетика у някой, докато му поднасяш само кисело мляко и шпеков салам? Мисля, че ние като творци бихме могли да създаваме произведения на няколко пласта – така всеки ще има къде да се спре, какво да си вземе – високото и низкото присъстват, въпросът е на кой етаж ще поискаш да слезеш.

А изкуството само по себе си е занаят. От старогръцки – τέχνη, което значи едновременно и двете. Защото занаятчийството и изкуството са неделими.

В театъра не съм се сблъсквала с това. Пиесата "Цветята" не е преминавала редакция, тя е това, което съм искала да бъде. Благодарение и на целия прекрасен екип, както и на режисьора Калин Ангелов, когото съм благодарна, че срещнах.

Какви са творческите ти планове оттук нататък?

Да продължавам да пиша. Умея и други неща. Но това умея най-добре.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови