Какви са тия руски военни маршове, по дяволите?

Калин Терзийски 09 май 2018 в 19:21 22929 7

И ето, и ето, и ето. Вървя от Орлов мост към моите територии, които обитавам, в които витая ден след ден и се надявам сянката ми да се отпечата на безбройните стени на старите къщи по уличките от Гурко до Граф Игнатиев – като на истински монах-отшелник, но не застинал в пещерата, а чевръсто провиращ се между спрените на тротоарите коли и раираните сенки по тротоарите. Ето.

И виждам, че хора - също със сака, като мене, но доста по-официални, някак и по-стройни, някак по-закичени с някакви лентички, някак по-венценосни – ходят оживено или оживено спират и оживено съществуват в светлите петна около спирката на автобусите. Тук, до княжеската градина, която ние знаем като парк на скейтърите и съветската армия, Боже, Боже, ама че смях.

Нещо има тук, нещо става! - казвам си и пъргавото ми съзнание веднага се хвърля, па наблюдава, па прави изводи, па прави асоциации и скалъпва разсъждения и всичко – както си му е реда.

Тук честват нещо! – така си казвам и пъргавото ми съзнание веднага ми подсказва: Девети май е, тъпчо, днеска е празник на победата над хитлерофашизма, ден победы на почитателите на победите и на маршовете.

И наистина тия стройно облечени хора със стегнати сака като сини мундири или като смокинги на крупиета и с тия лентички по тях, и с венците си се отправят към паметника на съветската армия (искате ли да го нарека Паметник на Съветската Армия? Е, няма!) и явно ще празнуват. И по лицата им някой би прочел празнично оживление, ако само разни празнични оживления са му в главата. Но аз не прочитам нищо такова, защото познавам хората.. Просто те – дали са русофили, дали са някакви други – това никой на тоя свят не знае – отиват да поднасят венци на паметника. Отиват, просто вървят натам.

И са много, учудващо много – повечето с някак руски вид, стегнати и енергични като гимнастици (или поне като хора, носещи гимнастьорки) и гърми музика и маршове от втората световна война (искате ли да я нарека Втора Световна Война? Да, ама няма!) и въобще е малко стряскащо. Плашещо е. Да.

И аз си казвам: Защо е плашещо? След като до 22-годишната ми възраст това беше ежедневието ми, не обръщах внимание и някак напълно естествено приемах звучащите отвсякъде руски военни маршове?

Е да де – отговарям си – но все пак са минали години. Тогава (само година две по-късно) не ми правеха впечатление и слизащите от черни коли по десетина мутри-главорези, с голи глави, с чудовищни вратове и ръце като бутове на заклано прасе. Да, и мутрите не правеха тогава впечатление, и взривените коли, и застреляните на улицата премиери, и хиперинфлациите, и падналите и умрели бабички по опашките за мляко в жанвиденовите зими...какви ли не неща НЕ ПРАВЕХА ВПЕЧАТЛЕНИЕ ТОГАВА. Но сега, слава Богу, правят впечатление и то – твърде неприятно. Поне на мен.

Какви са тия руски военни маршове, по дяволите?

Нищо – казвам си – демокрация е – и на нацистите бих стиснал ръка, и на комунистите, и на манихейците, и на дзенбудистите. Всеки има право на място под слънцето. Стига да не пречи на другите. Бих се радвал на един свят, изпълнен с едни кротки, милички, задружни и приятелски настроени нацисти, подаващи ръка и плетящи венци заедно с миролюбиви и кротки ултракомунисти. Да видя милионери и бедни работници да пеят хванати ръка за ръка, агнета и лъвове да се излежават, ей такива работи. Всеки има право под слънцето, включително и денят на победата, каквато ще да е тая победа, майната и, стига да е тоя ден миролюбив, кротък и да не проповядва или да не провокира насилие.

Така си викам и отминавам тълпата, обградила паметника на съветската армия и смееща се и гълчаща и май наистина приповдигната от игривите и нелепи звуци на закачливите маршчета, пеещи за ябълки, круши и други неща, съдържащи витамини, минерали и антиоксиданти. Ура за победата над авитаминозата! – казвам си и продължавам нататък.

А по пътя си мисля колко забавно е това, че в първата половина на живота си съм бил упорито и последователно убеждаван, че Ленин е най-милият и добър човек на света. А във втората половина от живота съм бил упорито и последователно убеждаван, че Ленин е най-големият изверг на тоя свят. И са ме убеждавали, като погледна, горе-долу едни и същи хора.

И ето защо съм със сако. Защото отивам на честване на празника, 90-годишнината, на читалището на слепите.

Покани ме председателят Карафезов. Господин Спас. Мога една седмица ту да пиша за него, ту да го рисувам. Величествен сляп старец. Не прилича на Омир. По-скоро – на Гьоте. Но и на него – не особено. Такава възвишеност и такъв патос трудно може да се намери сред портретите на големите от миналото. Милият Спас. С очи, загледани нагоре, невиждащи по един вълнуващо-виждащ начин. Така – под ъгъл – нагоре, към някакво по-висше небе. Не нашето синьо, намазано с евтина блажна боя, небе. Висшето небе на душата. Лице без косъмче по него, без нищо свързващо с грубата ни същност, гол череп, светли очи, мътни по особено прозрачен и просветлен начин.

Бай Спас ме посреща и държи ръката ми, казва: Какво правиш, мойто момче? – и се усмихва, загледан нагоре.

Слепите са почти толкова, колкото и празнуващите деня на победата. Това е в Театър "Сълза и смях".

После помагам на достолепен, дребничък слепец да отиде до тоалетната – той не познава сградата и има нужда от водач. Завеждам го до кабинката. Предлагам да го изчакам. Той се съгласява и благодари. Аз чакам и разбирам, че има и някои величествени неща на тоя свят, покрай всички останали – невеличествените. Чакането на сляп старец пред тоалетната е едно от величествените. Човешкото търпение за добро.

Усещам, че единственото правилно и важно нещо, което мога да правя сега, е да съм кротък, търпелив и да чакам. Да внимавам и да помагам. На шарещите насам натам слепи хора, на всички слепи хора, защото кои хора не са слепи на тоя свят? Трябва да чакам, да навеждам глава и да имам търпение. Защото има и по-важни неща от моята, от нашата, вечна и зла нетърпеливост към Всичко.

И по едно време идва и президентът Радев. Охрана, охрана, охрана. Но не прекалено. Бих могъл да падна до смешното ниво на шарен журналист, професионалист, и да изпадна в отработено, заучено пристрастие. И да опиша всичко това с куп стегнати (като саката на празнуващите победата) клишета и баналности. Примерно – че е имало адски много охрана. Или въобще – някакви такива - типично журналистически заяждания. Но аз – не.

Просто идва президентът и с него - журналисти и охрана - и всичко си е съвсем наред. Какво толкова? Слепи хора честват своя празник – и идва президентът на страната, в която те живеят, без да виждат. Спокойно си е; и някак даже – достолепно.

Казвам си: Каквото и да съм си мислил за тоя бивш военен, президента, сега ще си мисля по-добри неща за него.

Затова, защото на празник, на който българите по стар обичай се разделят на празнуващи руския ден на победата и празнуващи европейския ден на Европа, той е решил да отиде и да почете хора, празнуващи юбилей на читалището си.

А за слепите – казвам си – читалището е особено важно нещо. Те очакват от читалището си да озвучи книги с глас, да преведе на брайл четива, да им даде това, което ние, зрящите, ползваме някак без да усетим. И без да ценим особено много. Като някаква естествена даденост. Просвещение.

И президентът – тук.

Гледай ти, какъв човек! – казвам си и мнението ми за него някак пред вътрешните ми очи значително се подобрява. Не е лош! – казвам си и го слушам как реди малко смешно думите в речта си – леко неловко, с някаква симпатична изкуствена достолепност; все едно току що е излязъл от курс по държане на речи и е под силно впечатление от него. Браво, все пак! – казвам си (и се дразня, че при мен без едно „все пак” не може да се мине, защото съм скептично лайно, все пак, родено във време, в което Ленин е бил мил и велик, пък след това – изверг и омразник. Все пак – егати времето!).

И навеждам глава и се заслушвам в звука на думите на президента и въобще и не си правя сметка да скоча и да избягам – както бих направил преди години. Та нали съм си свършил работата? – бих викнал преди години - видял съм се с председателя, завел съм достолепния стар господин до тоалетната и съм го изчакал, почел съм събитието! Сега и някакъв президент ли трябва да търпя и да слушам?!

Така бих си помислил преди години, но сега си давам сметка, че единственото важно нещо на тоя свят е моето търпение, търпение за добро – за да преживея смислено и задълбочено живота си – не препускайки нервно и нетърпеливо от място на място, от човек на човек, незачитайки нищо за повече от минута, разбързан и превъзбуден в гонитба на нищото...

Сега разбирам, че само моето търпение прави нещата смислени и важни. И аз седя и слушам президента и кимам с глава, а когато той отива на друго събитие, защото все пак и победите, и дните на Европа, и целият свят чакат отвън – аз все пак оставам.

И търпеливо слушам слепи деца, които величествено и прекрасно пеят и свирят композиции от слепи композитори.

И си давам сметка, че това покъртително чувство за величие на човешкото, на гласа и музиката, на човешката крехка красота срещу мрачния груб свят – се постига само с търпение. И седя, захласвам се, усмихвам се, знам, че мога да махна с ръка и веднага да стана груб, циничен, зъл, разбързан и безразличен към всичко, като тъпите, жестоки и печени хора, възгордели се и незачитащи нищо на света, освен хищните си желания...знам, че мога да бъда и такъв...но знам, че не искам. С търпение ще направя тоя ден значим.

Честит ден на добрите, търпеливи хора – казвам си - Е днес! И – надявам се – всеки друг ден.

Честит празник!

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

    11600

    7

    4и4оКоко

    18.05 2018 в 12:43

    За разлика от дважды-пишман Бг-еничерите на кремълския султан НОРМАЛНИТЕ руснаци са наясно: „…при ЖЕЛАНИИ любой человек на основе уже давно опубликованных сведений может твердо установить что нет таких преступлений нацистов, которые бы в СССР не совершались задолго до возникновения нацистского режима, многими годами позже его гибели, в гораздо больших масштабах, с большим количеством жертв и с гораздо большим количеством соучастников. И, как правило, с большим уровнем зверств....
    .. Если понимать общеупотребительное, но не академическое слово «фашизм» как разговорный синоним «тоталитаризма» (а другое значение подыскать не получается), то сталинское государство было однозначно фашистским режимом со всеми его родовыми признаками. ”
    Дмитрий Хмельницкий „СТАЛИНСКИЙ РАСИЗМ” (в сборника „Виктор Суворов без цензура”, изд. „Яуза”, Москва 2011, стр. 334 и 449, пълният текст: http://dmitrij-sergeev.livejournal.com/292722.html

    10524

    6

    Комита

    13.05 2018 в 22:43

    Добре казано, Калине. Не обръщай внимание на панелните таласъми, които те обиждат! Продължавай да ни поднасяш мислите си, има особено ценни сред тях.

    "И са ме убеждавали, като погледна, горе-долу едни и същи хора" - това ми е любимото... :)

    11977

    5

    МБ

    13.05 2018 в 17:59

    от №1 до №4 - бълвоч! Пълен бълвоч!

    29217

    4

    Лопе де Вега

    11.05 2018 в 16:15

    Ми щото са савецки маршове, бе, суек.

    ПиснАло ми е от графомани!

    Чиче, браво!

    12319

    3

    Чичо ви

    10.05 2018 в 08:09

    другият път като те напъне диярията - не изливай всичко тук моля те, спазвай все пак някакво приличие и лична хигиена!

    5745

    2

    kokoten

    10.05 2018 в 07:52

    ....алкохола и висшето образование....този свинчо е лидер на задушаващата ни чалгия,вместо да е полезен на обществото и да се занимава с психично болните,той седнал да пише есета за собствените си усещания....ай сикт@р....
     
    X

    Ученичката на Норбеков Гузал в подкаста на OFFNews