Crème De La Crème: Харалан Александров (част I)

Цветков и Александров беседват за образованието, Post Traumatic Stress Disorder-а, защо сме „турци, които говорят на руски”, Бойко Борисов и още около стотина хиляди неща. (Внимание! Може да съдържа думи като „епистеме” и „симулакрум”!)

Ивайло Цветков 21 август 2014 в 12:59 90063 0

Харалан Александров е антрополог, организационен консултант и анализатор на обществените процеси. Изучава проблемите на идентичността, самоорганизацията на човешките групи и общности и лидерството в тях, социалното развитие и културната промяна. Първата му докторска дисертация е теренно изследване върху културната идентичност на българските мюсюлмани, а втората – изследване в хода на действието (action research) върху организационната промяна и лидерството. Преподава в НБУ и е член на Български институт за отношения между хората. Консултира организации и проекти в областта на образованието, местното развитие и грижите за деца.

Да започна ли като вестникарска репортерка в стил „ах, г-н Александров, напоследък всичко е толкова зле, сами ли сме си виновни като народопсихология, кажете и за политиците на прехода”?

Не, недей, много ти благодаря. (смях)

Добре, хайде тогава да чуем не „медийния” Александров, а преподавателя Александров. Например в какво състояние е българското образование от гледната точка на „вътрешен човек”.

Това е безкрайна тема, но ще ти кажа най-важното: вярвам, че за да преподаваш, трябва да има какво да кажеш от позицията на собствен опит, а това ме прави леко маргинален в родната академична среда. За жалост тя в България е ориентирана повече към възпроизвеждане на готово знание, отколкото към създаване на ново чрез изучаване на практиката на живота. Този интерфейс между социалния, икономическия, политическия, организационния живот и, от друга страна, образованието не е управляван добре - и това много си личи. Липсва образователно пространство за рефлексия върху опита.

Това ли е структурният проблем – липсата на създаване на ново знание по „вертикала”? Т.е. няма нито „епистеме”, нито „техне” - и никой дори и не подозира?

Да, но той е хем структурен, хем културен. Може да бъде описан на езика на структурата, може да бъде описан и на езика на културата. Трябва да внимаваме с дефинициите на категориите, в които го описваме и обясняваме, защото те предопределят стратегиите за справяне, които възприемаме. Ако приемем, че едно общество страда от структурни проблеми, можем бодро да се заемем да реформираме институциите, да подменяме лидерите, да пренаписваме законите, правилата и процедурите – това е онази прогресистко-позитивистка вяра, че светът се развива от хубаво към по-хубаво, движен от бистрия човешки разум. Оттук следва, че обществата като България, които са в периферията или изостават спрямо утвърдения модел за развито общество, трябва да се втурнат ударно да наваксват, внасяйки чужд опит, или, както се казва на административен език – „добри практики”.

Това е направо волтериански оптимизъм.

Точно така. Просвещенски, по-общо.

Но все пак да се взрем в контекста – просвещенското няма как да проработи у нас, защото то изначално се сърди на религията и преклонението пред митологизираната власт - и поставя в центъра възхода на знаещия човек, на човека-свят. Или?

Може да проработи, но в структурирани контексти, в отделни сфери, например в администрацията или бизнеса. На територията на определени организации има много примери. Едно от нещата, с които аз се занимавам (извън академично-изследователските ми интереси), е организационното консултиране и имам информиран поглед върху организационната култура. За консултанта на организационната промяна въпросът винаги е следният: как това, което подлежи на управление, което е manageable, което е обект на някава целеполагаща воля и може да бъде наложено и разположено във времето чрез различни управленски алгоритми, се съотнася с дълбинни, неосъзнати и много често устойчиви обяснителни модели, patterns на поведение и конструкти на ума – както колективни, така и индивидуални, в тази комплексна и убягваща материя, която за удобство наричаме „организационна култура”. Забележи, че културата ефективно успява да саботира опитите, за да бъде управлявана; тя мекa, но решително се съпротивлява на натиска за промяна, на който е подложена – например на управленските технологии, прииждащи отвсякъде към България. Това може да се проследи както на ниво отделна организация, така и на ниво публичен дискурс - примерно при дебата за образованието. За какво служи образованието? Трябва ли например да подготвя квалифицирана работна ръка за една надяваме се развита постиндустриална икономика, каквато България няма, но си въобразява, че ще има – и кой знае защо смята, че заслужава да има? В това вярват технократите-прогресисти.

Или пък образованието трябва да възпитава граждански ценности и качества на ума, които да направят възможна либералната демокрация?

Точно това е просвещенският възглед за либералното образование, който и аз споделям. Трети вариант: или пък някак да съчетаем тези дневни редове, като разделим образованието на популярно и елитарно? Преди да сме отговорили на този и на доста други въпроси, трудно можем да решим в каква посока да управляваме промяната в тази сфера. Ако изобщо вярваме, че тя е управляема.

Защото културата е нещо силно и почти непоклатимо вкопано в дадена група или индивид - нещо, което почти не се отмества от себе си?

Отмества се, но по собствена вътрешна логика, която не е линейна. Устойчивите поведенчески модели, зададени от културата, са в сложни и напрегнати отношения с променящия се контекст. Затова при бързо променящ се контекст изглежда, че ние правим нещата винаги по неправилния начин. Истината обаче е, че „правилно” и „неправилно” са доста релативни категории – и стратегиите за справяне с проблеми, за оцеляване, за развитие, за личностно позициониране, за семейно благополучие и прочие, които са успешни в определен контекст, могат да бъдат абсолютно self-defeating, тоест провалящи сами себе си, в променен контекст. Вземи рефлекса за оцеляване в рамките на многонационална империя, който си носим от векове: не се отваряш към света, подозрителен си към новото, подкрепяш само „своите”, като има някакъв ресурс, веднага бързаш да го споделиш с вътрешния си кръг, пазиш се от външното и чуждото и пр. Така тази традиция на „вкопаното” - както сполучливо го нарече ти - поддържане на идентичността на българската нация едва отскоро поражда своята противоположност през бързото отваряне към света, което на свой ред ражда своето собствено преодоляване през модерния национализъм и т.н.

Любимият модерен национализъм, който при нас е толкова ултра и мегамодерен, че прави пълен кръг и винаги ни връща при черепа на Никифор.

Така е. В условия на настъпваща глобализация ние изпитваме непреодолимо и носталгично влечение по черепа на Никифор и по-точно по пиенето на вино от него – това радостно опиянение от поругаването на чуждата и враждебна цивилизация, този племенен триумф над имперския универсализъм.

Добави и симпатичното, провинциалистко домогване до главна роля, което върви с този измамен триумф – мен например винаги ме е разсмивала сляпата вяра, внушена от родната историография, че това с черепа-чаша е българско изобретение, а то е просто варварски обичай, който може да се проследи назад до Великото преселение на народите, племената на Централна Америка и т.н. Имаше го дори в един от скорошните епизоди на “Игра на тронове”.

Тази серия съм я пропуснал, но ме подсещаш, че “Игра на тронове” е един добър обяснителен модел за това, което се случва в България в момента.

Уви, масите пак ще го пропуснат, затиснати от воденичния камък на своя „димитровградски” Weltanschauung.

(смях) Уви, това сякаш казва всичко. Ще добавя само, че който иска да разбере съвременна България, трябва да чете книги за Късното средновековие, Ранния ренесанс и...

…И да гледа такива псевдо-нордически саги, ясно. Но пак се отклонихме – да се върнем на черепа на Никифор като истински, непобедими „булгар-булгар”-и.

Ти хубаво иронизираш този свиден нам акт на върховно групово себеутвърждаване, но това вероятно е и най-устойчивият негативен PR, който исторически е сполетял България. Мисля, че Едуард Гибън го споменава, след което влиза за дълго в канона на образованието по история и то като пример за ужасно варварство.

Благодаря, че припомняш Гибън - просвещенец, който мечтае да бутне християнския ред и да го замени с късноримски, нещо като нищо на света (смях). Но логичният въпрос е как е възможен парадоксът не само да се гордеем с този варварски обичай, но и да го смятаме за символ на национален успех? Не може да е само потиснатото „ние едно време к'ви владетели сме имАле”. Например не си спомням устойчив през вековете френски герой, който да се бие в гърдите и да вика примерно: „Карл Мартел Страшний би арабите при Поатие, ааааргх" и т.н. – и от който французите постоянно да извличат „националистически сок”.

Не, този феномен въобще не е изолиран до българската ситуация. Дори може да бъде видян като проява на креативност. Много общности, когато започнат да се еманципират от дефиницията, която им е наложена отвън от превъзхождащата ги култура, извършват тази парадоксална операция с дефинициите и решават да се възгордеят с онова, което им е вменено като примитивно, варварско, животинско и пр. Това е възхитителна и трогателна проява на културна еманципация. Пресен пример е движението “Black Is Beautiful” в Америка – обръща на 180 градуса дефиницията на доминиращата култура, в случая бялата. Така се преодолява културният империализъм – след като на колонизираните общности им е писнало да се вместват в рамките и дефинициите, зададени от техните колонизатори и „цивилизатори”, те сътворяват алтернативен разказ за себе си, който оспорва или направо преобръща доминиращия [в категориите на Фуко] културен дискурс. Част от тази операция с идентичността е да започнат да харесват и възхваляват онова, което доминиращата култура презира и осъжда като непълноценно – например народните обичаи. За справка – немският романтичен национализъм от времето на Фихте и братя Грим, когато на власт в Европа е френската галантна култура.

Или призивът на Паисий към българската нация, която е “comfortably numb” – нашият вариант на фихтеански идеализъм. Упс, за малко да кажа „волунтаризъм” (смях).

Хубаво казано, но няма съмнение, че имперският проект е организиращата сила на цивилизацията и че той не е възможен без култа към дисциплинирания, рафиниран, културно издигнат човек, без идеала за джентълмена, който има правото да управлява света, защото е постигнал контрол върху себе си, научил се е да управлява, подчинява и преодолява собствената си природа. Но за да има джентълмен, трябва да го има и дивакът - като негова културна опозиция.

Нещата отиват към любимия ми идеализиран образ, застинал в XIX-и в. - индивидуалистичният човек. Актьорът на своя собствен идеал, ако заимстваме един забележителен израз на Ницше.

Разбирам това ти влечение към индивидуалистичното, но аз предпочитам да опиша човека, който е отвъд природата си - култивираната, рафинирана природа. В този смисъл всичко, което се явява на света като природно, като игриво, жизнерадостно, похотливо и разпасано, е животинско. То просто предизвиква организиращия имперски авторитет да бъде дисциплинирано и култивирано. Като дивата градина, която трябва да бъде изчистена, оплевена, окастрена и подредена, за да се превърне в хармоничен английски парк или поне в кротка зелена морава. Но, внимание - крайната форма на този устрем към организирано, свръхдисциплинирано общество е тоталитаризмът – технологизирано варварство, което е отрицание на цивилизацията. Така идеята за свръхкултурата и за свръхцивилизацията...

…Е сведена до абсурд, дет' вика любимият на Гибън късноимперски Плотин.

Именно. Тя приема само една правилна версия за човека и се заема енергично да отстрани дефектните, отпадащи от идеала вариации. Това е то нацизмът - триумф на организиращата воля за власт над дразнещото многообразие на живота.

И какво им остава днес на малките, травматични култури като нас?

Понеже те не могат да се преборят на полето на имперската дефиниция за цивилизованост, им остава да разменят ценностните полюси и да кажат, "ние сме ценни, защото сме диви, спонтанни, защото сме автентични, защото сме различни, защото пием от черепите на враговете си дори". Чернокожите активисти заявяват – в много груб преразказ - белите, за да станат като нас, ходят на солариум, къдрят си косите, избелват си зъбите и така нататък. А ние сме си прекрасни по рождение, защото сме красиви черни хора - с бели зъби, с естествено къдрави коси, освен това сме полови атлети и белите жени си падат по нас.

Което ме подсеща за нашия вариант на подобен културен мит: обикновеният българин е нещо като югоизточен секс-бот, който не само е машина, но на всичкото отгоре явно страда и от приапизъм, защото - според консенсусния мъжки разказ у нас - почти никога не му пада. Той не може да си позволи да бъде нежен, нито твърде емоционално интелигентен, защото това издава „слабост”, почти офелианска „frailty”. И други такива тъжни, незрели, компенсаторни дивотии, заложени в умствения софтуер.

Да, но забележи: целият този „потентен” мит, който аз, като етнограф, съм регистрирал неведнъж в България, се съдържа всъщност в разказа на гларуса. Той е класически прост: "жените на белите господари ни идват на тълпи, за да ги опънем тук по нашенски, както само ние можем". Колкото по-първично, толкова по-прекрасно. Това е дълбинният копнеж на всички периферни култури – как хем да останеш верен на селската си природа, хем да накараш цивилизованите господари да те харесват и уважават. Който успее да постигне това, автоматично бива възнаграден със свръхпотентност и народна любов. В това е и тайната на политическия успех във фрустрирани общества като нашето. Бойко Борисов го знае най-добре.

Очевидно е въпрос на психология и най-вече на липсата й. Както казват колегите-интелектуалци от София-област, “'бе то циганин импотентен нема”. Т.е. примитивното съзнание е имунизирано срещу екзистенциално самосъмнение – последното просто не е заложено в „софтуера”.

(смях) Разбира се, че няма импотентен циганин. Какво друго му остава освен да е свръхпотентен? Циганинът се съотнася към българина както българинът към германеца. Чувал съм от приятели цигани следната история, разказана със самоирония: "идват нежните бели жени на импотентните богати мъже от Европа и после споделят сексуален опит - страшни са тия българи, трябва непременно да ги пробвате, малко са космати, малко намирисват, но иначе много ги бива. Обаче има едни, които са малко по-чернички, намирисват повече – ей тия са върхът". Което между другото носи едно скрито знание от по-висок порядък, „метазнание” - че всъщност в очите на западняка българите и циганите не се различават драматично.

Което би било страшно осакатяващо за националната идентичност – особено за медийния й вариант. Ако го знаехме. (смях)

Да, националната идентичност страда дълбоко, когато бъде конфронтирана със собстената си неразличимост в очите на дистанцирания наблюдател. Спомням си как един приятел разказваше за работодателя си в Испания. Заговорили се какви хора са българите и испанецът казал: "Абе, аз вас много внимателно ви наблюдавам и според мен вие сте турци, които говорят руски".

Това, без да иска, е почти гениално, и то на много нива. Хем сякаш киркегорово иронично (от наша гледна точка, разбира се), хем нещо като трагически разрез със скалпел в най-травматичните части от българското самопровъзгласяване – и пак трогателния, компенсаторен стремеж на една малка нация към „по-главна роля”.

Чудесно казано. На едно ниво, поведенчески и фенотипно, българските емигранти напомнят турци (т.е. „източни”), на каквито са се нагледали в Испания, а езикът звучи близко до руския. На друго ниво, този човек е кръстосал най-травматичните елементи от нашата национална идентичност, свързана тъкмо с културната – и политическа - съпротива срещу всмукващата амалгама на двете източни империи, под чиято сянка преминава новата ни история.

Суперзабавно „ънселфи” на нацията ни от чужденец - а у нас бихме го разчели като вид присъда.

Там е работата. Защо тези общо взето неутрални и дори добронамерени гледни точки, които големият свят постоянно поражда за нас, ги разчитаме толкова травматично? Защо ги чуваме като присъда? Защо сме толкова склонни да се преживяваме като нападнати?

Най-простото обяснение е, че това е някакъв тип културно-себепознавателен дефицит, плюс елементаризиран вариант на “siege mentality”.

Да, можем да го определим като дефицит. Но мисля, че той се преодолява със смяна на поколенията. Наблюдавам много внимателно моите студенти, които имат доста по-богат културен опит от нас на тяхната възраст – не в смисъл на прочетени книги, а в смисъл на опит от комуникация в различни културни среди. От една страна, в сравнение с мен и теб те са игноранти – по нашите стандарти не знаят елементарни неща. Ние имахме излишно свободно време, което посвещавахме на книгите, поради липса на възможност да пътуваме по света. Аз лично четях като луд - и продължавам да живея, затрупан с книги. Младите хора сега нямат този вид опосредствена връзка с културата през текстовете, но за сметка на това имат много непосредствен и директен достъп до другите култури. Просто светът е станал много по-отворен и разнообразен. В този смисъл те носят в себе си, дори в телата си, този опит от срещата с различните култури и съответно рефлексията върху собствената. Това е суров материал на себепознанието, но той може лесно да бъде трансформиран в развитие.

Как?

Тук опираме до идеята за образователна структура, с която ти започна - територия или пространство за мислене. Според мен тъкмо това е задачата на съвременния университет. Не просто да инсталира готови парчета знание – разбира се, това е важно, особено в началото при неизбежната пропедевтика, която въвежда базата от факти и понятия, без които умовете не могат да работят. Но много по-важно е от определен момент нататък студентите да разполагат с пространство за рефлексия, за да свържат знанието с опита си и да постигнат собствен смисъл. В момента, в който им го предоставиш – аз впрочем мисля, че научих как се прави това – изведнъж се отприщва процес на креативност. Те започват да мислят, да си задават въпроси, да търсят отговори. Не по този ерудитски начин, по който с теб го правим сега, но по същество е същото.

Ерудицията е нищо без понечването към смисъла.

Великолепно. Търсенето на смисъла е преди всичко друго - ерудицията е просто добра екипировка в това най-важно приключение на живота ни. И във всеки случай доста по-добра от Фейсбук. Впрочем младите поколения имат не само копнеж по културен смисъл, те имат един интуитивен, прагматично-оптимистичен метод за опознаване на чуждата и собствената култура. Напускат нашето травматично преживяване на различното като заплаха и дефицит и го ползват като ресурс за изграждане на една все по-отворена и диалогична идентичност. Когато някой там, по света, им каже нещо негативно, те не си казват, "тия гадни чуждестранни копелета ни мразят, как може да не знаят за Самуила и за Аспаруха”, а си казват - "виж колко интересно, защо ли така мислят за нас?" Този вид обратна връзка, който новата среда им поднася, става повод не за затваряне и препотвърждаване на травматичните стереотипи, а за учене и промяна.

Хубаво е да се вярва в новите поколения – дори и поради чисто биологични причини. Аз съм го правил неведнъж макар и с променлив успех, но да се върнем към въпросите за преодоляването на националните психотравми и днешното ни развитие.

Тук има една опасност - всеки опит да изведеш обяснителен модел от индивидуалната психология за феномени от групово-колективно естество носи методологически риск. Това се нарича „редукционизъм” и с него трябва да се внимава. Но ако приемем, че можем да си позволим малко игрива и не дотам методологически и епистемологически коректна заигравка с тези неща, можем да продължим да размишляваме. Да вземем „капсулираната травма”, която се предава през поколенията. Това е добре изследван феномен - децата на оцелели от Холокоста, при които изведнъж се отключва посттравматична симптоматика или PTSD синдром (Post-Traumatic Stress Disorder), без да са преживели травма. Те никога не са били в Германия, обикновено родителите им не говорят за преживяната болка и ужас, за да им го спестят. И въпреки това непреработената травма се предава по някакви невидими, дискретни канали и следващото поколение заживява с това усещане - че светът е застрашаващо място, че си уязвим и си жертва. И това се случва на млади хора от проспериращи семейства в богата и сигурна държава, каквато е Америка по това време.

Да опростя до кисело-отровен сарказъм: наследниците на убитите и житейски премазаните от комунизма у нас не развиха никакъв PTSD – може би защото не подозираха, че могат да осребрят подобен групов disorder.

У нас просто няма кой да забелележи това, защото в културата отсъства приемственост към този тип страдание. Ние се плашим от тази херменевтична процедура на себеизследване и себепознание, каквато е модерната психотерапия, и затова остaваме слепи за скрития смисъл на собственото си поведение. При нас всичко е просто ехо на преживените и нелекувани травми.

Предпочетохме да забравим тоталитаризма и да се правим, че не се е случил, отколкото да го изговорим – досущ като жертва на изнасилване.

Да - предпочетохме да го заметем набързо и засрамено, отказахме се от мъчителното и вероятно много драматично изследване на това, което се е случило. Оставихме Държавна сигурност да си е жива и здрава и да си е на власт. Както знаеш, аз не приемам конспиративното обяснение за прехода - някакви изключително ловки и коварни чичковци от ДС са предвидили и манипулирали всичко, изплели са мрежите си и т.н. Имам предвид Държавна сигурност в ума, онази вътрешна репресивна агенция, която ни държи уплашени и несвободни. Тя все така е на власт в умовете и душите - и продължава да се възпроизвежда в реалността през отношенията между хората.

Чудесно. Аз също не мисля, че е имало промисъл или пък някакъв masterplan. Просто вид дарвинова комунистическа битка за ресурсите на държавата.

Много бързахме да станем други. Да станем такива, каквито авторитетите, реални или въображаеми, искаха да станем. Преди трябваше да сме в строй с пролетарския устрем на Кремъл, после трябваше да ощастливим богатия Запад, към който решихме да се пришием, и такъв зор и напън дадохме да им се харесаме и да се докараме, че пропуснахме да забележим каква цена плащаме за това. И до ден-днешен политиката на България - и по-точно на провинциалния ни политически елит, е имитативна и угодническа до безобразие. Нашите уплашени и тревожни политици извличат легитимност много повече от Брюксел, отколкото от собствената си нация. Истинският авторитет не е в нас. Той е отчужден. Това е голямата драма. Ние сме разкъсани вътрешно, ние нямаме ownership, т.е. собственост върху основанията за нашия общностен живот. Ние отгатваме дали сме успели, или сме се провалили според оценката на външни авторитети. Това е дълбоко травматично поведение от страна на възрастни хора. То приляга на много ранен етап на развитие, при който детето се ориентира за собствените си преживявания според реакцията на родителите си – някои го наричат „етап на огледалото”, при който майката отразява емоционалния опит на детето през своя ум и придава смисъл на този опит. Майката осигурява на детето не само храна и защита, но му предоставя и ума си назаем.

Но идва и моментът, в който трябва да използваш собствения си ум, да пораснеш и да развиеш лични мисловни модели и структури. Така постигаш зряла версия на себе си и се превръщаш в субект. И т.н.

Чудесно казано - ставаш субект сам на себе си, тоест развиваш способност да се самопораждаш и себеактуализираш. Някъде по пътя развиваш интерсубектност и се превръщаш в етичен субект – не просто ставаш автор на живота си, но започваш да зачиташ субектността и авторството на другите, признаваш им правото да имат собствени намерения, проекти и гледни точки. В нашата култура често зацикляме на ранни стадии на етично развитие, при което стремежът към индивидуално разгръщане и експанзия не среща вътрешни ограничения и не отчита присъствието на другите, докато не се натъкне на тяхната съпротива. И като тръгне някой да се себеосъществява, не знае къде да спре - при което и общността, и индивидът плащат висока цена. Получава се като с Пеевски - толкова искаше да е субект, да се наложи като авторитет в света на хората, че се престара и те го отхвърлиха изцяло.

Да бъдем снизходителни за секунда: Пеевски дълбоко в себе си иска да бъде харесван, иска да бъде своята версия на „звизда”, макар да изглежда като остарелия Джон Попър от Блус Травълър. Но не е изчислил най-важното - че всички негови усилия го правят обект на отвращение, а не субект на висок пример. Новозабогатялото варварство и т.н.

Разбира се, че иска да е харесван и че е наранен и разгневен, когато това право му е отказано. И това е голяма драма, защото мразеният и атакуваният човек е вкаран в защитна позиция, принуден е да се брани, като на свой ред напада. А субективността се постига само през интерсубективност. Ти разбираш, че си харесван и ценен едва когато другите деца спрат да те нападат, бият и подиграват, и те приемат да си играеш с тях – т.е. влизат в равнопоставени отношения с теб. Важно е да знаеш как да постигнеш това, как да се свържеш с другите – ясно е, че не става от позиция на сила, като нахлуеш в пясъчника и им вземеш кофичките и лопатките. Но ако сме верни на интерсубективната етика, е редно да попитаме бедния Пеевски как се чувства и какво мисли по въпроса. Сигурен съм, че има какво да сподели.

Ако продължим тази лека фройдистка метафора, излиза, че в момента в България, като нация, груповото социо-културното и политическото мислене е на около 13-годишна възраст.

Нещо такова, да. От гледна точка на демократичното си развитие българската общност навлиза в ранен пубертет. Тя се бори, скача, репчи се на автортетите. Открива, че е свободна, но още не знае как да управлява границите на тази свобода, нито границите с външния свят. Както вече казах, границите на свободата се управляват чрез етична регулация, а границите с външния свят – чрез стратегия за избирателна пропускливост. Общността избира как се отнася към външния свят, какво приема и какво не приема от него, как го разбира и интерпретира, как го конструира и реконструира за целите на своето развитие. Това взаимодействие е функцията на лидерството. При нас то е много незряло и постоянно се проваля. Наместо да управляват границите нашите политици се занимават със самовъзхваляване и взаимни обвинения. Аз наричам това „политика на обвинението” – всеки се опитва да прехвърли отговорността за провала върху политическите си противници, вменява им реални или нереални грехове, приписва им зли помисли и корумпирани намерения и призовава прокуратурата да се разправи с тях. От гледна точка на управението това е израз на тежка лидерска безпомощност. От гледна точка на развитието това е дълбок нарцистичен регрес - постигаш триумф, като смачкаш другия, като набиеш другарчето от съседния двор. Успяваш да се почувстваш субект само като отречеш субективността на другите, като ги обективизираш и насилиш. Всъщност това е варварството – не можеш да се укротиш, докато не видиш врага си победен, унизен и погубен, селата му запалени, жените му изнасилени, децата продадени в робство, а ти пиеш вино от черепа му.

Част ІІ, в която Цветков и Александров се нахвърлят на Хегел, колективистичната българска култура и Майкъл Корлеоне.

Част ІІI, в която Цветков и Александров най-сетне говорят и за политика

Ако имате да споделите нещо с автора, пишете му на [email protected]

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови