Цепелин над София

Вечерта на 25-ти октомври 1916 година по первазите на всички прозорци в града се виждаха запалени свещи. Някои капеха по сребърни свещници, други бяха поставени в обикновени буркани или шишета от вино, а трети се топяха в малки чинийки. Градът беше празнично осветен.

Под звъна на черковните камбани долу по улиците вървеше факелно шествие. Възхищението на софийските граждани от чудото на немската техника беше започнало още от момента, в който столичните вестници съобщаваха, че 173-метровият немски въздухоплавателен съд ще премине през въздушното пространство над столицата в 10:30 на другата сутрин.

Това беше чудовищният германски „Цепелин“, който с осемчасов полет пътуваше от Австро-Унгария през небето на Сърбия към Северозападна България. Чудото на техниката се управляваше от 15-членен екипаж, ръководен от немския велик херцог на Мекленбург-Щрелиц Адолф Фридрих VI, и с мощните си четири мотора развиваше скорост от 80 км/ч.

---

Софийската утрин на 26 октомври 1915 г. беше чудно хубава. Бяха изминали едва дванадесет дни след като България бе обявила война на Сърбия и се бе присъединила към Централните сили. Но точно тази сутрин небето сякаш искаше да отпразнува рискования ход с демонстриране на летящия цепелин. Или „немското ламаринено чудо“, както го наричаха хората. В тази показност донякъде имаше скрит елемент за превъзходството на немските оръжия.

Небесната машина вече се беше приземила за кратка почивка в полетата до Захарната фабрика. Калната от есенните дъждове почва бе импровизирано летище, обкръжено от любопитни селяни и многобройна охрана от войници. По пътя идваха и още зяпачи.

Пътуващият благородник беше посрещнат и приветстван непосредствено след стъпването на софийска земя лично от цар Фердинанд, който, впечатлен до дълбини на душата, бе възкликнал:

- Това е един велик момент в моя живот!

Неговата съпруга царица Елеонора, угрижено скриваше чувствата си за войната, която току-що бе започнала.

До тях стояха министър-председателят Васил Радославов, военният министър, който се беше изпъчил до пръсване в мундира си. До него беше застанал и германският пълномощен министър, очакващ възхищението и аплодисментите на всички присъстващи български поданици.

Надеждите му не бяха напразни - огромна тълпа буквално се беше изсипала от цяла София. Бодро крачеха търговци затворили рано дюкяните си, сред тях чиновници, заключили канторите си. Подтичваха и продавачите на въглища, които не бяха свалили мръсните си престилки от прекалено бързане, за да не закъснеят за гледката, а бозаджиите нямаха време да оставят празните гюмове и ги мъкнеха върху гърбовете си, само за да зърнат германското метално хвърчило.

Търговците на риба от еврейския квартал вървяха до дамите с широкополи шапки украсени с пера, които бързаха стиснали под ръка кавалерите си. Джебчиите и босите момчета с панталони на кръпки тичаха около тълпата и викаха възторжено „Ура! Ура!“. Най-гръмогласни бяха по-бедните, които най-силно от всички си мечтаеха да се качат за един полет с дирижабъла, който щеше да ги отведе далеч от мизерията тук.

Сред разнородната върволица по шосето пристъпяше и градският оркестър, чиято музика се сливаше с какафонията на околния шум. Не можеше да се различи кой на какъв инструмент свири в момента. Медните духови инструменти се опитваха да изсвирят химна на гостите „Deutschland über alles“, но мелодията излизаше по-скоро като „Bul Bul garian über alles“. Някои от фаготите изоставаха, контрафаготите избързваха, други пък изобщо си свиреха фалшиво и това предизвикваше много смях сред тълпата около музикантите.

Начело на многолюдното множество крачеше шкембестият областен управител господин Десняшки, който се бе наконтил с фрак и цилиндър, сякаш отиваше на светски бал, а не на уличен цирк за наблюдение на немското летящо чудовище. Областният управител рязко размахваше ръцете и се въртеше надянал бели ръкавици, сякаш дирижираше целия град.

Никой изобщо не му обръщаше внимание – всички очи бяха вперени към небето, откъдето очакваха да се мерне сянката на онова чудо от ламарина и водород, без да подозират, че то вече се бе приземило в нивите. Други такива летящи машини вече бомбардираха враговете на Германия, а тук, в София, „небесният кораб на Кайзера“ предизвикваше само възторг.

Сред този хаос се промъкваха Петко и Митко – децата на Данчо Кръстев, който държеше малка сергия за зеленчуци и плодове на ъгъла на „Г. С. Раковски“ и „Св. св. Кирил и Методий“. Петко беше по-големият брат, около десетгодишен, с руса коса и големи очи. Винаги той беше водачът.

- Хайде, Митко, не се дърпай – шепнеше той – ако не се приближим, ще видим само гърбовете на тези чичовци! Ами ако сме много далече и гросхерцогът говори на царя за полета – ние нищо няма да чуем!

Митко, около осемгодишен, с румени бузи и крака, които се препъваха в собствените си връзки, кимваше сериозно, стискайки в юмрука си лепкаво парче захарна бучка – подарък от някаква сергия. Двамата братя бяха избягали от вкъщи, когато майка им се бе заела с простирането на прането в двора. Планът за измъкването се роди след като чуха от баща си новината от вчерашните вестници. Децата ги разгледаха и видяха страниците пълни със снимки на цепелина, както и отпечатки от немските пропагандни картички.

- Отивайте да си поиграете в двора! – беше викнала майка им, без да подозира, че „играта“ ще отведе децата ѝ чак до сърцето на шествието.

Сега, със сърца думкащи като барабани в малките им гърди, те се провираха между краката на възрастните. Минаваха и под колелата на каруците. В главите им се въртеше мисълта: „Ако нашите ни видят - ще ни накажат, ако не – първи ще разкажем на децата от махалата за този небесен кит!“

Тълпата беше гъста като мед и Петко почти не усети как ръката му се бе изплъзнала от тази на Митко.

- Митко! – извика той уплашено. – Къде си?

Малкият му брат се беше покачил в една голяма каруца, натъпкана с бурета бира. Яхнал най-горното Митко блещеше пълни с възхищение очи.

Отпред, на стотина крачки, се виждаше делегацията: царското семейство, обградено от офицери с медали, които проблясваха. Министрите стискаха цилиндрите си под мишница и обсъждаха как този полет символизира новия алианс с велика Германия. Цар Фердинанд, горд и изпъчен като някой гимнастик, разговаряше оживено с гросхерцога – немският благородник с добре скроена униформа и лъснати ботуши, които блестяха на бледото слънце.

Адютантът му, изправен като часовникова кула до него, мълчеше и не откъсваше поглед от господаря си. Отстрани стоеше царица Елеонора, елегантна като кукла от порцелан, и се усмихваше тъжно на всичко. Знеше, че цепелинът бе бомбардирал английски градове преди седмици. Доброто ѝ сърце не ѝ позволяваше да се радва на смъртоносната сила, която чудото на авиацията носеше в недрата си.

Изведнъж каишите, които пристягаха бирената стока, се скъсаха и едно от буретата в каруцата, където се беше настанил Митко, се килна и се претърколи с трясък от борда на колата. Малкият излетя от каруцата и тупна зад нея. За нещастие, падналото буре беше уцелило един остър камък и се бе пръснало. Каручка се бе търкулнала и килнала напред към височайшата делегация. Накрая бе спряла точно пред краката на царските стражи.

Петко помогна на брат си да се изправи, отупа прахоляка от дрехите му и го стисна силно за ръката. После задърпа малкия си брат към височайшите особи и двамата пропълзяха под въжетата опънати за кордон. Тълпата замря и ахна.

Някой извика „Атентат!“, друг възрази - „Глупости, счупи се колелото, аз видях!“. Оркестърът спря да свири фалшивите си мелодии, а областният управител господин Десняшки, който тъкмо се канеше да изрече реч за „мощта на немските оръжия“, се задави с думите си и дълго кашля, докато министър Радославов го тупаше по гърба в опит да му помогне.

- Какво е това? – чу се строгият глас на Цар Фердинанд, който се наведе надолу и улови братчетата. Офицерите от охраната се спуснаха на помощ, но царят вдигна ръка:

- Почакайте. Кои сте вие, момчета? Откъде се взехте?

Петко се изправи първи, целият в пръски от бирената пяна и полепнала кал, избърса лицето си с ръкав и с треперещ глас отговори:

- Аз съм Петко, по-големият… А това е брат ми Митко, Ваше Величество… избягахме от вкъщи... искахме да видим цепелина отблизо. Той е като голям сребърен кит… и…

- И има четири мотора! – допълни малкият му брат – Ние… ние искаме да полетим с него! Моля ви! И да видим екипажа от петнадесет души!

Гросхерцогът, който стоеше наблизо не разбираше езика, но се разсмя гръмко, гледайки двете хлапета. Адютантът му също се ухили под мустак. Само коланът на панталоните му издаваше, че се смее и едва задържа въздуха в корема си.

Цар Фердинанд се наведе още по-ниско към лицата на хлапетата:

- Е, дребни разбойници, няма да бъдете небесни пътешественици днес – каза той с лекият си немски акцент – вие сте по-смели от всичките ми министри, които са застанали изпъчени ей там. Но полетът е само за големи хора, а не за малки хаймани като вас. Ще е друг път, обещавам. А сега, ето ви награда.

Той извади от джоба си значка. Беше за шапка със символите от съюза на България, Германия, Австро-Унгария и Османската империя. Лъскава като звезда, гравирана с орли, лъв, полумесец и кръстове - символи на новия договор. Царят подаде значката на Петко.

- Носете го, драги малък господине. Но ето Ви едно напомняне от мен: истинските приключения винаги започват неочаквано – каза Фердинанд, все едно разговаряше с голям човек.

Малкият Митко получи от гросхерцога друг подарък - увит в стоманена хартия шоколад. Когато го разгъна видя, че е с форма на малък цепелин.

Двамата братя стояха като замръзнали, сякаш бяха хванали златни рибки в шепите си. Тълпата, без да е чула целия диалог, избухна в аплодисменти, а оркестърът най-накрая намери мелодията си – нещо средно между немски весел марш и българска народна песен.

Стражите поведоха децата през морето от хора, които сега ги сочеха с пръсти и шепнеха: „Ето ги, царските момчета!“

Петко гордо стискаше значката в юмрука си. Митко вече дояждаше шоколадовия цепелин. Тълпата се разстъпваше пред тях – с почит и с онази смесица от завист, недоумение и донякъде недоверие, примесено със смях. Една баба с черна кърпа на главата протегна ръка и докосна рамото на Петко:

- Божееее, чеденце, ти си като онези юначета от старите приказки – хващаш късмета за опашката!

Братята най-накрая се измъкнаха от гъсталака от тела, а сърцата им все още лудееха от близостта на онова сребърно чудовище.

София вече се бе смъкнала в оня си есенен сумрак и запалени тук-там улични лампи. Момчетата се затичаха по калните улици към ъгъла на „Г. С. Раковски“ и „Св. св. Кирил и Методий“ към магазинчето на баща си.

Татко им, Данчо Кръстев, още не беше затворил. Разпределяше пристигналата тази сутрин от Пловдив стока зад тезгяха, редейки круши в голяма щайга. Плодовете бяха сочни, златисти като слънца. Днес, с всичката тази врява по цепелина, около сергията му не се навърташе никой – хората бяха погълнати от новината за небесният исполин, който искаха да видят с очите си и ако може да пипнат с ръцете си.

Когато Петко и Митко се появиха от ъгъла, задъхани и изцапани от глава до пети, той едва разпозна русата коса на по-големия.

- Татко, видяхме го! – избухна Петко. Гласът му трепереше от вълнение, но с онази детска увереност, която кара възрастните да се усмихнат, дори когато са много ядосани.

- Видяхме цепелина! Голям колкото цялата ни улица! Сребърен и с мотори, които мучат като стадо биволи! И царят... царят ни даде това!

Той разтвори дланта си и значката проблесна – орли и лъвове, полумесеци и кръстове, сякаш европейските империи се бяха събрали в един малък метален талисман.

- А аз имах полет! – добави Митко и разпери ръце, сякаш това обясняваше всичко.

– От една каруца с бурета... и бирата се пръсна като бомба! Гросхерцогът се смееше! И ми подари шоколад….

Данчо Кръстев се облегна на тезгяха, превивайки се от смях.

- Ех, вие двамата – въздъхна той като протегна ръка и разроши косата на Петко - Аз тук се борих цял следобед с един, който искаше да ми продаде гроздето си на цената на златото, а вие сте се качили на каруца с бурета и сте се запознали с царя? Фантасмагории ми разправяте, вагабонти такива! Но, ако майка ви ви види такива мърляви, ще ви накаже да чистите двора цяла седмица. Хайде, вървете отзад и се измийте на чешмата докато прибирам и затварям.

Около тях София се беше успокоила, а шествието разпръснало. Уличното осветление хвърляше отраженията на жълтите си огънчета по локвите. Далеч оттук от полетата до Захарната фабрика, се чуваше тихо бръмчене – цепелинът се канеше да излети отново. Пътят му бе към северозапад към голямата война.

Данчо бършеше с пешкир главите и ръцете на децата си и слушаше как те разпалено разказваха за деня си. Смееше се, клатеше глава и от време на време потупваше синовете си по гърбовете. Накрая заключи зарзаватчийския си магазин и, хващайки децата за ръце, им каза:

- Хайде, небесни пътешественици, към вкъщи, преди майка ви да е запалила фенера и да е тръгнала да ни търси с метлата. И утре – без измъкване, нали?

Тримата закрачиха към дома си – тесен, двуетажен, с двор, който носи мириса на проснатото пране и с три разклатени кокошарника.

Петко силно стискаше значката в джоба си, Митко - хартията с последната хапка немски шоколад, а Данчо мислеше за утрешната си търговия. Когато стигнаха до вратата, майка им ги посрещна с вик:

- Къде сте, разбойници? Акъла ми изкарахте! Цял ден скитате…. И без ядене…

Щом видя значката и чу първите думи от разпаленият разказ на децата си, лицето ѝ се разтопи в блага усмивка. Всички седнаха около масата и момчетата започнаха разказа си отначало: за цепелина, за бурето с бира, за царя, за смеха на гросхерцога, за войниците с пушки, за кордона, през който са преминали. Майка им слушаше, кършейки хляб, и слагаше още сирене в чиниите, а в главата ѝ се въртеше мисълта, че в този свят децата са единствените, които могат да хванат звезди от небето с ръце.

В оная софийска вечер на 26-ти октомври 1916, докато цепелинът се издигаше високо над София, братята заспаха с мечти за полети - не страшни, не с бомби, а свободни, където всеки е цар на собственото си небе.

А утре? Утре, както очакваше всяко дете в града, щеше да е друг нов ден, пълен с истински приключения, които никога не свършват след ъгъла на улицата.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews