Рангел Вълчанов - разказвачът на истории

В индианската митология има интересен персонаж - The Storyteller, Разказвач на истории. Обикновено е жена (историите изискват време и обгрижване, а мъжете ходят на лов). Изобразяват я заобиколена от деца и родители, на които разказва приказки. Прави го толкова увлекателно, че отмива всички шлаки от главите и извисява до състояние на творческа медитация.

Рангел Вълчанов е големият български The Storyteller. Не само в киното и театъра (там превъзходството му на разказвач е безспорно), а и в понеделниците на живота. Няма друг, който така да владее изкуството да съживява случващото се. И най-баналният битовизъм, разказан от Рангел, се изпълва с тръпка, виц, поука. И най-тромавото клише се превръща в метафора, въпросителна, в пъзел.

Веднъж интервюирах Рангел за едно много сериозно, дебело, нетърпящо фриволности списание. И както се очаква при интервю за такова свръхсериозно списание, бях подготвила набор от нетърпящи фриволности въпроси. Стоях скована, и мозъкът ми беше се сковал. Рангел също изглеждаше помръкнал, смущаваше го наименованието на журнала. „Какво префърцунено име! Каква недружелюбност и високомерие лъха от него”, каза, стана и изигра цял етюд по префърцуненото име. Фотографът се заливаше от смях, Хомо Луденсът беше реабилитиран, интервюто надскочи жанра си.

Жалко, че никой не се сети да запише как в приятелска компания си разказваха истории Рангел Вълчанов и Йордан Радичков – двамата титани на Разказа. Такъв висш пилотаж в човешкото общуване трябваше да бъде запазен за т.нар. техно-глухонеми - поколенията, жертви на новите комуникации, които едва ли ще имат щастието да се докоснат до магията „The Storyteller”.

Загубата на гласа на Рангел Вълчанов е своеобразен символ на края на времето на големите разказвачи на истории.

В автобиографичната си книга "Ура! Най-после и онемях!" с типичното си чувство за хумор той внушава, че трябва да обичаме съдбата си с всичките й изпитания. „Аз съм нещо като манекен на медицинските науки. Който не е пожелал, той не е влизал със скалпел в мен. Опериран съм от главата до петите.”

Да лишиш от глас човек, който има да ни казва още толкова много неща не е просто изпитание на съдбата. Това е знак. Гласът на Рангел беше неповторим и мъжествен - като името му. Тембърът на човешкия глас по принцип е по-уникален от пръстовия отпечатък. В някои държави той се използва за идентификация в криминалистиката - лесно може да се направи пластична операция на палеца и да се смени отпечатъка, но операцията за промяна на тембъра крие огромен риск за живота.

„Тембърът” на една нация също е своеобразен отпечатък. Изтъняващите гласчета на българските мъже са индикация за нарастващия дефицит на свободния дух и проявите на волнодумие и мъжество в обществото ни. Изгубеният дълбок и дрезгав глас на Рангел е метафора на тази тенденция.

„Сънувам гласа си. Много често говоря насън. И ми е кеф, кеф. Събуждам се - нямам глас! По-добре въобще да не се събуждам. Искам да говоря непрекъснато. Искам да говоря на руски, на английски. А не мога.”

Рангел сякаш е предчувствал какво ще го сполети. Бързал е да ни остави своите послания. Губи гласа си малко след излизането на първата част на автобиографията: „Всички ще умрем, а сега наздраве”. Тя е плод на няколко-месечно уединение на автора в габровския балкан. Вълчанов диктува ръкописа, това е натоварило гласните му струни и е ускорило излизането им от строя.

Докато пише втората книга, Рангел общува с външния свят чрез телефона. „Говори” с почукване: един път е „Да”, два пъти – „Не”, три пъти – „Може би”. Писането е терапията, която поддържа духа му. И той успява отново да ни каже многократно повече, отколкото хиляди говорещи празноглавци. Оставя ни безценно послание: Да не губим гласа си, дори когато всичко наоколо се опитва да го заглуши. Да не се предаваме, въпреки че „на малкия остров” сянката често засенчва слънцето и всяка проява на смелост изглежда като глас в пустиня.