Проф. Георги Каприев: Залезът на нашия свят и интелектуалното надмогване

Ще се върнем ли преди консуматорския разгул, като световна парадигма на начина на живот, поне в Първия свят?

Не мисля, че консумизмът е в най-дълбока криза – по-скоро един от неговите ефекти, превърнал се в базова позиция. Безметежният живот, който „златният милиард“ живее от около 60 години, а и ние в него напоследък, липсата на масови трагедии в дълъг исторически период, доведоха до една увереност в собственото безсмъртие. Но безсмъртие лесно, мислено в брутално-физическия, телесния му смисъл. Набъбнаха теориите за транс-хуманизма, хипер-хуманизма, живот без смърт на разумното свободно същество. И хоп: вирусче. Което убива. Не масово, но убива, без оглед на социално и имотно положение, кара наред.

The Great Equalizer, дет вика световната мислителка Мадона (смях).

Да, но какво всъщност стана? Безсмъртното човечество оцапа гащите. Свело себе си до организъм, то масово е готово да пожертва свободата във всичките ѝ форми, включително свободата на движението, на словото, на мисълта. Четох някакъв влъхва да твърди, че свободната воля при извънредни ситуации можела да избере несвободата. Философски нонсенс! Мастити политици глаголстват, че „може да се лишим за известно време и от свобода на словото, да замълчим“. Човешкият – биологически – живот бил най-висшата ценност, всичко друго се оказва вторично. „Правото на живот е основно човешко право. Ако трябва да съхраним живота на една група от нашето общество, ние, другите, трябва да се лишим от определени човешки и граждански права". Това разрушително за цивилизацията ни говорене се аплодира френетично. „Нашето общество“ показва готовност да бъде и допълнително репресирано и обезличавано. Няма стаден имунитет, но има стадо. Според социологическите измервания: над 75 процента от целокупния български електорат. Антропологическа деградация! Човекът по своята истина не е животно, той е „дзоон“, но „дзоон политикон“: социално живо същество. Неговият живот има специфично комплексно качество. Той има своята душевност, интелектуалност, духовност, памет, взаимност, любов, вяра, персонален стил и ритъм на живот или поне трябва да има, за да бъде действително човек. Излиза, че „безсмъртният“ човек не е това. Сега той трябвало да е готов да се отрече и от свободата, и от разума, и от персоналността си. Той си е кротко пасящо стадно животно, копнеещо за пес, чобан и стригач.

В контекстуалната рамка на сегашния форсмажор: обезсмисли ли се терминът „смисъл“ в неговата висша форма? И съответно ние - тези, които трябва не само да тълкуваме, преподаваме и търсим смисъл като философи, но и да произвеждаме такъв, - не се ли превръщаме в истинските „маргинали“ на човечеството в такъв момент?

Безсмислено е твърдението, че смисълът може да се обезсмисля (смях). Дали обаче знаем какво влагаме в „смисъл“? В моята понятийна система това изглежда така: всеки от нас във всеки момент на съществуването си има битието неизменно в ситуация. В нея биващите са налични в някаква своя функция. Ние с нашия всекидневен разум разпознаваме тези функции, ориентираме се в ситуацията и – когато нещата станат както трябва – излизаме с полза от тази ситуация. Тази е задачата на нашия разум, притежаван от всеки homo sapiens, от всеки човек, защото човекът е по дефиниция същество разумно. Но познаването през функции е познаване на значения. Познаване на онова, което нещото в своята функция значи, и то задължително в релация с останалите завихрени в ситуацията неща: то обозначава, be-deutet.

Нашият be-deutet е всъщност и вид ereignishaft, т.е. според Хайдегер сме зависими от самите събития?

В някаква степен да. Но дотук за смисъл не стана дума, а и нямаше как. Защото смисълът е тъкмо отвъд ситуативната битийна действеност, респективно истинност на всяко биващо, тоест на всяко нещо, което е. Той няма как да бъде видян извътре от ситуацията. Затова трябва да влезе в действие умът, който е на по-високо ниво от разума и не се задейства при всяко човешко същество. Излизането отвъд ситуацията, съответно отвъд набора от подръчните ни ситуации, не е дадено всекиму. То изисква особено усилие и трайно школуване. Като над това се притури, че условието за възможност на всеки смисъл не е в класа на смислите, а е генериращата този клас негова граница, нещата стават съвсем за малцина. Познавачите и пазителите на смисъла винаги, във всеки исторически момент, са били в маргиналиите на човечеството. Те никога не са се вписвали в основния „текст“.

Имаш една изключителна теория за „the fallacy” при разбирането и формирането на днешните елити и как това е феномен, който - исторически погледнато - е още в зародиш, само преди 80 години. Т.е. че за да бъдеш част от елита, се изискваше невероятно образование, но, и забележи, познание. Как е сега?

За разлика от написаното в българската Уикипедия, елит идва от “eligere”, „избирам“, „подбирам“. Елитът е кръгът на имащите квалификация високо над средната. В античността и Средновековието те са уж очевидни. Уж, казвам, защото и тези епохи имат механизми за решително коригиране на „естествения“ ред. На Запад той катастрофира окончателно в периода XII-XIII в. с навлизането на нормите, въвеждани от градската култура. Във византийски формирания свят, тоест нашия, той никога не е съществувал. Тук личните способности са били винаги решаващото. Че пред тях често са бивали поставяни бариери, няма какво да се коментира. Но принципът си е принцип. Дефинитивните критерии за числене към елита, казано малко хулигански, са умът и парите, докато политическата власт е възможно, но не и необходимо условие за това. Веднага трябва да се каже, че в нормална социална структура парите не могат да дойдат при липса на ум, както и политическата позиция. Действителният елит обаче винаги и навсякъде са били гореспоменатите „пазители на смисъла“: хората на отвъд-ситуативното познание, които незадължително са философи. На този фон сегашните български елити са жестока гротеска. Нека обясня. След средата на XIX в. в Европа, включително по нашите земи, се появява чалгата. Тя е жизнен и естетически стил на прииждащите в града, които биват отхвърляни с презрение от „гражданята“ и тяхната култура, но пък новодошлите мразят културата, от която идват и искат да я забравят. В тази „ничия земя“ възникват културни феномени, програмно късащи с всяка традиция, с всяко знание и залагащи на епидермалността. От 75 години насам нашите елити, във всеки случай налаганите чрез масовите медии и социалните механизми за принуда, са чалга-групи. Това не е благоприятна диагноза, става дума за социална суицидност. А определението за елит е дадено в Евангелието: мнозина са звани, а малцина – избрани.

Наблюдаваме нещо като феномен в момента: като че експертът се завръща, след като беше съвсем низвергнат като обективен фактор, наблюдател и образован субект. Сега светът се изправи пред криза, която изисква не само наличието на експерти, но и тяхното категорично, почти авторитарно мнение. И то в рамките на някакъв си месец. Какво става със залеза на експерта и l’auteur? Да не се хлъзнем към първично заложената нужда на хората от знахар, брамин, магьосник, божество, друид etc.?

А кога това суеверно „хлъзване“ не е било налице? Да, експертите биваха заменяни от зализани медийни шамани, именувани повече или по-малко правомерно „интелектуалци“. Пояснявам: поне немското различаване между „философ“ и „интелектуалец“ предполага, че вторият може да мобилизира по един или друг повод стадиони, а другият гради, и то дълготрайно, признание в тясно специализирана среда. Двете характеристики рядко се събират в една фигура, какъвто е например Хабермас.

Чудесно. Аз пък не правя особено отграничение, по хюмовскому – и двата „вида“ се познават по това, че преди всичко строят мисловни модели.

Експертът от твоя въпрос е този със специализираната компетенция. Сегашната масова тревога изкара напред физиологично специализирани експерти, най-вече медици, химици, биолози. Това пък доведе до спонтанно свеждане на човека до неговата биологична структура. Хората започнаха да мислят така за себе си – масово. Което от една страна е конфуз, от друга обаче подклажда някакъв крехък оптимизъм. Да пази Господ масова популярност да получат действителните елити! (смях) Това ще значи, че сме пред или даже след тежка антропологична катастрофа. Едва тогава се задава въпросът за смисъла и се търсят адекватните експерти – действителният елит. À propos, като казахме „действителен елит в България“. Моят приятел Иван Кулеков ме помоли да му направя списък с елитарни български мислители. Набързо му споменах 80 имена, които ни най-малко не се прескачат из медиите. Мисля, че с лекота мога да удвоя числото. То е изненадващо високо за едно самодоволно и оглупяло общество като нашето. И още веднъж à propos - действителен елит, но в глобален мащаб. Изследване, проведено от IT-индустрията, изведе прогнозата, че през идните десетилетия в нея рязко ще нарасне търсенето на професионални психолози и философи. И защо? Защото така нареченият изкуствен интелект, казва се там, не може да взима морални решения и не е в състояние да отчита регионални и локални специфики. Ти да видиш!

Аз, макар и на 81-во място, се чудя за следното: ето че отново, макар и в най-технологично развития момент, при „най-въздигнатите“, ако позволиш тази изкривена метафора на днешните технократи, се появи и неизбежният сблъсък между „вожда“ и „лечителя“ и това се вижда не само у нас, но в цял свят. И масите, които бяха свикнали да слушат най-гръмогласния сред своите, сега са изправени пред най-големия когнитивен дисонанс – на кого да вярват?

Дисонанс? Вяра се полага единствено спрямо Бог. Когато тази вяра я няма, тръгва суеверието – вяра във вождове, врачове и врачки, астролози, фитнес-инструктори и подобни. Притеснявам се, че споменатите „най-въздигнати“ са просто далеч отишли суеверници, суеверно „вярващи“ в суеверно превъзнасяните технологии. Карл Ясперс неслучайно говори за „научно суеверие“. Междувременно тези технологии са призвани да бъдат инструмент, улесняващ бита, всекидневния живот. Което е било стимулирано във всички етапи на човешката история. Когато посредникът обаче „полудее“, когато му се позволи да сложи себе си на мястото на субекта, влудяването на човеците е неизбежно.

Ако позволиш: има и един друг момент, който - заради пролиферацията на новите технологии и социалните медии - като че ли убягва на мнозина: масите винаги са били необразовани и неинформирани. В течение на цялата човешка история. Това може да се проследи до Древна Гърция (а дори и до Гилгамеш, ако ще издребняваме), в която елитът априори са малцината. Ще се разделим ли, ако позволиш тази историческа шега, на „социокултурологични“ популари и оптимати?

Шегата не я разбирам много. Но ако тръгнем по линията „образовани-необразовани“, питам: кога не сме били разделени по тази линия? И то разделени като малцинство срещу мнозинство. В Средновековието ли, когато образованите са били 2-3 процента от човечеството? Или кога? В този контекст много зависи кого ще наричаме „образован“. Дали този, който е събрал достатъчно кредити и поне средни оценки, за да се докопа до диплом? Или онзи, който е преминал през онова, което немците наричат „Bildung“: да, образоване, образование, но заедно с това образуване, формиране. Формиране до какво? Има една средновековна схема-йерархия на сътвореното битие, застъпена и при Данте, но сега политически некоректна. Там най-отдолу са минералите, тоест камъните, после растенията, животните, homo sapiens, а най-отгоре стои homo doctus. Ученият човек, но ученият в собствения смисъл на думата, а не някаква клонка на масово-човешкото, т.е. по-високо битийно ниво. Отговорих ли на въпроса?

И още как. Какво мислиш за възхода на популизма и на „новите“ лидери като Тръмп, Орбан, Качински, Салвини, Джонсън? И, съответно, каква е нашата интелектуална роля именно в този момент?

Противопоставяне, което да доведе до промяна на макро-модела в предвидимото бъдеще, ми се вижда невъзможно. Демокрацията в днешния свят се практикува като охлокрация, говорено по Аристотел: власт на тълпата, тоест на стадото. Ние живеем в епоха на нечуванa егалитизация на публичността. Акцентът в прочутата френска триата пада върху egalité. Дъщеря ми Зорница пита: защо неграмотният няма право да вземе шофьорска книжка, но може да вземе бюлетина и да ми определя управниците? Тя не е на 14 години, с докторска степен е, но няма отговор. И аз не съм на 14 – същата работа, с всичките ми титли и ритли (смях). Днес масовото мнение се определя от медиите, оттам се диктуват решенията за социалното. Има наблюдение, че ако преди 30-40 години достъп до медийна изява са имали около 5 процента от населението, сега този процент гони 50-те и над тях. Да, ние сме длъжни да изказваме публично мнението си, което обаче естествено ще се изгуби в стадната говорилня. Но можем да правим и нещо друго, което ми се вижда много по-важно. Преди почти 30 години в едно интервю с нас двамата Цочо Бояджиев отговори на въпроса „на какво учите студентите си“ ето как: учим ги на кураж. На кураж, че може да се живее и така. Персонално, чрез личен пример, преподаване на куража да живееш не като всички, но да живееш достойно.

Няма да те питам политически къде си, защото за философ това е безсмислен въпрос. Но философски къде си напоследък? Аз, например, в условията на форсмажор, „преоткрих“ Хюм и в някаква степен, Епиктет.

Аз си оставам един дърт византиец. Според византийската философия битието е енергийна мрежа от енергии и синергии. „Възлите“ на тази мрежа са ипостасите, в случая с човека – лицата с тяхната уникалност, а не същностите, природите или, да речем, масите, класите, расите. Една философия, акцентираща върху персоналността и уникалността.

Целенасочено отбягвам „българската реалност“ досега…

Е, аз я нагазих на няколко пъти…

… защото, колкото и всички да смятат, че нашето блато си е единствено (което, забележи, е приятна балканска черта), всичко, за което говорим до момента, е световна реалност. И именно това можем да обясним ние, стъпили на раменете на големите философи – че голямото човешко страдание е универсално. Самата „хуманитарност“ в наименованието на нашите науки означава именно това, че те са „универсално-човешки“. Как преодоляваш това отграничение?

Най-напред – не мисля, че е изключително балканска черта, мога да давам обилни и европейски, и евразийски, и отвъдокеански примери. После: ние, човеците, най-сетне осъзнахме своята всесветовност, за която впрочем учи християнството, откакто го има. Съвременните технологии, но и икономиката, и науката ни я демонстрират не всекидневно, а всекиминутно. Като се въздържам да тълкувам етикета „хуманитарни“ относно нашите науки днес, ще си позволя да повторя: зависи от интелекта. Димитър Гочев казваше: мислим глобално, действаме регионално.

То не е непременно на Гочев, с цялата ми обич.

Да, но това е отговорът. Всяка идентичност се изгражда в набор от концентрични кръгове, никой от които не бива да се игнорира, ако искаме да не мислим абстрактно – да абсолютизираме всеобщото или обаче единичното, а да се концентрираме върху особеното, както впрочем изисква Хегел. Но особеното е длъжно да „снема“ всеобщото и единичното. Универсалността не се игнорира, напротив – съхранява своята същественост, както и уникалността.

Една от специалностите, които преподаваш, е свързана именно с византийската форма на управление и всички наслагвания, които произлизат от този исторически период. Съответно, според твоите наблюдения, споделяш ли моята теза, че именно вертикалната властова система е единственият устойчив модел у нас днес?

Не преподавам форми на управление, а средновековна – латинска и византийска – философия. Ако обаче трябва да погледнем византийския политически модел, който впрочем е творчески продължен от османско-имперския, следва да забележим следното: в този модел не се предвижда родова аристокрация. Говорим за служебна или бюрократична аристокрация. Казано просто: числиш се към нобилитета, докато си в управлението. Преди и след това – не. Оттук идва невъзможността за налагането на безспорни авторитети. Твоята политическа „издигнатост“ не зависи от произхода ти, а от талантите ти. Дума като „евгенИя“ никога не е била термин, означаваща родов аристократизъм. Благородството се тълкува като морална добродетел, като душевна характеристика на субекта, необходима за персоналното му включване към политическия и социалния елит. Затова като първи позитивен двигател в политическото се гледат не родовите, а приятелските взаимоотношения. Неслучайно историографите не питат за родата на историческите дейци, а за техните приятелски кръгове. Във византийско-османския модел властовата система не е пирамида, но има връх: императорът/султан. Централното място в нея му е монополно отредено. Всички останали са негови поданици: „хой хюпо̀ хейра“ – те са в ръцете му. Това се отнася и за привлечените към управлението на държавата, заедно с техните позиции и привилегии. Фактът, че продължаваме да предпочитаме този политически модел и през XXI в., не вещае нищо добро.

Каква е ролята на западното християнство (протестантството и най-вече католицизма) в днешния културен контекст? Защото Полша някак си успя, Чехия също, да не говорим за Словения, която все пак излезе от „източната“ Югославия?

Дълбоко се съмнявам, че в днешния културен или политически контекст християнската деноминация играе решаваща роля. Напоследък се зачетох из Петър Бицили, в съставителството на Атанас Стаматов от миналата година. Там има момент, в който Бицили критикува едно възлово място в прочутата книга на Макс Вебер – характера на връзката „калвинизъм-капитализъм“. Бицили отхвърля наличието на причинно-следствена връзка между собствено калвинистката етика със специалните ѝ учения за предопределението и призванието, и капиталистическия етос. За сметка на това акцентира, че калвинистите от онова време образуват една „нова диаспора“, подобно на еврейството, на основателите на Щатите или на руските преселници в Сибир и Приамурието. В такава ситуация израства чувството за лична свобода, казва Бицили, освобождаваща от нормите на корпоративността. Свободата, стимулирането и разгръщането на личната свобода с нейното упражняване, а не деноминацията са решаващи в горните примери. Впрочем, през целия ХХ в. и досега чешкото общество е най-демонстративно атеистичното в Европа, а навярно и в целия свят.

Казваш, че новото поколение дава много поводи за надежда. Моля те, обясни по-подробно. Защото ти се срещаш с тях всеки ден. Докато аз по-скоро всяка нощ, което е по-различно (смях).

Заявявал съм такъв оптимизъм. Той има за основа тяхната изначално глобална нагласа и липсата на мачкаща историческа обремененост, каквато носим ние. Поведението на тези поколения в сега актуалната ни ситуация ме кара обаче да вкарам известна модалност в тогавашните си твърдения. Потресен съм от страха, толкова масово представен сред тях, и от готовността им за послушание и чиноподчинение, следваща от този страх. Надеждата за социална промяна, инвестирана в тях, изисква с необходимост наличието на иманентна свобода и кураж за нейното осъществяване. Налага ми се да възразя на моя приятел Иван Кръстев, който твърди, че сегашният „корона“-страх е конкретен, a не абстрактен, не страх изобщо. Напротив, „короната“ е конкретен повод, мощно отприщващ проявите тъкмо на един страх изобщо, на смъртоносния страх от собственото безсилие. Толкова за дневната надежда, за нощната не съм компетентен (смях).

Защо не можем да се обединим? Защото тези от нас, които са ученици на големите мислители, и които всъщност могат да асимилират и „преведат“ тези уроци, не успяваме да се обединим с „план“ за бъдещето? И, въобще, всъщност, трябва ли да се обединяваме?

Може и да трябва, но няма как да стане. Носителите на ума и на духа са задължително персони, персоналността е тяхна отличителна характеристика, тя е същината на техния хабитус. Даже когато подобни фигури работят заедно, с някаква обща програма, съществени са персоналните осцилирания, те са действително продуктивният елемент. Срещу техните усилия застава монолитният световен синдикат на бездарниците. Бездарникът може да оцелява само като индивид от някаква маса. Пояснявам: индивидът или атомът е най-вече носител на общи характеристики (основното за всеки водороден атом е, че има една валенция, а не неговата уникалност). Хомогенно единната маса на масовото бездарие е предвидимият победител в режим на охлокрация.

Можеш ли да предположиш, накратко, какво ни предстои?

Накратко не мога. Подробно също не мога, не съм нито пророк, нито врачка. Мога да кажа нещо за усета си относно собственото ми съществуване. Разказвал съм го и друг път, ще го повторя. В началото на 1990 се помолих на Господ да ми даде 20 години за свободна работа. Той ми даде и наддаде. Годините станаха 30. Аз и такивата като мен сме щастливци, галеници на провидението и историята. На пръсти могат да се изброят периодите с подобно траене, през които пред креативните личности са се отваряли толкова мощни пространства за осъществяване, при това в глобална мрежа. Имах 30 прекрасни, силни години, направих каквото можах и хладнокръвно мога да отчета, че част от него има реална стойност. Събитията от последно време ме карат да мисля за залеза на моя свят. На моя и на всички онези прекрасни човеци от целия глобус, с които го живяхме и творихме. Ние ще правим всичко, което зависи от нас и докъдето ни стигат силите, дори този свят да не загине. Нека Господ даде такова време и на някое друго поколение!

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.