Почтеността не е достатъчна

През последните дни публичният живот у нас в голяма степен е доминиран от темата за раждащия се пред очите на гражданите политически проект „Продължаваме промяната”. Мнозина вече подхождат благосклонно към него, като дори изразяват готовност да му дадат електорално доверие в аванс (ако може да се вярва на социологическите сондажи). Това добронамерено първоначално отношение се дължи в голяма степен на преобладаващо положителните оценки в обществото за досегашната работа на лидерите му, базирани върху резултатите от дейността им като министри в служебно правителство.

От друга страна създателите на новата политическа платформа отговарят със своите заявки на жаждата за почтеност, която изпитва огромното мнозинство от съвременните българи. Последните са отвратени от безбройните нарушения на морала от техни сънародници – политици, но не само. Те гледат с надежда към всеки, който си постави за цел да върне нравствеността в обществения живот. Досега предприетите стъпки на лидерите на този политически проект за пресичане на корупцията и прекратяване на течовете на държавни средства, обнадеждават и създават предпоставки за разширяване на подкрепата за инициативата сред различни социални слоеве.

Ала колкото и да е важно възстановяването на почтеността в публичните дела, то не дава отговор на потребността от изясняване на съдържателните изменения в тях. Апостолите на „Продължаваме промяната” засега дават откъслечни сведения за намеренията си относно това какво, как и кога ще променят, като първо изясняват кой ще прави въпросните промени. Не се съмнявам, че в обозримо бъдеще те ще предложат и писмен документ, в който ще изложат предвижданите за осъществяване стъпки в основните области на социалния живот. В него вероятно ще бъдат посочени както дългосрочните, така и краткосрочните цели, които си поставят, а също и средствата за постигането им. Тогава всеки гражданин ще е в състояние да прецени дали да подкрепи тази управленска програма и екипа, който иска да я осъществи.

В настоящата ситуация на немалък ентусиазъм за евентуално излизане от задънената улица, в която попадна страната, чрез реализация на инициативата „Продължаваме промяната”, има голяма вероятност да бъде подминат един ключов въпрос, който би следвало да си зададе всеки политик с реформаторски намерения, вкл. апостолите на визирания проект: „Защо досега в продължение на дълъг период от време принципните промени в основните сфери на обществения живот и функционирането на държавата не са се състояли?”. Бързият, лесен и очевиден отговор гласи – това е така, тъй като държавата е била завладяна от неморални хора, които са се облагодетелствали лично от властта, като са се обградили с верни техни поддръжници и бизнес контрагенти, с които са делили ограбеното от гражданите.

Този отговор е частично верен, а и дава ясна перспектива какво следва да се направи занапред: държавата да се отвоюва от „кърлежите”, впили се в нея, а народното благосъстояние да се разпредели справедливо между всички граждани. Ала той дава само част от обяснението защо реформите в страната през последните десетилетия буксуват, извършват се половинчато и много често имитативно, а са и лесно обратими. А тъкмо това е питането, което всеки дръзнал да се опитва да променя съществено социалната реалност трябва да си зададе.

Намирането на еднозначен отговор на така зададения въпрос не е възможно, тъй като очевидно става дума за реалност, върху която влияят множество фактори. И все пак един от най-перспективните му отговори може да се потърси в съхранения и възпроизвеждащ се през вековете манталитет на мнозинството от населението на страната, който намира конкретна изява във всеки исторически момент.

Днешната формулировка на екзистенциалното питане, стоящо пред българските граждани, може условно да се формулира така: удобство или качество. Става дума за проявяващ се по различен начин в отделните социални сфери избор между утвърдените стереотипи (навици) на поведение, доказали многократно своята ефективност и осигуряващи сигурност (предвидимост) в познатия начин на живот, макар и неосигуряващи сносно битие, и на усилието за тяхната промяна чрез постоянно и честно съревнование, изпълнено с несигурност и заплахи от провал в конкуренцията, с оглед евентуалното постигане по-добро съществуване.

Разбира се, малцина сънародници биха признали открито наличието на тази дилема. На думи огромното мнозинство от тях биха декларирали, че са готови да подкрепят реформирането на страната, което да направи стандарта им на живот съвместим с този на обитателите на страните, намиращите се „на Запад” от родината. Ала когато работата опре до съществена промяна на собствения им начин на живот, тогава започват скритата съпротива, саботажът и имитацията.

Затова и поредните претенденти за реформиране на страната и модернизиране на държавата следва да си дадат сметка, че техните усилия ще трябва да бъдат насочени към убеждаване на достатъчно голяма (критична) маса от хора, готови да дадат подходящите отговори на конкретни питания от вида: Готов ли съм да се съглася да бъде закрита местната болница с липсващ капацитет за предлагане на висококачествено лечение, но пък намираща се в близост и предоставяща възможност за извършване на елементарни изследвания и манипулации?; Съгласен ли съм да вложа значителни средства за получаване на качествено образование от детето си в престижен, но отдалечен от моето населено място и „скъп” университет или да го оставя само да се издържа, като същевременно получи лесно дипломи в местния филиал на „евтино”, но посредствено висше училище?; Бих ли приел да пътувам до отдалечения на десетки километри общински център, в който работят квалифицирани и осигуряващи високо качество на услугите администратори или предпочитам да се отбия по чехли до общината, която е поддържана на „изкуствено дишане” от държавния бюджет?, и т.н.

Подобен род въпроси могат да се обобщят до питането за готовността да се поеме гнева на загубилите „рахата” си граждани, мотивиран с рационално защитимото свиване на прекомерно раздутата мрежа от институционални звена: над 50 висши училища, повече от 260 общини, близо 400 болници, стотици поделения на общонационални и локални служби.

Същевременно заявяващите реформаторски намерения нови политици би следвало да създадат и въведат в практиката правила за лоялно поведение на държавните органи към гражданите (например като най-голям работодател, осигуряващ служителите си върху реалните им възнаграждения), след като държат на лоялност на гражданите към държавните институции (плащат редовно и в пълен размер своите данъци).

За да отговорят на обществените очаквания за въздаване на справедливост апостолите на инициативата „Продължаваме промяната” ще трябва да посегнат на финансовите интереси на някои от най-влиятелните и високо платени категории лица в страната: да премахнат изключенията при прилагане на солидарния принцип в осигурителната система на социалната държава, като накарат да плащат сами осигурителните си вноски министри, народни представители, магистрати, държавни служители, полицаи, военни и пр.; да премахнат „тавана” на осигурителните вноски на работещите в частния бизнес, респ. този на получаващите пенсии; да увеличат дела на средствата за здравеопазване, образование и социални дейност за сметка на тези, отделяни за вътрешен ред, правораздаване и административно обслужване на населението, и др.

Тези и редица други непопулярни мерки без съмнение ще им спечелят множество и могъщи врагове от различни слоеве на населението. Със сигурност ще бъдат мразени до живот, както сочи опитът на единственото реформаторско управление от епохата на прехода, това на ОДС. Следователно освен от почтеност, те се нуждаят от кураж, стабилни убеждения и непоколебима воля. Успехът им ще зависи не само от тяхната готовност да сложат „собствените си глави в торбата” и да заложат сигурността на своите близки, но и от способността има да откриват максимален кръг от съмишленици, които да привлекат при формулирането и осъществяването на амбициозните си цели.

Добрин Тодоров, преподавател по философия