Имам една приятелка, която колекционира пейки. По градинки, гари, улици. Пейката е висше човешко творение. По-важно от колелото и електричеството. Защото на пейката сядаш, почиваш си, някой се намества край теб и започвате разговор. И вече сте в множествено число. Вече сте общество. Без разговора как да разберем, че сме хора? Или си мълчите един до друг, но мълчанието е свещено, неприкосновено, успокояващо. Или си седиш сам. В собствената си компания. Трябва да си бъдеш интересен. „Опознай себе си“ не е абстракция. Трябва да си създаваш вътрешна интрига докрай, докато дишаш. И моята приятелка се разполага на някоя пейка, седи и мисли. Или само си седи. На пейката може и да не мислиш. Може само да съществуваш. Да бъдеш. Да си в този свят, да осъзнаваш това и да ти е достатъчно. Всичко ти е напълно достатъчно. Не мечтаеш, не копнееш, нямаш амбиции. Свободен си. Над тебе е само Бог.

През 1998 година си взех булка от капанския край, близо до Делиормана. Там живеят целомъдрени хора, с незлобливо и умерено чувство за хумор, не разбират вицовете на тема сексуални отношения, препиване и смърт, за разлика от Северозапада, където шегите се въртят все в този триъгълник. Когато капанци тропат хоро, вдигат крака високо, подскачат като петли. Отбелязвам разликите от северозападните нрави, където хорцата се играят със ситни ниски стъпки и където приоданците получават културен шок при първия си сблъсък с туземците. А като отидох в Попово, първото, което забелязах, бяха пейките пред къщите. Пред всяка къща поне по една, а пред някои дори по две. И си говорят с посоки – ще седна на северната пейка. Или – отивам на западната. Хората се сбираха по икиндия на раздумка. Но не бяха само тези места. Пред всяко магазинче за хранителни стоки се изнасяше маса, отгоре се разстилаше обикновена амбалажна хартия, върху която се нарязваше, каквото дал Господ. Наливаше се по някоя чашка винце, бира или ракийка. И се почваше лакърдия.

Не бях виждал толкова много пейки и седенки в Северозапада. Няма я тая традиция. Нашите хора са по-диви. Но светът се промени. Един познат в Попово преди десетина години отряза първата пейка пред къщата си с ъглошлайфа, докато върху нея още седеше някакъв досадник, когото не можеше да изгони. Беше опитвал да го разкара по всички възможни благовъзпитани начини. Не се получи. Омръзна му един ден и разпъна кабела. Досадникът продължи да седи. Включи машината. Пак не мърда. Отряза първия метален крак, забит надълбоко в железобетона. Човекът само го наблюдава, но вече някак разочарован и обиден. Когато домакинът отразя и втория крак, пейката се разклати и оня бе принуден да се вдигне. Повече не се появи. Моят познат си премести седянката навътре в дворчето. Оттам пътят също се вижда, но никой чужд няма да се осмели да влезе и да му развали рахатлъка. Пейките почнаха да изчезват от целия град. 22 години по-късно са намалели с около 70 процента. А и тези, които са останали все още, са празни. Никой не се разполага върху тях на протяжен мохабет. Вътре в къщата живее някоя баба, която поприсядва за минута на връщане от пощата, поприпомня си нещо, па се прибира навътре и тя да си прилегне, че ѝ е тежко от старостта.

И пред магазинчетата вече няма маси с амбалажна хартия и нарязано мезе. Европейските закони не го позволяват. Като искаш да се събереш с някого на обществено място, отивай в ресторанта. Плати си и си говори, колкото те влече. Безплатните радости са вредни.

Втората пейка, източната, пред същата къща, за която ви разказах, я отряза синът на стопанина. Работи нощна смяна често, а отвън се събирали съседите сутрин около десет и го будели с приказките си. Вече няма нужда от приказки. Нито от разговори със себе си. Вече няма нужда да сме заедно. Да сме общество. Нито да си губим времето в размисли. Вече се налага просто да бачкаме за държавата или за капиталиста и да си харчим парите в хамбарите за нещата, които са ни показали по телевизора. Без лекарско предписание. Прочетете листовката. Нищо друго не се очаква от нас и всяко отклонение от тази линия между точка А и точка Б ще бъде възприето като заплаха за реда и опасно свободомислие. Защото в разговора очи в очи с другите може да стигнеш до някой страшен извод. Може да вземеш решение да промениш живота си напълно. А може просто да осъзнаеш, че не си се родил на белия свят, за да заработваш и да харчиш.

Заработваш – харчиш. Ядеш – отиваш в тоалетната.

Това мое мрънкане за изчезващите пейки и седенки няма нищо общо с носталгията. С вечното човешко мрънкане за доброто старо време. Това е само констатация. Без горчивина и осъждане. Такова е, каквото е. Дължим си поне истината.