Броят на партиите, коалициите и инициативните комитети, които са се регистрирали за предстоящите на 25 май 2014 година избори за Европейски парламент, се е увеличил двойно спрямо 2009 година. За 17-те български мандата в Европейския парламент ще се състезават осемнадесет партии, шест коалиции и пет инициативни комитета.

Сред партиите има четири националистически формации, три комунистически партии, една лява партия и три зелени партии. Новите партийни формации, които за първи път се явяват на избори, са само четири. За разлика от тях, пет от шестте регистрирани коалиции са изцяло нови или за първи път участват на избори в този състав.

При всички условности на българския политически пейзаж, сред регистриралите се за изборите преобладават партии с лява и националистическа насоченост. В българските условия тези политически етикети най-често са свързани. За разлика от доминиращия в европейските страни профил на национал-популизма като част от платформата на крайно десни политически формации, у нас той остава обвързан с миналото на БКП и представящите са като леви нейни наследници. Очертаващата се нова разделителна линия, определена чрез зависимостта спрямо Русия, прави тази връзка още по-силна. С много малки изключения българските национал-популистки формации са про-руски ориентирани и разчитат на подкрепа сред носталгично настроените избиратели.

Сред най-дълбоката криза на политическа легитимност у нас от началото на 90-те години политическото предлагане отразява представата на българските политици за изход като връщане назад и встрани от избраната посока. Зад привидното многообразие от политически формации доминира представата, че българското представителство в Европейския парламент би могло да се осъществи ефективно от партии, предлагащи да се завърнем в ролята на сателит на новия Съветски съюз; да възстановим държавната планова икономика и всеобща заетост, напускане на НАТО и в най-добрия случай – дистанциране спрямо ЕС.

Макар и явявайки се самостоятелно на избори, тези формации преразказват със свои думи съчетанието от БСП, една комунистическа и две социалдемократически партии, Нова зора, партия Рома и земеделците, които формират Коалиция за България. Привидно безпроблемното съжителство на комунисти, социалдемократи и социалисти, както и на националисти и ромска партия в КБ, отразява до голяма степен бутафорността на „лявото” и „националистическото” в българската политика. Онова, което обединява всички тези партийни етикети, както и подкрепата за правителството на Пламен Орешарски, е много повече дълбоката обвързаност с механизмите на властване на тоталитарния режим, отколкото някакво идейно или политическо сходство.

Българският национал-популизъм се отнася подозрително към Европа не заради някакъв особен вид патриотизъм. Това не е класическият европейски шовинизъм, който настоява на изконното превъзходство на собствения народ, етнос или нация. Макар и парадоксално, българските националисти (както и подобните им формации на Балканите) много по-често търсят основание за съществуването си в заплахата, която представляват за тях малцинствата, Великите сили и световните конспирации, отколкото в национална гордост или съзнание за превъзходството на българите.

Това не е евроскептицизъм. Евро-скептичните политически формации настояват на това, че собствените им национални институции по-успешно биха могли да се справят с проблемите, отколкото „безличната европейска бюрокрация”. В страна като България, в която средният дял на обществено доверие в държавните институции не надхвърля 15 %, не може да възникне евроскептицизъм. На фона на устойчивите еврооптимистични нагласи, декларирани от над 70 % от българските граждани, все още твърде чувствителен е делът на онези, които дори биха искали да бъдат управлявани пряко от Брюксел. Най-често заради дълбокото си разочарование и липсата на ефективни механизми за санкциониране на българските управляващи.

Начинът, по който българските политици разбират доминиращите очаквания на българските граждани за развитието на ЕС през следващите пет години, е показателен за дълбочината на политическата криза. Пътят, който ни предлагат повечето регистрирали се политически формации, е назад и встрани. Защо комунистически и националистически партии, които винаги са изразявали остра критика към Европа, искат да имат свои представители в Европейския парламент? В каква насока биха се опитали да тласнат европейското развитие тези политически формации, ако българските граждани ги отличат със своето доверие? Дали биха се задоволили, както твърдят социалистите само с това да направят нова и социална Европа, защото сегашната не им харесва? И как би изглеждала тя? Може би като една нова Общност на независимите държави по руски образец.

В годината на популизма за България и Европа популистките формации, които са се регистрирали за участие в изборите, обогатяват отношенията на обвързаност и зависимост спрямо тоталитарния режим. Радикалният социален популизъм се бори за доверието на българските граждани, за да ги върне в епохата на реалния социализъм, но с „европейски доходи”, осигурени чрез възобновената съветска индустрия от 70-те години на ХХ век. Популизмът в България повтаря фразите и жестовете на европейските популистки партии по отношение на правата на малцинствата и хомосексуалистите; парадира със своята „социална чувствителност”, но не излиза извън рамките на про-руската пропаганда. Той е срещу НАТО, САЩ, световно еврейство и гражданските организации, но никога срещу зависимостта спрямо Русия.

Две трети от регистриралите се за участие в европейските избори политически формации у нас в различна степен съчетават лява идеология; (разбирана най-често като комунистическа от времето на СССР) национализъм, в който патриотизма е заменен с пан-славянство и радикален социален популизъм, който обещава всичко на всички. Върху амалгамата от зависимост, носталгия, усещане за безизходица и страх, която формира доминиращите обществени нагласи, тези политически формации ще се опитат да изградят образа на желаното бъдеще, което подозрително напомня на миналото, от което България все още не може да се отърси.

Характерът на партийното предлагане няма да определи в решаваща степен поведението на избирателите. Доминиращият профил на политическите формации, които ще се борят за доверието на избирателите, не е показател за електоралните ориентации на българските граждани. Нещо повече – същественият брой от формации, които са решили да заложат на една и съща смес от нео-комунистическа реторика и национал-популизъм, определя липсата на какъвто и да било шанс да излъчат свои представители в Европейския парламент. Присъствието им на изборите е само поредното доказателство за това колко дълбока е пропастта между гражданите и политиците.

След повече от година граждански протести, настояващи за нов тип политика; за нов морал и отговорност; за нови принципи на политическо представителство, партиите отново ни предлагат „още от същото”. Нито сред утвърдените политически формации, нито сред възникналите за предстоящите избори партии и съюзи няма политическа иновация, която да доближи гражданите до процеса на вземане на решения. Удвоеният брой политически кандидати не гарантира по-голям избор за колебаещите се или за онези, които търсят свое ефективно представителство.

Заради всичко това 45 дни преди изборите вече е очевидно, че управляващите партии отново ще положат усилия за постигане на ниска избирателна активност. Всеки пореден скандал, всяка поредна проява на патологична наглост, ще ги доближава до тази цел. Ако партийната тактика отново победи на предстоящите избори, България ще продължи да се движи по пътя назад и встрани, заплащайки все по-висока цена за неспособността си да загърби миналото и да потърси своето достойно място в Обединена Европа.

Още по темата

03/04/2014

Нашите автори

Парите на другите

27/03/2014

Нашите автори

Пресъхналата воденица

20/03/2014

Нашите автори

Време пределно

13/03/2014

Нашите автори

Бедност или мизерия