Парите на другите

Антоний Гълъбов Последна промяна на 03 април 2014 в 14:28 6732 1

Антоний Гълъбов

Българското правителство изпрати в Европейската комисия проект на Споразумението за партньорство за 2014-2020 година. С това се поставя началото на официалните консултации, а до три месеца трябва да бъдат представени и деветте оперативни програми, чрез които ще бъдат реализирани европейските средства. Текстът на Споразумението премина през серия от консултации, обсъждания и публични дискусии. Въпреки това приоритетите на развитие, както и подробностите от този документ не се превърнаха в тема на сериозен публичен дебат.

Въпреки че подготовката на този документ започна още през пролетта на 2012 година, България закъсня със започването на официалните процедури. Споразумението беше придобило своя относително цялостен вид, когато правителството Борисов подаде оставка. След това, по време на служебното правителство, документът претърпя известни изменения, които на свой ред бяха многократно променяни от страна на правителството Орешарски.

Страната ни трябваше да приключи процедурата, която едва сега започва преди края на 2013 година. Сега сме изправени пред риска през 2014 година да не стартира нито една оперативна програма. Правителството вече декларира, че при липса на европейско финансиране ще започне реализацията на отделни проекти със средства от държавния бюджет.

В същото време президентът Плевнелиев съобщи, че при срещата му с европейски комисар по регионалното развитие той е изразил изненада, че българският министър е предложил промени в разпределението на средствата, предназначени за развитието на предварително определените градове. Подобно искане от българска страна може да означава само, че процесът на планиране не е завършил или че продължава политиката на разделение на българските градове по партиен признак. Така, както общините бяха „насърчени” в различна степен в зависимост от партийния им профил, чрез онези 500 000 лв., които финансовия министър раздаде.

Истинският проблем е в това, че българските управляващи възприемат средствата от европейските фондове като пари, които могат да бъдат „усвоени” за цели, различни от онези, които страната ни е декларирала. Смисълът на Споразумението за партньорство е да определи приоритетите на българското развитие, от които България се нуждае и в които би имало смисъл да бъдат вложени европейски средства. Те трябва да допълват и увеличават ефективността на изразходване на собствените ни публични инвестиции. Това означава, че за периода от 2014 до 2020 година, приоритетите на националното ни развитие трябва да съвпадат с онези сфери, за които искаме европейско финансиране. Сегашните ни предложения могат да бъдат подкрепени от Европейската комисия само доколкото те достоверно отразяват онези цели, които бихме искали да постигнем и за които сме инвестирали в средносрочен план собствените си усилия. В противен случай, България отново ще изгуби възможности за достъп до най-добрия, евтин и сигурен източник на външни инвестиции.

Управлението на европейските средства изглежда като разпореждане с парите на другите. По-високото равнище на тяхната защита обезкуражи част от местните организирани мрежи за източване на публични средства, но не ги защити напълно от посегателства. Това се вижда още по-ясно днес, в края на първия седемгодишен период, когато е време да оценим ефективността и устойчивостта на постигнатите чрез европейско финансиране резултати. Независимо от това дали европейските институции ще прекратят финансирането по Програма „Околна среда”, дали ще наложат по-стриктен мониторинг на европейските средства за България заради равнището на корупция или ще определят въобще някакви санкции, проблемът остава нерешен. След като управляваме по този начин собствените си средства, няма как да осигурим по-ефективно използване на европейските фондове.

Управлението на публичните финанси има своя специфика. С тях не може да се разпореждат така, както с рисковите частни инвестиции. За съжаление през изминалите години много по-често министри на финансите у нас бяха хора, формирали професионалния си опит в управление на частни средства. Резултатите са налице – всеки следващ финансов министър се оправдава с липсата на средства, харчейки безогледно нашите пари за изпълнение на партийни и корпоративни поръчки. Сделките на Милен Велчев с българския дълг, които ще бъдат изплащани и от онези, които още не са се родили, бяха критикувани от Пламен Орешарски, докато все още беше част от СДС. След това, когато стана финансов министър, критиките към управлението на предишното правителство се стопиха в мъглата на тройната коалиция. Финансовата дисциплина при събирането на публичните вземания при Симеон Дянков нарасна за сметка на липсата на каквато и да било ясна перспектива за тяхното изразходване. Днес всичко това се повтаря, но и със сериозни дефицити в събираемостта.

Задълбочаващото се недоверие, както у нас, така и в Европа относно ефективността на изразходването на европейските средства се подхранва от липсата на ясна стратегия за развитие на България. Кабинетът Орешарски управлява ден за ден, без да полага каквито и да било усилия за планиране и стратегическо развитие. Ниският хоризонт на това управление се определя от усилията за поддържане на деликатно равновесие между корпоративни и партийни интереси. Наред с амбицията за увеличаване на ролята на държавата в икономиката, сегашното мнозинство може да обслужва само собствените си интереси в краткосрочен план. В България, която бе превърната в страната на стратегиите, никой не познава в детайли и няма намерение да изпълнява съществуващите повече от 400 документа. Дори по отношение на следващите седем години, липсва надеждна прогноза за българското икономическо и социално развитие. Затова и голяма част от онова, което днес твърдим, че ще постигнем след седем години, изглежда недостоверно.

Липсата на цялостна стратегия за развитието на България е резултат от превърналата се в традиция агресивна некомпетентност на онези, които управляват общите ни дела. По-голямата част от тях възприемат присъствието си в управлението така, както героят на Дани де Вито от „Парите на другите” през 1991 година се канеше да управлява завода, който искаше да купи. Българските политици смятат, че могат да управляват парите на другите така както не биха посмели да управляват собствените си средства. Нашите пари се възприемат като общи и следователно – ничии. У нас всеки, който е инвестирал достатъчно партийна и корпоративна лоялност към поредните „силни на деня”, може безнаказано да се разпорежда с публични средства. Докато това е така, колкото и пари да получим от Европа, те все няма да са достатъчни. Точно това се случи и с огромните средства за интегриране на роми и за какво ли не, които преминаха през страната ни, без да достигнат до онези, които наистина имат нужда от тях.

Хартата на Европейския съюз за основните права на европейските граждани за първи път постановява правото ни на добро управление. Като европейски граждани ние имаме право да изискваме отговорност от онези, които временно управляват общите ни дела. В този смисъл българският публичен интерес и европейските изисквания за прозрачно и ефективно управление на публичните средства отново съвпадат. От нас зависи доколко ефективни ще бъдат механизмите за контрол върху управлението на парите, от които ще зависи развитието на България през следващите седем години. Време е да разберем, че Европа е тук, а не в Брюксел, Страсбург или Люксембург. Европа е такава, каквато успяваме да я направим и тук, в България, с нашите пари, в интерес на собственото ни развитие.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови