Пресъхналата воденица

Антоний Гълъбов 27 март 2014 в 19:24 9353 6

Антоний Гълъбов

Реформите у нас показват, че промяната на формата няма връзка със съдържанието. Настояването за реформи много често прикрива отказ от истинска промяна. България започна реформи в публичния сектор късно и неуверено, без необходимото политическо съгласие и често – въпреки обществените очаквания. Резултатите са налице.

Здравеопазването и образованието, съдебната система и секторът за сигурност, пенсионната и осигурителната система – навсякъде могат да бъдат разчетени следите на реформи, които изчерпаха своята амбиция със смяната на формата, без да променят съществено качеството на развитие.

Първоначалната насока на реформите бе към изграждането на либерален модел – с оттегляне на държавата, насърчаване на частната инициатива и увеличаване на ангажимента на гражданите по отношение на собствените им отговорности. Промяната от „социални грижи” към „публични услуги” не трябваше да остане само въпрос на понятия. Това трябваше да бъде трансформация от един модел, при който „Държавата се грижи за нас” към модел, при който ние получаваме публични услуги срещу изпълняването на някакъв ангажимент от наша страна. Тази промяна в съдържанието не само не се случи, но и се оказа дълбоко нежелана.

В здравеопазването тези проблеми изглеждат най-видими. Когато в края на 90-те години правителството на Иван Костов започна здравната реформа, водещо значение имаше разбирането, че системата не работи, защото е подредена зле. Мисията бе да се реформира здравната система така, че пациентът да застане в нейния център. Първата фаза на този процес бе изграждането на доболничната помощ. Втората фаза трябваше да реформира болничната помощ, но политическата промяна блокира този модел и предопредели сегашното състояние на здравеопазването. Днес системата е блокирана между двата модела – либералния и социалния; блокирана от започналите либерални реформи, продължени по посока на социалния модел, и спрени поради партийни съображения.

В целия публичен сектор на България сме изправени пред сходна ситуация. В здравеопазването и образованието актуалното състояние се определя от този тип блокаж – между социалния и либерален модел, увеличавайки социалната цена на всяка следваща фаза, струващи все по-скъпо и произвеждайки все по-нисък ефект.

През 2001 година обществените средства, предназначени за здравеопазване, бяха малко повече от един милиард лева. Днес те са малко повече от четири милиарда лева. Публичните разходи за здравеопазване нарастват непрекъснато; размерът на здравната вноска също се увеличи, а качеството на здравните услуги се влошава или в най-добрия случай – остава на същото ниво. Първият възможен извод е в това, че качеството на здравните услуги не зависи от размера на публичните средства, инвестирани чрез държавния бюджет, а от начина, по който тези пари се управляват.

Започнали като либерални, реформите в публичната сфера бяха блокирани за няколко години, а след това – насочени към елементи от социалния модел. Резултатът е негативен – в момента публичните услуги носят всички негативни елементи на двата модела, без да постигат нито една от целите на либералния или социален модел. В системата на здравеопазването няма толкова голямо значение дали прилагаме модела на клиничните пътеки или на диагностично-свързаните групи. Ако организацията на управление на нашите пари продължава да бъде такава, наистина няма да има значение дали търсим пътека или се движим в група – всички ще плащаме все повече за качество на здравеопазването, което ще продължава да зависи от парите, които сме готови да до-платим, за да получим онова, на което имаме право.

Средствата за образование се увеличават през изминалите години, но качеството на крайния резултат – не. Реформите в образованието придобиха характера на природно бедствие, но не промениха съществено начина, по който се изгражда съдържанието на образователната система. Между един социален модел, основан на достъп до образование и либерален, поставящ акцент върху качеството на образованието, не може да бъде намерена „златна среда”. Решението е въпрос на политическо съгласие и стратегически избор – ние трябва да решим къде се намира публичния интерес – да осигурим достъп до образование на всички или да гарантираме високо образование. За съжаление, този дебат не намира място в българското публично пространство. В резултат от това плащаме все повече за качество, което не е по-добро.

Говоренето за необходимостта от съдебна реформа изпълни политическите дебати през последните петнадесет години. Като че ли всички разбират едно и също нещо под понятието „съдебна реформа”. Всъщност не е така. В общественото мнение, под съдебна реформа се разбира усилие, което да доведе до това съдът да работи по-добре, да има повече справедливост и по-високо доверие в съдебната власт. Всъщност хората искат съдът да работи по-добре, но това не означава обезателно съдебна реформа. Добрата работа на съда не означава обезателно реформа на системата. Тя би могла да работи добре и без да се променя начина, по който тя е организирана. Всъщност по отношение на съдебната реформа, както и спрямо толкова много други сфери, ние не сме постигнали съгласие относно онова, което искаме да променим. Затова ни е по-лесно да си говорим за необходимостта от реформа, преди и без да сме приели, че най-често, една система е неефективна заради определен проблем в нейната организация.

Реформите имат смисъл, когато оценката на съдържанието показва, че проблемът във функционирането на една сфера е свързан преди всичко с начина, по който са организирани съответните структури. Кога постигнахме съгласие, че трябва да променим структурите на съдебната власт, за да постигнем справедлив процес? Ако се съмняваме в качествата на един преподавател, как би ни помогнала реформата в образователната система? Ако не вярваме в ефективността на системата за сигурност, доколко промяната в системата на подчинение и споделена компетентност би ни помогнала, за да преодолеем съществуващото недоверие?

Няма гражданска енергия за реформи. Не е постигнато съгласие между големи групи от пациенти, лекари, ученици, учители, преподаватели и всички останали професионални и социални групи, чиито интереси засяга пряко или косвено една инфраструктурна реформа. Ние не сме на хоризонта на реформите, доколкото не успяваме да достигнем до пространството на почтен дебат относно параметрите на публичния интерес. Затова и гражданската подкрепа за реформи остава ниска. Затова е толкова лесно да се приеме, че хората са уморени от реформи. Има умора, има и досада, има дълбоко недоверие, но те не са резултат от приложението на реформи, които са станали разбираеми за гражданите. Има умора от липсата на резултат, от трайния процес на деградация, в който се намира България. Проблемът, очевидно не е в реформите, а в липсата на съществена промяна в съдържанието и качеството на публичната сфера у нас.

Воденицата на реформите продължава да работи, но все по-малко вода достига до нея. Можем да променяме името й, нейната фасада или указателните табели, които водят към нея, но това няма да промени факта, че водата не достига до нея. Без дебат по същество, отнасящ се до истинските проблеми на здравето, образованието, справедливостта или сигурността в българското общество, публичните обещания за реформи нямат съществено значение. Ако не постигнем съгласие относно това, какво точно не е наред с нашата мелница, колкото и пъти да променяме пътя към нея, ще постигаме един и същи резултат. Без публичен дебат относно това доколко в момента публичния сектор в България наистина обслужва обществения интерес, няма дори дасе доближим до споделеното разбиране за необходимите реформи.

Преди реформата имаме нужда от оценка и съгласие с това кое точно би трябвало да се реформира. Ако този дебат не се случва, ако нямаме дори бегло съгласие относно това защо сме болни, зле образовани, бедни и живеем в несправедливост, никакъв вид реформи няма да ни помогнат. Воденицата ни продължава да трака, на сухо, с нови имена и нови указателни табели, но все така пресъхнала, встрани от реката, която единствена придава смисъл на съществуването й.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови

    Още от Нашите автори

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

     
    X

    Николай Стайков: Борисов и Пеевски преместиха парламента от страх от журналистите