Кое и какво е дясно днес в България? Забележи - нямам предвид да преразказваме новата му история през “прехода”, а поглед към момента.
Разбиранията за дясното напоследък се промениха доста – ако изобщо са съществували такива. Според мен дясното - в онзи класически, изначален вид, - в България никога не е съществувало. Поради простата причина, че няма налична средна класа, няма дори традиция на предприемачество и този тип пазарни отношения. Така че дясното през годините някак стана тъждествено на “анти-комунистическо”. Или срещу диктатурата, или срещу един определен неетичен начин на управление. И ако тази формула беше валидна за първите години след 1989, тя се препъна в опита си да се трансформира в класическо дясно, защото когато системата беше поне формално разградена и приключена, когато идеологията беше запокитена на бунището, остана всъщност един сериозен вакуум – относно създаването на големи европейски политически семейства и партии. И тук идва големият въпрос, както казваш ти, кое е “дясното”.
С цялата условност на категориите, все пак. Защото “дясно”, “ляво”, “център” и т.н. бяха истински живи термини преди десетилетия. Днес у нас, в най-добрия случай, са вид пожелателни “брандове”.
С цялата условност, да. Смятам, че дясното у нас в момента практически не е консолидирано и не съществува като самостоятелна, ярка политическа формация. Има много претенции за “дясно”, но те тепърва ще трябва да минат изпитанието на времето. Мога да кажа за мен какво е “дясно”: свободната инициатива, индивидуализмът, умението на човека да създава ситуации, в които да прави избор. И това беше и причината, поради която самата аз се идентифицирах с дясното. Дори казвах, че съм била “дясна” още преди да има СДС - по простата причина, че родовата ми традиция е на хора с дясно мислене. Аз съм човек, който не желае държавата да се меси в живота му и иска сам да гради собствения си живот. Бих го илюстрирала и с вече клишираната реплика, че не искаме държавата да ни помага, а просто да не ни пречи.
Т.е. минимален етатизъм?
Да, точно така. Или да има етатизъм в неща, в които държавата реално е призвана да върши работа - вътрешна сигурност, национална сигурност, външна политика. А днешната ни държава като че отсъства най-осезаемо в изброените; вместо това тя всъщност се намесва в икономическите отношения, в обществените отношения, влиза в дома на всеки един човек под различни форми. Това е нещо, което аз не приемам и смятам, че с времето ще бъде предмет на все по-голям дебат.
Накратко, според теб нямаме социална база за “дясно”?
Да.
Не съм съвсем съгласен. По моему има зачатъци на средна класа (изкушавам се дори да я нарека “буржоазна”) – примерно наетите професионалисти в line и дори top management, плюс средния бизнес. Да, повечето хора, които го правят, все още не се преживяват като част от свободна инициатива; те дори някак си са обидени на държавата. Смятат, че ги е изоставила и, по-лошо, че им дължи нещо. И не става дума само за прословутите ясни правила и по-малко регулация; става дума за това, че средният бизнес у нас мисли себе си чрез държавата. Дори някак извратено мечтае тя да му обърне внимание и, ако може, да сключи някаква фаустовска сделка с него.
Ще се съглася. Но най-големият парадокс се състои в това, че никой от нас не е наясно – и като казвам “от нас”, сега се замислям, че това всъщност е и европейският дебат, – докъде и доколко трябва да навлезе държавата. Можем да кажем, че нищо не е такова, каквото беше преди десет години: променят се отношенията между различните субекти в едно общество, променят се отношенията между различните държави, международните институции също се подложени на изпитание - поради рязката промяна в геополитиката. Тоест в момента всичко е в един вид дрейф - и затова може би нашата задача с теб да разгадаем и отличим “дясното” е с повишена трудност. Защото допреди броени години имахме един относително стабилен и донякъде излишно идолизиран свят на “Запада”. Т.е. целта имаше контури.
Надежда Нейнски
Докато сега самият западен свят е също в период на трансформация и някак киркегорово себесъмнение.
Разликата е, че те не спират да си задават екзистенциални въпроси, като спомена Киркегор. Но, за разлика от нас, намират голяма част от отговорите. На нас ни липсва тази тяхна хомогенност и – как да кажа - “изначалност”. Ние сме царете на тревожността.
Киркегоровият изначален Angst. Докато все още не сме и помирисвали тази идея в развитие - нито Сартр, да не говорим за Хайдегер.
(смях) И не само. Все още сме на ниво изначална разлика между “дясно” и “ляво”. И това, да ти призная честно, ме натъжава.
Добре, ето “лабораторно”: бизнесът би трябвало да бъде насърчаван от самата политическа система, за да създава работни места и това е пътят, а не краткосрочното преразпределение.
Точно така. Ние все още сме на първо ниво - дебатираме за “дивия” капитализъм и реално градивния, прогресивен капитализъм; онзи, при който държавата създава условия, в които частната инициатива успява да създаде капитал и след това - посредством данъчната система - от произведеното и от създадения капитал се отделя голяма част, която е за социални нужди, сигурност и т.н.
Това звучи като Австрия. Или дори Швеция.
Именно. Лявата мисъл обикновена е крайна – и не дава отговор на въпроса откъде идва “нещото” за преразпределение. Те считат, че дори малкото, което остава, трябва постоянно да се преразпределя - по логиката на така наречената социална справедливост. И става така, че самото понятие “социална справедливост” става относително.
Има и по-груб, “Оланд-модел”, да го наречем: да обложим най-богатите със 75% данък, за да ни преизберат масите.
Това далеч не е решение, и вече се вижда – събраното не отива при слабите. Да не говорим, че най-богатите французи търсят и намират място, където ще бъдат обложени с по-малко. Например Белгия. Виж, според мен е ясно – парите следват интереса. Ако предприемчивите, активните нямат интерес да произвеждат или нямат интерес да реинвестират, онова, което ще се произведе от тях, ще намалее пропорционално и съответно ще намалее и онова, което ще се преразпределя. Тоест трябва да има някакъв баланс, да не се преминават определени граници. Но трябва задължително да има насърчаване на частната инициатива, защото тя е единствената, която движи прогреса.
Как например, в наши условия? Да я “преведем на български”, контекстуално. Изброй няколко политически инструмента за това.
Много просто - посредством данъчната система. Да има например насърчение – т.е. данъчни облекчения - за хора, които инвестират в определени отрасли, които в момента се считат за държавен приоритет. Вярвам дълбоко, че трябва да се инвестира в образованието, защото примерно голямото икономическо чудо на Далечния Изток с техните малки “тигри” е предшествано от революция в сферата на образованието, което дава възможност за подготовка на висококвалифицирана работна ръка, и тя, съответно, повишава качеството на създадения продукт. Един от големите проблеми в България винаги е бил дефицитът на висококвалифицирани кадри – и как да ги създаваме и насърчаваме. Няма национален план по този въпрос. Вместо това вече говорим за вторична неграмотност – не за функционалната, а онази, която е свързана с уменията, знанията, които си получил.
Т.е. как да се оправиш в живота. Базова юридическа грамотност, да си знаеш правата, как функционира системата и т.н.
Точно така. Големият проблем на системата е, че знанията са или неприложими, или не пораждат креативност, не формират начин на мислене, активно отношение към живота.
Системата произвежда предимно пасивен тип знание и поведение, което ги тласка към това да си търсят примерно държавна работа, която им се привижда като гарантирана.
Да, това е рефлекс на миналото – трябва да ти е “гарантирано”. И не спирам да се удивлявам как това се проявява дори при най-младото поколение - ако за възрастните е разбираемо, защото те са изживяли голяма част от живота си в периода на планова икономика и на сигурност, макар и мнима, - то за тези поколения, които идват след нас, това би трябвало да е немислимо. Просто не са формирани навици за креативност и, както добре го нарече, себеразвитие. Опитът от скандинавските държави например сочи, че студентите по време на своето обучение задължително са профилирани и работят. И това не се счита за недостатък и не се прави, защото родителите им нямат възможност да ги издържат, а е част от цялата система за формиране на навици в тази възраст, която е най-благодатна за моделиране. Защото “югът” (или, както сполучливо го нарича един мой приятел англичанин, “olive countries”) смята за непрестижно, ако имаш много пари, детето ти да отиде да работи някъде. Смятат, че това някак дискредитира авторитета на семейството. Колкото по-рано младите хора формират ценностната си система и научат цената на труда и на изработеното, толкова по-подготвени за живота ги оставяме след нас.
Има и друг проблем. В Норвегия например, може би най-богатата държава в света след Люксембург, емпатията е нещо като национален спорт. Почти всеки участва в някакво благотворително дружество, помага, с каквото може – и това някак е заложено в умствения им софтуер. И от век насам – освен може би тук-там някакви имигранти - няма разтерзани от глад като милия Кнут Хамсун.
(смях) Много просто - системата на солидарността. И преди да ни е попитал някой, дясното не изключва солидарността. Изключва, доколкото е възможно, вариантът хиляди хора да живеят ей така, на гърба на държавата, без принос.
В момента обаче сме общество с притъпена чувствителност към другия до теб. Защо?
Много и различни са причините. Всичко отново се корени на първо място в семейството и, на второ място, в начина, по който е структурирано българското образование – т.е. ние прекалено много живеем в миналото.
Примерите ни не са – да речем - старт-ъп бизнеси или успешни родни IT-компании, а митологизирани портрети на възрожденци от XIX-и в.
Именно. Не извличаме поуки и анализи с цел да се вземат правилни решения, а наизустяваме поводите за национална гордост. А това се случва в един нов свят, в който вече социалните мрежи, начините на комуникация са толкова развити, че това, което беше задължително и необходимо по време на моята младост, днес е едно натискане на touch-клавиш. Но това не изключва познанието само по себе си.
Ето ти опит за бързо обобщение на епохата: въпросът “как” вече трябва да има предимство над въпроса “какво”.
Ще ти кажа нещо съвсем лично. За мен най-важното нещо е – и изхождам включително от начина, по който съм възпитавала своите деца – човек да има базово познание за добро и зло. Да има формирана ценностна система и на тази база да търси и получава знанията и уменията, които са му нужни. Само тогава човек държи съзнанието си гъвкаво и свежо. И е креативен.
Но в същото време никой властови у нас не може да провиди, че дългосрочната инвестиция в образование ще се изплати на всички нас многократно, ако наистина се работи по този начин. Борците за национална просвета преди два и повече века са го разбирали. Възможно ли е днес на никого да не му пука?
Може би, но тук идва винаги и въпросът от какъв тип хора има нужда държавата.
От чиновници и малцинства, е най-краткият и циничен отговор за България. За да препотвърждават споменатия криминалния модел.
И все пак: от мислещи или от изпълняващи?
Ще ти отговоря сентенциозно: дясното е да ПРАВИШ пари, а не да ПОЛУЧАВАШ пари.
Чудесно. Много хубаво, много точно. Да умееш да правиш пари. Както и ние всъщност трябва да направим поколение от “търсещи”, а не поколение от “следовници”, защото дълги години ред поколения бяха “следовници” – хора, които трябваше да знаят коя е линията и просто да я следват. Докато в момента не само България, но и светът се нуждае от лидери.
Повече ловци и по-малко събирачи.
(смях) Великолепно. Но да те допълня – по-малко събирачи на плячката.
Какво мислиш за т. нар. “крах” на прословутия неолиберален модел, който в родния дискурс някак си напоследък изчерпва “дясното”? Което не е честно спрямо изначалната rightist идея, защото за мен има друго “дясно” – да кажем републиканското, американско консервативно дясно, което – с всичките си недостатъци и тъпотии като онова за абортите – би трябвало да е “класическият” идеал.
Няма консервативно дясно в България. Но пък и тезата “няма леви, няма десни” размива границите между важни политически профили и в известен смисъл е пагубна. Българинът, впрочем, винаги е свикнал да бъде някъде по средата.
Както горчиво биха потвърдили и апостолите на Априлското въстание. Neither here, nor there.
Да, но има нещо по-важно тук - в историята и политиката идват моменти, когато трябва скорострелно да се взимат конкретни решения. Или да се вземе страна, което е и най-сложното. В това е мъжеството, така да се каже. Например аз не съм радетел на референдумите по големи стратегически въпроси, защото смятам, че това е отново прехвърляне на отговорността от онези, които са излъчени да взимат решенията, върху онези, които са ги излъчили, защото референдумът сам по себе си, наричайки се “народно допитване”, цели да си измиеш ръцете с едно несполучливо решение - като кажеш, че това народът го е поискал. Аз вярвам в онази власт, която се дава от народа, но един път получена, наистина се упражнява в полза на хората и е свързана с с поемане на отговорност. Смятам, че една от характеристиките на консервативната десница, за която ти си мечтаеш, е носенето на отговорност. И това е ключово.
Т.е. масата у нас няма как да е подготвена да знае кое е най-добре за нея? За разлика от онези в Швейцарската конфедерация?
Тъкмо тук е манипулацията. Например, има неща, които са свързани със сигурността и държавната тайна. И т.н. Плюс това, едно неинформирано общество не може да бъде мамено така - чрез опита да се извлече от него някакво решение, което в крайна сметка може да се насочи срещу него. Неинформираността и чистата простотия, с извинение, не може да бъде инструмент за санкциониране на хората.
Като каза “чистата простотия”: Бойко Борисов десен ли е според теб?
Той е просто приказен герой. Героят, когото народът иска да види като десен. Българският народ винаги е имал нужда от приказни герои и той е поредният. След царя. Любопитно ми е какво ще дойде след него (смях).
Истината е, че обществото искаше да си намери “десен” герой, намери си го и си го коронова.
Не. Не мисля, че той е привиждан като “десен” или осъзнаван като “десен”. Според мен за нас дори е обидно да го наричаме “десен”. Той е епитом на източния, вертикален византийски модел на власт. Бащицата (father figure) и неговите слабоумни опортюнисти от ГЕРБ по-скоро се наместиха в едно пространство тип “център-дясно”. И, по моему, на него му е абсолютно все тая как ще му викат – “десен”, “ляв”, “заден”, “преден” или каквото там.
О, разбира се. Стига да го обичат достатъчно. Той държи много на тези неща. Проблемът в България е, че ние просто искаме да бъдем освобождавани постоянно. Тази склонност към “освобождаването”, която периодически се появява и се търси поредният освободител, ни кара да налагаме един и същ шаблон върху всичките си герои. Ние ги посрещаме с цветя и ги изпращаме с камъни.
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
Още по темата
Надежда Нейнски (част 3): Костов, Орешарски и медиците
Доц. Иво Христов (Част 3): Ромският проблем, емиграцията и изгубеният БГ-елит
![Ивайло [Нойзи] Цветков](http://i2.offnews.bg/events/2015/07/13/531551/1436783894_7_152x110.jpg)
Доц. Иво Христов (част 2): Василев, Пеевски и Доган
