Доц. Иво Христов (част 2): Василев, Пеевски и Доган

Последна промяна на 13 юли 2015 в 13:40 47115 0

Ивайло [Нойзи] Цветков

Първата част на интервюто можете да прочетете тук

Да се върнем към структурата на гражданственост. Началните летни протести през 2013 биха могли, по моему, да се възприемат като първи зрял опит, късно стоицистко понечване след пълния разпад.

Нека да оставим евентуалния спор за протестите за след малко, и да отговоря за „гражданствеността” - няма такава. Т.нар. концепция за „гражданското общество“ е старателно отгледан лабораторен вирус, имащ за цел разяждане на късните постсоциалистически общества и тяхното манипулиране. А що е действително „гражданско общество“ и къде, кога и доколко то е исторически възможно – по въпроса съществува много сериозна литература, за която „грантовите специалисти“ по гражданското общество едва ли са чували. Като цяло сега нещото, наречено българско „общество“ е в режим на социален полуразпад, който се характеризира с практическо отсъствие на обособен и осъзнат социалногрупов интерес. Съ-съществуването на множество различни групи не води до създаване на вериги на обществена солидарност и износване на общи „народоспасителни“ каузи. „Спасението“ се мисли чрез и през индивидуално спасение и е много тясно лимитирано – до семейно или много тясно групово капсулиране, и дезертиране от обществения интерес, който не се привижда като личен. Потенциалните агенти на социалната промяна са социално изолирани, лишени от икономически и организационен ресурс, обществено резигнирани и, по правило, с интелектуално неадекватни картини за света. Това ги прави лесна плячка на силните на деня, като ситуацията допълнително се усложнява от стремително вървящите процеси на тежка деинтелектуализация и маргинализация на значителни маси.

Възможно ли е да сме сведени до пасивно-инфантилна маса, която не е субект на собствения си живот?

Да. Често дори умни и почтени хора са объркани - “защо българския преход бе такъв, защо няма литература по въпроса” и т.н. Нека да обърнем логиката на въпроса – а можеше ли да бъде друг българският преход? Можеше ли други да бъдат движещите сили, субектите, и респективно той да бе протекъл по друг начин? Отговорът е: не можеше. Това е отговорът. Един известен американски икономист, Лестър Търоу, казва нещо, което е очевидно: “Не може да построиш първокачествена къща от второкачествени материали”. Когато е налице такова качество на социалната маса, която не е субект на собствения си живот (както справедливо казваш), тя не е в състояние да износи алтернативни каузи, да износи алтернативни битки и да създаде алтернативна форма за поведение - и в този смисъл, да даде алтернатива. Знаеш ли коя е критичната точка на нещото, наречено „български преход”? Това беше периодът 1990-1991 година. Тогава се решиха нещата. Българският социализъм финишира с нещо, което сега удобно и избирателно се премълчава и „забравя“ – с 3-4 милиона души, които бяха относително добре образовани, компетентни и имотни. Зад всеки втори човек имаше собственост, кола и вила, със съответните претенции. Една значителна част от хората имаха сериозни спестявания в ДСК и ДЗИ – тогава друго нямаше. Представи си, че всичките тези ресурси бяха задвижени в създаване на икономическа база, която да гарантира алтернативно политическо поведение. Мантрата за средната класа, за която си говорим.

Доц. Иво Христов

Чакай малко, че изоставам. Ако българите бяха препотвърдили, един вид, късния соц-модел, сега нямаше да страдат ли?

Спомни си няколкото инфлационни вълни, които обезценяват парите в банките, тоест лишаването от икономическа база. И освен това, за всеки случай, монтирахме силовите групировки – ако някой много много се мислеше за „нещо”, просто го елиминираха. Така изначално бе изкоренена и пресечена алтернативна форма за развитие на прехода. Защото това не е икономически въпрос. Проблемът за икономическите реформи е политически въпрос. За това кой ще контролира икономическата, а оттам и политическата власт. За субекта на властта.

Добре, но ако обратното на това е разумна, избирателна приватизация („тачъристка”, ако искаш), т.е. разумна дясна политика, която донякъде приема държавата за арбитър, а не за основен бизнес-субект, как да го постигнем? И преди всичко, как да му викаме? „Чешки модел”?

Аз не знам кое му е разумното на т. нар. „тачъризъм“. „Тачъризмът“ бе безогледен нов идеологически и политически курс, зад който надничаше озъбеното лице на новия „турбокапитализъм“. И тъй като неолиберализмът проповядва примитивен социалдарвинизъм в полза на силните на „мира сего“, той чудесно допадна на нашите новопроизведени „капиталисти“: много им допадаше това да изядат всичко, което е под тях и това да бъде „научно обосновано“ с теорийки, взети по „второ направление“. Тъкмо тяхната интелектуална прислуга, съставена често от бивши специалисти по „научен комунизъм“ и „класова борба“, имаше задачата да ни обясни, че докарването ни до статут на „Африка в Европа“ било всъщност европеизация и възход. Вместо в „разумен“, както казваш, икономически преход, българите бяха вкарани в псевдо-играта “комунизъм/анти-комунизъм”. Докато „назначените” момчета прехвърляха собствеността. А пък всичко това чудесно устройваше нашите западни „партньори” – както иронично ги нарича Владимир Путин, защото първо, те нямаха интерес от запазване на страна–потенциален икономически конкурент. Оттам - никой не идва да ти разрушава страната и икономиката, че да създаде друга, която да бъде конкуренция. Ето защо България бе превърната в периферна територия със затихващи функции.

Момент само. Разбирам, че в момента се „радваме” на, как да кажа, онова, двойственото на Дилън Томас – “rage, rage against the dying of the light”, но, ако позволиш, цялото това евразийско-евроатлантическо противостоене може да се обобщи със следното на английски – quite absorbing micro-story within а compelling narrative. Или, както би перифразирал покойният абсурдист Даниил Хармс, стига да знаеше латински (представям си) – si vis bellum, para bellum, т.е. ако се готвиш за война, готви се за война.

Пак направи блестяща парабола, но голямата „идея”, за съжаление, е да няма никаква конкуренция. И нашите западни уж „партньори“ използваха често късогледството и животинската алчност на българската номенклатура, за да им свършат черната работа. Чрез техните ръце бяха ликвидирани икономически конкуренти – стотици български предприятия. Не е вярно, че българската индустрия – която била най-тясно свързана със съветската, и в този смисъл, когато рухнал съветският пазар, – е с тази серия от икономически резултати през тези 10-15 години. И още едно клише – “държавата е лош стопанин”, затова трябвало да се даде на всеки „честен“ частник, тоест крадец, който, видиш ли, щял да я развие. Той я разви, като я наряза като старо желязо. Защото имаше възможности и ресурс голяма част от тези предприятия да бъдат преструктурирани и преориентирани към други пазари, към нови ниши и производства. Налице беше и мениджмънтът, налице бяха и кадрите, и хората, които можеха да го направят.

Добре, но ето ти друга гледна точка: голяма част от предприятията нарочно бяха оставени да запустеят, за да бъдат заграбени.

Точно това е. Следователно, когато логиката на вътрешния български политически и икономически процес съвпадна с външната геополитическа поръчка, и когато двата процеса се сляха в едно, се получи имплозия, тоест взривяване на едно пространство отвътре. Затова имаме тези резултати. Тоест на твоя въпрос “можеше ли да бъде иначе” казвам, “не, не можеше”, защото тежестта на вече станалото някак си виси пред очите ни, и защото дори добронамерено да се опитаме да търсим алтернативи, не намираме силния субективен фактор, който може да отмести системата. Според теорията на социалните системи, съчетана с тази на хаоса и неравновесните състояния - на белгийския биохимик от руски произход и Нобелов лауреат Иля Пригожин, - съществува критична “точка на бифуркация”, когато и най-пренебрежимият фактор става решаващ. Когато една система се движи по някакво русло, човешката воля няма никакво или пренебрежимо никакво значение; идва една точка, в която буквално си на кръстопът. Два вектора се събират и въпросът е дали ще се задвижи насам или натам. Оказва се, че „едно бутане с пръст“ понякога може да задвижи цялата огромна система в едната или в другата точка. Ей този пръст „насам” не е съществувал в началото на прехода и затова системата тръгна „натам“.

Аз все така смятам, че периодът 1998-2000 е единственият наш смислен и донякъде градивен в по-ново време - от може би 1931-1934 насам, но хайде да не навлизаме в характерното наше политиканство, тип „следосвобожденско”. Продължи с красивия си песимизъм.

“Ти си виновен с това, че аз съм гладен и ще те изям”, казал вълкът на агнето. Т.е. тази прослойка на късната българска номенклатура просто нямаше друг рефлекс. Една значителна част от тези хора бяха със слугински манталитет по отношение на йерархията, в която се намираха, те бяха с колониален манталитет по отношение на СССР, върху чиито икономически и политически ресурси иначе чудесно паразитираха. Днес е същото. Идеята беше да сменят господаря, та белким запазят властовото статукво. Те така и не разбраха, че можеха да бъдат фактор само и единствено ако зад тях имаше държава и общество, но държава и общество в съответната кондиция, в която те са фактор. Защото те са фактори до Калотина, след Калотина са „господин никой”.

Кои „те”? Аз не съм „те”, ти не си „те”. „Те” са, да речем, Василев, Пеевски и Доган.

Те са българският късен комунистически елит и всевъзможните им продължения, който просто предаде страната си, обществото си и това започна именно в онзи период – 1990-91 година.

Чрез „азазел”-а Луканов?

Далеч по-сложно е, но може и така да се каже „за протокола“ (смях). Като събирателен типаж, като социален образ - човек със съветско минало, но уж със западен начин на мислене, биографично „преминаващ през ТАЗИ страна“ в западна посока, опортюнист. С една дума, „перестройчик“. А в това време хората, поради своята пълна икономическа неподготвеност, политическа инфантилност и социална неграмотност, бяха вкарани в една борба, която въобще не е тяхна. Приказките “комунизъм/анти-комунизъм”? Трябваше да има „масови мероприятия за сплотяване на колектива“, докато този, който трябва, всъщност изнасяше активите на страната във физическия смисъл на думата.

Да се пренесем обратно в 2015. Според теб предстои ли наистина – както и преди е ставало въпрос – окончателно сливане на капитала с властта и, съответно, серия от инженерни проекти тип “Бареков”?

България няма капитал. И това трябва да бъде ясно казано, защото не всяко икономическо разбойничество е капитализъм. В България няма пазарна икономика, следователно няма конкуренция, която е свързана с тази икономика. Има само патримониално-номенклатурен модел, който паразитира върху остатъчните постсоциалистически ресурси на територията. Имаш една пирамида, в която ниските и средните нива се сриват все по-надолу в маргинализацията, от една страна, плюс деинтелектуализацията. А от друга страна, модел на все по-стесняващия се номенклатурен, „елитарен“ връх. Тъй като там, горе, вървят жестоки битки между флората и фауната в тази група – погледни чисто персонално качеството на хората в елитите в началото и в края на прехода. Ако преди бяха пяната на прехода, това днес е тинята на прехода. И тъй като правилата на оцеляване са свързани с рекрутиране на ресурс в буквалния и хищнически смисъл на тази дума, не се изискват някакви други особени „фини“ качества.

Т.е. ГЕРБ, без да искат, милите байганьовци, направиха така, че вместо специална компетентност, днес се изисква само обща и – най-често - привидна?

Плюс, забележи, инстинкт за подчинение.

Добре, но ако изключим единиците компетентни при „царя”, това си беше партиен прерогатив за всички през новия век, най-вече БСП. Т.е. аргументът ти отпада от противното, дет викат питагорейците.

Социалните закони на системата изтласкват на повърхността съответните биологични дадености. Това води до вторична, още по-жестока варваризация на българското общество, плюс тотален разпад на социалните връзки. В момента не можеш да мобилизираш българите да направят каквото и да е било - поради дълбоко неверие между хората.

Не си ли съгласен, че все пак протестът от 2013 би могъл да бъде разгледан като „протест на първия месец”, да речем, когато висококастово-буржоазно-интелектуална група хора настояваше за смяна на модела БСП-ДПС? А по-късно протестът беше оседлан от „байтаньото” Борисов, който не се свени от днешния модел ГЕРБ-ДПС? Онова беше единственият истински лъч на гражданска енергия, който аз действително съм виждал на живо. Мога да бъда и „наивист” - едно дяволче в мен смята, че в известен смисъл нищо не е изгубено. Възможно ли е наново?

Най-хубавото на такъв тип процеси е, когато марионетките си мислят, че са свободни. Иначе няма да играят добре. През цялото време ще се усеща, че режисьорът иска някакво друго поведение от тях. Ставаше въпрос за това, че всъщност в метафората за ламята двете глави се скараха с третата, което доведе първоначално до свалянето на Борисов от власт със “спонтанни” протести. Сега животът ни буквално блика от безобразия и може да използваш реални, а не измислени някакви претексти, за да направиш протест. Тези предпоставки съществуват и в момента, но протести не виждам. Защо ли?

Не ми отговори, всъщност.

Според твоето разбиране, светлият лъч е загаснал, защото тази малка прослойка е малцинство и е напълно обезверена. По отношение на протеста, тук имаше две линии. Едната е вътрешна българска, а другата е геополитическа. Почвам от външната, която е по-важна. Ясно бе, че България е ключова точка, защото оттук трябваше да мине “Южен поток”. “Южен поток” не е икономически проект, той е политически проект. Съответно Америка искаше да стопира този проект. Не е нужно да стопираш всички страни по веригата – важното е да стопираш най-важното – началната, първата точка. Както това става сега в Македония.

Трябва ли да участваме във всички енергийни руски проекти – ей така, без оправдан икономически смисъл?

„Ех, много мъка има на този свят”, както казва Моканина (смях). Разбира се: далеч „по-голям“ икономически смисъл има да бъдеш просяка на Европа, нали! Поради тази причина България стана важна, макар и за 6-7 месеца. Неслучайно Маккейн дойде тук накрая по повод „Южен поток”. Вървеше вече операцията “Украйна”, тя набираше скорост и поради тази причина трябваше да бъде ликвидирана всяка пряка, косвена или индиректна руска агентура и геополитическо влияние тук.

И ДПС направиха обратен завой и станаха проамерикански?

Вероятно. Никакви протести нямаше да имат никакъв резултат, ако примерно логиката на геополитичската ситуация беше друга. Върху тази външна логика се наслагва българската вътрешна логика. Ставаше въпрос за кланов сблъсък между три клики, горе на върха, със съответните ресурси между тях, което доведе до елиминирането на Борисов от тройното уравнение и възцаряване на дуета “Василев-Пеевски”. Някъде по това време ДПС взе под наем БСП за известно време, за да свърши някои работи.

И публиката им намалява.

Точно така. Получи се нещо като „матрьошка” – външната геополитическа ситуация се насложи върху вътрешната българска, а в България за пред публиката се показваше, че едва ли не има само вътрешна логика и външната въобще не съществуваше. Външната определи вътрешната – не обратното.
Толкова по автентичността на българските протести, в които, прощавай, аз дълбоко не съм убеден.

Наистина ли не вярваш, че има висока прослойка, която решително не е съгласна? Ти също трябва да си там, казано между нас. Не непременно „градска”.

Като човек, преживял и първата студентска стачка, и втората, смятам, че манипулацията на големи маси от хора е ясна. Т.нар. „масов“,“среден“ човек не е образован и не се отличава с много ум. Неговото съзнание е потънало в миазмите на всекидневното оцеляване и няма време и сили за „висши“ мисли. Ето защо е лесен за манипулиране.

Безмилостното отричане, трагичната илюзорност и вътрешна несигурност, в която живее средният българин; говоренето на онеправданите един СРЕЩУ друг, а не един С друг – последното е като поетичен подарък за простолюдието. Представи си и въпросния, неуловим среден българин – объркан и притиснат от сметките, но същевременно opinionated за всичко; представи си го в черна тясна фланелка, решително издута отпред, на гърба на която пише “Insecurity” – ако в нашата култура имаше поне капка самоирония.

(смях) Бих добавил, че ресурсът става все по-малко на територията. Ние досега „президирахме” върху костите на късната социалистическа България. Трябваше да се „претакат“ ресурси, пари, хора и така нататък, и тъй като това „тяло“ намалява все повече, оттам започна битка между самите хищници. Защото ресурсът намалява с часове.

Първата част на интервюто можете да прочетете тук

------------

Мнения на cremedelacreme@abv.bg