Преди един ден американският президент Обама бе преизбран за втори мандат при 7.9% безработица, което не се е случвало в САЩ от 76 години. И при консенсусно мнение на болшинството американски водещи икономисти, че предвид икономическите политики на Обама, възстановяването на безработицата в САЩ до нива от 5% ще отнеме между 15 и 25 години, а след Голямата Депресия е отнело под 10 години. Следователно логичен е въпросът какво помага на левите партии да печелят избори дори по време на кризи, причинени или трайно влошени именно от леви политики (с уговорката, че е трудно да се прецени кой е прокарвал по-леви икономически политики – републиканецът Буш-син или демократът Обама).

Левите партии умишлено лансират идеи от рода на вдигане на минималната работна заплата, качване на осигуровките, замразяване на цени на определени стоки, налагане на мита и нетарифни ограничения при вноса, вдигане на данъците за хората с високи доходи и т.н, когато са в опозиция по време на икономическа криза. Но причините за това поведение далеч не се коренят единствено в идеологически постулати със социалистически привкус, които - както пише Лудвиг Фон Мизес малко след Втората световна война в студията си „Антикапиталистическото мислене” - са в основата на широко разпространеното в света убеждение за несправедливостта на капитализма, лишил хората от достъп до блага, които природата щедро е осигурила за всички и на които всеки има право по рождение. В тези идеи, лансирани от социалисти по цял свят, има голяма доза политическа амбиция и корист. 

Но преди да продължа, нека припомним как пазарът се справя с кризите. Съгласно закона Сей (в т.ч. и неговите интерпретации), ако дадена фирма (в това число даден отрасъл; икономиката като цяло и т.н.) по някаква причина претърпи спад в търсенето на стоките, които тя предлага на пазара и в резултат на това започне да трупа излишни запаси под формата на нереализирана продукция, тя може постъпи по два начина:

1. Да намали цените на произвежданите стоки, без да уволнява, като по този начин стимулира ръст в търсеното количество на дадените стоки. За да постигне тази цел, фирмата ще трябва да намали нормата на печалба, но и най-вероятно работната заплата, за да предпази собствениците си от загуба. Съгласно закона за търсенето и предлагането, свалянето на цените води до увеличение в продажбите. Ако цените паднат достатъчно, цялата произведена продукция, включително и нежеланите запаси, може да бъде продадена. Така гъвкавостта в цените – способността им да се нагаждат максимално бързо към спад в потребителското търсене – практически гарантира, че всичко произведено ще бъде продадено. Никой няма да загуби работата си поради спад в търсенето.; 

2. Да уволни част от своите работници и служители, запазвайки им заплатите, за да намали разходите за труд и да намали производството. Тук също бихме могли да очакваме известен спад в работната заплата, тъй като все пак повече безработни ще се конкурират за едно работно място. Постепенно запасите от нереализирана продукция ще започнат да се топят, което би могло да окаже натиск нагоре върху цените. Допълнително спадът в работните заплати, предизвикан от конкуриращите се безработни, ще стимулира фирмата и останалите производители да започнат да наемат отново. Ако заплатите са достатъчно гъвкави – притежават способността да се нагаждат максимално бързо към всеки спад в търсенето на работна ръка – евентуално почти всеки, който търси работа и има необходимата квалификация , ще намери такава. 

Както се вижда в горния пример, в крайна сметка гъвкавите цени и заплати имат способността да осигурят на обществото т.н. пълна заетост. Всъщност, точно наличието на тези два фактора, както в количествен, така и в качествен аспект, са определящи до голяма степен за това дали живеем в условията на пазарна икономика и до колко развита е самата тя. 

Тук идва въпросът: „Защо безработицата, както в Европа, така и в България, а така и в САЩ, е на рекордни нива за такъв продължителен период от време?” За да отговорим на този въпрос, трябва да си зададем друг въпрос: „Какво пречи на работните заплати и на цените да са достатъчно флексибилни?” Тук ще приведа хипотетичен пример, за да избегна конкретизация, но общо взето моделът е един и същ, а примерите от реалната действителност – много.

Нека предположим, че даден производител на коли, претърпи спад в продажбите на дадено свое регионално подразделение и обяви, че ще намали работните заплати на служителите си с, да речем, 10% (нещо, което се случва с Пежо-Ситроен в момента). В отговор, работниците се обединяват, синдикати и работнически съюзи започват да организират протести, а леви политици и ТВ водещи започват да правят намеци за това колко е лош пазарът и колко алчни и безотговорни са собствениците на заводите. Започват да се прокарват дори предложения за национализация, и призиви държавата да осигури заетост без значение дали предприятието е печелившо. Получили обществена подкрепа, работниците заплашват, че ще обявят стачка и ще блокират производството. Мениджмънтът на компанията е поставен пред две лоши алтернативи. Компанията може или да намали работната заплата и да рискува блокирането на производството за известно време, което ще донесе огромни загуби, или да се огъне пред исканията на работниците, примирявайки се със свития марджин на печалбата или даже временни загуби, като се надява, че спадът в търсенето е бил временен. Разбира се, между две лоши алтернативи, мениджмънтът ще възприеме по-малко лошата и ще удовлетвори исканията на работниците. От тук нататък, нещата могат да се развият по два начина – продажбите да се увеличат или да продължават да намаляват. Ако продажбите скочат, мирът ще се възстанови, но какво ще се случи, ако продължат да намаляват (нещо, което се случва в момента на много пазари, включително френския за автомобили)? Работодателят отново обявява, че в компанията се очакват съкращения, а и той самият вече е натрупал задължения, вследствие на нежеланието на работниците да понесат 10-процентното намаление. Работници, синдикати, про-работнически сдружения, обединения и т.н. отново подемат атака, но този път ги очаква изненада. Съкращенията не са на работни заплати, а на работни места. Освен това, работодателят обявява, че ако синдикатите не се съгласят на орязване на работните места с, да речем, 20%, съществуването на даденото регионално подразделение вече ще е нерентабилно и то ще бъде изцяло затворено, т.е. всички ще загубят работата си. Този път местата се сменят. Сега работниците се изправени между две лоши алтернативи. И, разбира се, те избират по-малко лошата – 20% от работниците са уволнени.

В крайна сметка уж-социалният пристъп на работническите съюзи, които ограничиха способността на работодателя да променя работната заплата, както сметне за добре, доведоха до уволнението на 20% от работниците. А това поведение е точно обратното на лявата идея, която проповядва, че е по-добре да имаме равни доходи, били те и сравнително по-ниски, от колкото някои да получават високи доходи, а други не. 

Сега вече можем да си обясним и поведението на левите партии в опозиция по време на криза. Впрочем, правя уточнението, че под леви партии включвам и такива, които са десни, но само на приказки, а не и на действия. Да речем, че се намираме в състояние на рецесия и дясна партия е на власт. Икономически грамотните хора от лявата опозиция добре разбират, че пазарът и на теория, и на практика, има силата да осигури пълна заетост, но само при условие, че цените и работните заплати са достатъчно флексибилни. Затова те започват да манипулират общественото мнение, като обясняват как е възможно социалната пенсия да се вдигне с 30%, минималната работна заплата - с 25%, помощите за безработни - с 35% и т.н., а подобни манипулации лесно намират отзвук в обществото, когато хората се чувстват затруднени. От тук, дясното правителство има две крайно лоши алтернативи пред себе си. Първата е да се поддадат на левия натиск и да загубят десния си електорат, а вторият е да не го направят и да мобилизират привържениците на своите политически опоненти. И в двата случая, нищо добро не ги очаква на следващите избори. Респективно лявата партия идва на власт. Разбира се, кризите, също като възходите, не са вечни. Икономиката се възстановява, но паралелно с това е нараснала както задлъжнялостта, така и народното доверие в лявата идея. Профилът на герой осигурява още един мандат на лявото правителство. Но и то е поставено пред дилема. По време на подем, то може или да продължава да увеличава харчовете и да прегрява икономиката допълнително, или да не го прави и да следва разумна икономическа политика, но да изгуби своя ляв избирател. Както е видно, обикновено те предпочитат да задълбочат предстоящия спад в икономическия цикъл, като не ограничават държавните разходи и продължават да прилагат „про-социална” политика по време на експанзията. В крайна сметка, то ще изгуби следващите избори, но поне няма да е нанесло трайна вреда на своя „про-социален” имидж. А и в дългосрочен план, резултатът е 2:1 за левите, но за сметка на хората. След това цикълът се завърта отново.

В заключение - не се учудвайте, че партиите с лява реторика и политики печелят избори по-често от партии с десни разбирания. Просто хората много-много не се замислят нито за причините за икономическите кризи и цикли, нито за начина, по който може да се излезе от тях. А обещанието за безболезнено излизане от криза, задавано от леви партии, е по-привлекателно за повечето хора. Независимо в коя държава живеят.

Още по темата

02/11/2012

Нашите автори

Либерализмът е виновен...ама друг път

26/10/2012

Нашите автори

Шест икономически мита

18/10/2012

Нашите автори

Защо не и данък върху кредитите?

11/10/2012

Надеждата не е стратегия*