Калин Терзийски: За ужаса може да се говори само с ужас

В памет на Марлон Брандо, изиграл полковник Кърц в Апокалипсис сега

Ще навляза в една тема, която е твърде сложна и навлизайки рискувам да получа критики от тия, които се занимават с нея професионално, от години. Но ми се струва, че всеки писател има и такова задължение – да реагира на всички по-важни събития по света, да заема позиция и ако се налага – да влиза в спор; за да може след това да я промени – ако срещне по-добри доводи у противниците си.

За съжаление отдавна открих, че никой спор не се гради върху логика и безпристрастни оценки: всеки спор е основан на пристрастия, лични отношения, емоционални привързаности и неосъзнати склонности. Зависи кой колко е умен. Но образованието пречи на истината. Умният ще осъзнае своите пристрастия и нелепостта на личните си предубеждения и предпочитания; ще разбере колко твърде лични са.

Но образованият ще извади от девет кладенеца вода. И дори и себе си ще убеди, че не е пристрастен в спора, че е логичен и доводите му не са просто хитро намерени инструменти за потвърждаване на негово дълбоко, ирационално, емоционално наситено предубеждение. Образованият по-трудно ще осъзнае колко е пристрастна позицията му всъщност... защото доста бързо ще я укрепи с подпорки. Цитати от Лайбниц, Хегел и Фройд. А каже ли и „Хайдегер” и „Лакан” – вече е казал заклинанията на сноба – вече няма как твърденията му и позициите му да не са правилни и обективни. Затова не виждам смисъл от спорове. Те са всъщност омрази, облечени в полупрозрачните одежди на псевдорационалността.

Та, искам да кажа две-три думи (които сигурно ще станат повече) за атентата в Ню Йорк. Първо: Не разбирам от международна политика, от тероризъм, от борба с тероризма и от психология на терориста. Не съм виждал терорист, не съм попадал в центъра на терористичен акт, не съм виждал телата на убити и ранени в терористичен акт. И се моля никога да не попадам и да не виждам. С тъжно наведена глава съм слушал пред мен да обсъждат тоя зловещ феномен едни от най-учените социолози, политолози, разследващи журналисти, психолози и психиатри. Тъжно наведена – защото вече казах нещо за образования. Той не може да осъзнае своите грешки, защото самомнението му се крепи от подпорки-авторитети. Носещи магични, заклинателни германски и английски имена. Говоря естествено за тоя образован, на когото образованието е попречило да развие естествена, човешка мъдрост. Има много такива.

А на такива ужаси не може да се гледа по друг начин, освен през...

Тук щях да кажа „през призмата на...” – и веднага се отказах. Защото именно през призма на нищо и през никаква призма не бива и не може да се гледат тия ужасни неща. Не можеш да гледаш на ужаса през призмата на надутата си, самомнителна, паунска образованост. И дълбокомислено да клатиш глава, разсъждавайки как изолацията и пренебрежението, с които западното общество обгражда един мюсюлманин, създават идеалната сянка, в която да се роди самоубийствен фанатизъм; а след него – и решението за самоубийствен атентат в името на Аллах. В тия думи може да има нещо вярно. Но те не описват въобще ужаса и неговата невероятна многопластовост. Не говоря за ужаса на улицата – сред прегазените и разкъсани тела. А за ужаса, който преди това е витаел в главата на младия мюсюлманин, готвещ се да стане масов убиец.

За ужаса може да се говори само с ужас.

Всяка рационалност е нелепа и най-малкото – неприлична. Така мисля сега.

Да – но нали някой трябва да действа; и вместо да изпада в ужас и паника – да вземе мерки и да предотврати други такива ужаси?! Нали именно анализаторите, психолозите, специалистите по тероризъм трябва да опознаят и много фино да разплетат мрежата от мотиви на терориста; да разгадаят предисторията на престъплението – така ще ме срежете.

Може би – ще кажа – но и те трябва да усетят ирационалния ужас. Да се откажеш да се придържаш винаги и безотказно към рационалното – това вече е мъдрост. А е и практично. Защото в голяма част от човешките постъпки ирационалните мотиви са повече. Да не говорим за терористичните актове. Там всичко е необяснимо от рационална гледна точка. Поне така ми се струва. Затова – ужасът може да бъде опознат само ако се влезе в неговата ирационална територия.

Ето – един узбек се врязва в нещастни американци, аржентинци и белгийци (Бог да прости загиналите! – казвам с най-осъзнат отказ от рационалността) и убива осем от тях. Преди това узбекът е бил най-щастливият човек на света. Така казват съседите му. Живели близо до него в градчето Патерсън, близо до Ню Йорк. Винаги се усмихвал и те смятали, че е щастлив човек и че обича Америка.

Говорих досега за ирационалната същност на тероризма и за това, че няма как ирационалното да се разбере чрез рационални похвати; но сега ще се обърна наопаки и ще анализирам по най-рационален начин. Какво да правя – писателят не може да е последователен. И се питам: Кой, дявол да го вземе, може да обича Америка? Кой, дявол да го вземе – питам се още – може да каже, че обича някоя Държава? И кой, Боже мой, може да си помисли, че когато някой се усмихва непрекъснато, обича държавата, в която живее?

Казвам си: едно такова разсъждение: „той се усмихваше непрекъснато, мислехме, че обича Америка” - може да бъде продукт само на един дълбок провал в мисленето. И пълно непознаване на хората. Или по-точно – познаване на хората по толкова схематичен, наивно, натрапено позитивен, елементарно прагматичен начин...чак да ти настръхне козината! Оценяване на хората по американски. Обичане на Америка по американски.

Да – хората, живеещи в империи – дори и умни сред тях – пример е пристрастеният православен патриот Достоевски – стават досадно и плашещо, дори гнусно наивни и патетични, когато става въпрос за техните велики Държави. Велики Държави?! – изтръпвам и ми се повдига.

Слава Богу – казвам си – роден съм в малка държава към която даже и най-олигавените малоумци, склонни към изпадане в патологичен патриотизъм и възторзи, изпитват голяма доза здрав скепсис. Никой в България, като види някой с дълга черна брада, който се усмихва непрекъснато, няма да си помисли: Какъв мил човек, сигурно обича България. Повечето българи ще си помислят – тоя, божичко, е луд, я да се обадим на спешната психиатрична помощ!

И така: Когато чуя, прочета, видя по телевизията за такъв ужас като този в Ню Йорк – първото, което правя, е да изпитам ужас. Забранил съм си да изпадна в глупавото, нелепо положение на многознайковците – мъдреци, които веднага започват да рационализират! Първо – за да докажеш, че си човек – изпитай истински, човешки ужас! – така съм си повелил.

И после се сещам едно: Същността на Човека се нарича Ужас. Това е неговото второ име. Безнадежден ужас. Монтен, Монтен – хубаво казваш (казвам си) – че ако списъкът на хора, които са показали, че се стремят към живота невероятно силно и яростно, то списъкът на тия, които са показали, че се стремят към смъртта с безумен, неудържим стремеж, е направо безкраен!

Вървим из минно поле от Матросовци - джихадисти или пилоти от американските ВВС – и всички те се усмихват непрекъснато и може би обичат Америка или Аллах, или каквото там си искат. И се наричат хора. За мой ужас.

Още по темата

11/10/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: За ексхибиционизма

04/10/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: Утопия

22/09/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: Побойници

Следете новините ни в GoogleNews