Калин Терзийски: Побойници

Една приятелка, журналистка, се ожени за убиец. Запознали се, докато бил в затвора. Той слушал предаванията ѝ по радиото. След това намерил начин да се свърже с нея и така лека-полека се заобичали. Може и да е станало внезапно – не съм питал за това.

После, може би година по-късно - те вече мислели да се съберат, когато той излезе от затвора - се случило така, че нея я нападнали. Някакви мъже насилници. Тя останала жива, но омърсена, ранена и ужасена. Знаете как е, а може и да не знаете.

Тя се обадила на него, в затвора – той бил най-близкият ѝ човек по това време. Разказала му през плач всичко. Той побеснял – представям си го – затворник, смъртно желаещ справедливост. Кой затворник, осъден за убийство, може да си позволи да желае справедливост? За себе си и за любимите си хора? Та нали е отнел живот – сега цялата несправедливост на света нека се струпа на главата му! – така би казал всеки почитател на старозаветните закони зъб за зъб, око за око.

Зъб за зъб, око за око. Всеки прикрит насилник иска това. Дори би предпочел да избива зъби, когато му кажат лоша дума, и да вади очи, когато паркират на „неговото място за паркиране” пред входа.

Но нашият убиец намерил връзки извън затвора. Приятели, които да отмъстят за неговата любима. И те наистина оправили нещата. Не съм питал как ги оправили, но сигурно е било подобаващо жестоко. Сред хората, живеещи извън руслото на цивилизацията, нещата се решават с жестокост. Зъб за зъб, око за око. И повече. Струва ми се, че повечето хора живеят извън руслото на цивилизацията. Ползват я, както маймуна използва лаптоп, за да чупи орехи, но никак и не се опитват да се влеят в нея, камо ли да я разбират. Да попиеш цивилизацията с цялата си душа – това е мечтаният идеал. Реалността е предоставена на милионите, които вървят покрай цивилизацията и я гледат като витрина.

Мъжът на моята приятелка постъпил като истински мъж; вероятно и аз бих постъпил така. Където няма цивилизация – оправяме се с подръчни средства. Където няма морален закон - има каменни брадви. И главите пращят и се цепят; човешките глави са учудващо крехки под напора на студен камък или тежка сопа.

След това те – моята приятелка и нейният любим – се оженили. Той излязъл от затвора и заживели щастливо. Бих казал, че в тоя случай любовта спасила един човек от влизането в коловоза. Коловозът на хроничната безчовечност. Ако не беше любовта на моята приятелка – той би си останал убиец. Сега е бивш убиец. Мисля, че мога да си позволя да въведа такъв термин в морала. Миналото наистина си е минало. 

А сега – за настоящето.

В Садово има селскостопанска гимназия. В нея преподават земеделски науки и най-вероятно нещо привлекателно като селскостопански мениджмънт. Никой не иска да е просто орач. Може би, евентуално – мениджър по орането. Орането си е оране. Въпрос на нагласа е като какво го приемаме. Като нещо достойно за презрение или като нещо, достойно за гордост.

В тази гимназия наскоро три момчета пребиха учителя си по английски. Всички разбрахме за това. Малцина обаче знаят, че по статистически данни в България за пет години са извършени 12 убийства от деца.

Насилието си е насилие. Независимо дали го извършват деца, или възрастни. Но...

Въпрос на нагласа е като какво го приемаме! Като нещо, което е достойно за отвращение и погнуса, или като нещо приемливо, дори справедливо и достойно.

Не бих оправдал момчетата, били с дървен кол учителя си. Но мога да се опитам да ги разбера и да помисля за това – как най-мъдро да се постъпи с тях.

Защото докато човек е човек – никой, според мене, няма право да постъпва с него както и да било, без негово съгласие. Но когато някой престане да е човек – тогава с него се постъпва както хората преценят – независимо дали той харесва това, или не. Мисля, че съм краен и си позволих гняв. Съжалявам. Всеки е човек и никога не престава да е човек. Но в човечността нещата са много деликатни.

Все пак – колкото и това твърдение да може да породи антихуманни и евгенически спекулации – има граници на човешкото. Прекрачиш ли ги – губиш правото да носиш титлата човек. Човек е титла. Би ми се искало да е титла, която се печели с воля и душевно усилие.

Да – как да се постъпи с тия момчета?

След като те живеят с нагласата, че насилието е нещо приемливо, даже е извор на гордост. Как да се постъпи?

Насилието на богатите страни от целия свят, които бомбардират „съвсем справедливо” която бедна страна им хрумне, само защото нейният диктатор „унищожавал народа си”. Да – това насилие е приемливо, то заслужава похвала. Американският войник, изстрелващ ракета срещу „мръсните чалми” и случайно взривяващ случайно училище е герой. 

От другата страна, има момчета с втренчени погледи и пояси от пластичен експлозив на кръста. Които по друга координатна система (която е доста съблазнителна за всеки потиснат, за всеки унизен или обиден на света) са също герои. Герои, избиващи десетки хора, за да отмъстят.

В свят, в който насилието е напълно приемливо и узаконено – няма как да очакваме да не бъдем застигнати един ден от него. Докато човекът, нараняващ друг – заради справедливо отмъщение или заради праведна кауза – бива наричан герой или мъченик, а не изрод и нещастник – насилието ще продължи да бъде реката, в която ще плуваме и ще се давим.

Момчетата в Садово също са имали за нещо да отмъщават. Сигурен съм в това. На учителите си. На образователната система. На държавата. На света. Нека някой каже, че не си е помислил през живота си за справедлива мъст и тогава нека хвърли първия камък.

Но! - ще кажат мнозина - може да си мислим за мъст, но да не стигнем до действие.

Хората все пак са различни. При някои пътят от мисълта до действието е много кратък. Няма борба на мотиви и противомотиви, както се казваше в социалистическата психология.

Противомотивите срещу едно насилствено действие могат да се породят само от нагласата, че да насилстваш е отвратително и гнусно нещо.

Когато българските революционери от времето на османското робство искали да обърнат вниманието на световната общественост върху теглата на българския народ, те извършвали ужасни варварства. Хвърляли в безсмислена жертва хиляди жени и деца – и го правели съзнателно – за да бъде психологическият ефект на въстанието по-разтърсващ. Също така извършвали терористични актове, убивали и сеели ужас. Пак за да обърнат вниманието на световните сили към България. Тези революционери сега са обявени за герои. 

В същото време борците за свобода от Третия свят са обявени за изроди и насилници.

Този двоен и извънредно лицемерен, подъл обществен морал, при който едно насилие – пък било то и в миналото или пък далеч от нас – се приема за героизъм и израз на висок морал... а друго насилие – за аморално и грозно престъпление – този двоен морал е в основата на нещата!

Докато този двоен морал властва – всеки насилник би могъл да приеме себе си за герой и борец за справедливост. Още по-лошо: Всеки насилник би могъл да очаква и обществото да го приеме като герой.

Герой с дървен кол, борещ се срещу учителите потисници, герой срещу империализма – взривяващ се в метрото, герой срещу тероризма, изстрелващ ракета по лагера на някакви други герои - борци за свобода.

Ще ми се да спомена мимоходом, че голотата – тази, в която ни е облякъл Бог, Природата или Някой Друг – по телевизията се оценява с точка с 18 в нея. Препоръчителен родителски контрол до 18. Голотата и телесната любов, от която се ражда живот – вредни за съзнанието до 18.

В същото време насичанията на парчета, изкормванията, взривяванията и избожданията на очи се оценяват с червена точка с 12 в нея.

Тоест – след дванайсет децата са достатъчно големи да преглътнат всякакво насилие, вече имат правилна преценка за него (а коя е правилната?).

...Но чак на осемнайсет е разумно да видят за пръв път гол човек! Смешно. По-скоро – отвратително.

Моралът в днешния му вид е това, което е в основата. Всеки, който го изповядва, всеки който го налага, всеки, който не се бори за промяната му – е в основата на безобразието.

Момчетата от Садово са някъде далеч нататък по веригата.

P.S. А историята в началото стои там за това – за да си припомним, че любовта извисява човека, а не наказанието. Наказанието ще успокои само донякъде пострадалите. Но от него насилникът няма да стане по-добър човек.

А иначе, по принцип, всички можем да бъдем зли.

Още по темата

13/09/2017 Нашите автори

Калин Терзийски: Летните вируси

30/08/2017 Нашите автори

Калин Терзийски: Докъде с хумора?

18/08/2017 Нашите автори

Калин Терзийски: Борци

04/02/2017 Култура

Калин Терзийски: Разговор с Аспарух

Следете новините ни в GoogleNews