Представете си, че синът ви иска да му купите кола. А пари спестени нямате. И разчетите на месечните ви семейни доходи и разходи показват, че не можете да отделяте достатъчно пари, за да вземете кола на лизинг или да вземете заем от банка, с който да купите мечтаната от сина ви кола. Тогава? Ами, ако не спечелите от тотото, синът ви ще си остане с искането.

Представете си сега, че току-що са ви избрали за премиер. И искате да увеличите парите за пенсии с 15% от догодина, защото така сте обещали в предизборната си кампания. Министърът на финансите ви информира, че ако това стане, приходите в бюджета ще са по-малко от разходите, а от предишното правителство сте наследили нулев държавен резерв.

Означава ли това, че няма възможност да увеличите пенсиите? Не, не означава, макар че, както ще стане ясно по-долу, това не би било добра икономическа политика. Защото, за разлика от обикновения човек, който може да вземе заем, само ако доходите му са по-високи от разходите, така че да остават средства за изплащане на заем, правителството може да вземе заеми и ако приходите в бюджета са по-ниски от разходите. Защото всяко правителство има един сигурен източник на приходи, от който може да изплаща заеми – бъдещите приходите от данъци. Така че то може да си позволи превишение на бюджетните разходи над бюджетните приходи. Точно това превишение се нарича бюджетен дефицит.

Възможността едно правителство да харчи в определена година(и) повече от приходите в бюджета дава основание на някои политици, обикновено (но не задължително) с леви убеждения, да препоръчват формирането на бюджетни дефицити, я за да се вдигнело жизненото равнище на населението, я за да се стимулирала икономиката. Всъщност не само политици, но даже и някои Нобелови лауреати по икономика като например Джоузеф Щиглиц, препоръчват бюджетни дефицити с цел стимулиране на растежа. Особено с цел изглаждане на цикличността на икономиката и предотвратяване на кризи.

Само че парите, които държавата може да изхарчи за стимулиране например, не стигат до всички бизнеси, а обикновено до тези, които имат най-силно лоби и/или раздават най-големи подкупи. Така например в Германия и Франция от държавните стимули през 2009 г. най се облажиха няколкото автомобилни компании, а не собствениците на десетките хиляди малки фирми, които фалираха, или стотиците хиляди хора, които си загубиха работата. А и правителството „забравя” да каже на хората два много важни факта. Първо, че давайки пари на някои слоеве от населението или на някои сектори, това става за сметка на всички хора. Тоест всички плащаме баницата, а само някои я изяждат. Второ, че давайки пари днес правителството възнамерява да си ги вземе утре – и то с лихвите, което става само по един начин – чрез бъдещо увеличение на данъчното бреме. Всъщност правителството собствени пари няма – то харчи пари, събраните от всички хора чрез данъчната система. Понякога и пари взети на заем, които обаче също ще се върнат от бъдещи плащания на данъци от населението.

Антицикличното и стимулиращото влияние на политиката на бюджетни дефицити е меко казано със съмнителен ефект. Най-тежко ударените от кризата източноевропейски страни са именно тези, които имаха хронични бюджетни дефицити – Унгария, Румъния, Литва и Латвия. Рекордното увеличаване на бюджетните дефицити в САЩ от уж „десния” президент Буш в периода 2003-2007 г. не попречи САЩ да изпадне през 2008 г. в най-голямата криза от Голямата депресия през 30-те години. И - според мен - ще се окажат прави онези над 200 американски професори по икономика и финанси, които преди година написаха в писмо до президента Обама, че предлагания от него т.нар. стимулиращ пакет, макар че ще има краткосрочен положителен ефект върху американската икономика, ще доведе до допълнителни и по-дълбоки диспропорции и проблеми в бъдеще.

Безспорен факт, признаван от всички икономически школи, но обикновено премълчаван от политиците, е че бюджетният дефицит води до увеличаване на инфлацията, а от там и до увеличаване на лихвените проценти и оскъпяване на кредитите. Когато в резултат на поредица от бюджетни дефицити дългът на една държава се увеличава, това увеличава и т.нар. рискова премия, която пък влияе на лихвените равнища.

След като по-горе се аргументирах защо натрупването на дефицити е лоша бюджетна политика, нека видим дали е добре винаги бюджетът на държавата да е на излишък. Както е разумно всяко семейство да има някакви спестявания за «черни дни», така е и добре бюджетът на една държава от време на време да генерира излишъци, които, натрупвайки се, създават държавен резерв. За България, която е във валутен борд, определено ниво на държавен резерв е задължителен с цел гарантиране на фиксирания курс на лева. Но самоцелното натрупване на излишъци е също лоша бюджетна политика – защото това означава, че държавата изземва от фирмите и хората повече пари, отколкото е нужно. И вместо да се генерират излишъци, трябва да се намалят още данъците, за да се получи балансиран бюджет и да няма излишъци.

От 2002 до 2008 г. националният бюджет всяка година генерираше излишъци. За съжаление след 2009 година вече пета година бюджетът се планира с дефицити, вярно - не много високи, особени на фона на болшинството страни в ЕС. А можеше (с изключение на 2009 година, когато кризата беше в разгара си), България да остане една от малкото страни в ЕС без бюджетни дефицити. Ако бяха намалени някои разходите чрез болезнени, но -  поне според мен - отдавна необходими реформи в МВР, здравеопазването, социалната сфера, централната и местна администрация, както и с отказа от някои държавни инвестиционни проекти с недоказана ефективност, както и чрез заместването на държавни инвестиции с частни – например в транспортната инфраструктура.