Гениалността на усамотението

Калин Терзийски Последна промяна на 23 март 2020 в 17:34 4058 1

Ех! Това непрекъснато, еднообразно, мрачно-тревожно говорене за короната!

Мисля си: дали някой би искал...

Не, сто пъти съм казвал: писател съм и съм длъжен да бъда честен, затова не бива да говоря за „някой”, за „човека по принцип”, за „хората” и за незнам си кой – за да бъда екзактно честен - трябва да говоря само за себе си!

И така: дали аз бих искал - ако ще мра след седмица или две – да прекарам това време в говорене за коронавирус и епидемии?

Представям си – примерно съм на 78 години...

...да, на 78 години съм...и съм един много преживял и много видял човек.

Но тялото ми, донякъде и благодарение на весело-немилостивия начин на употреба, който съм му налагал по време на живота си – не е никак „здраво”!

Някой ден ме подсетете да поговорим и за това какво, по дяволите, означава това да си „здрав”!

И ето - имам и диабет – защото цял живот много съм обичал сладкишите на жена си, и високо кръвно – защото не съм щадил сърцето и кръвоносните си съдове от гняв и силни вълнения, имам и фиброза на белия дроб, защото подобно на Николай Райнов съм бил винаги „тютюневият човек” и творейки живота си, в ъгъла на устата ми е висяла вечната, небрежна цигарка (кавато съм виждал по снимките в устата на Пикасо, на Камю, на Сартр (само че - лула))...

И сега има епидемия, някаква там епидемия и казват...казват го тия– младите, активните, вторачените в дреболиите в живота, в подробностите, все още ненасочилите поглед към вечността...та младите казват, че за хора като мен е „особено опасно”!

И аз...дали аз наистина искам да прекарам последните месеци от живота си – защото знам, че това са те...в дрънкане за това кой ще умре и колко процента е смъртността от една поредна епидемия?

...а и кой, по дяволите, може да бъде сигурен, че това не са именно последните му дни? Със или без епидемия.

Искам ли аз да прекарам последните си дни така? Защото съм мъдър и съм решил, че именно аз решавам - кога да бъдат последните ми дни! Та – искам ли те да бъдат посветени на един стаден...нисък и жалък страх?

Мисля си, аз – 78 годишният: Кое прави животът важен и смислен? И кое го обезсмисля?

Живял съм всякак. И знам, че животът в който твориш красиви неща, или да го кажа – неща, които вярваш, че са хубави, че имат стойност...пък и другите ги оценяват...този живот е смислен. Този живот има защо да се живее. А кое изпразва живота, кое го прави такъв, че някак няма за какво да се живее? Мисля си – страхът, вечната скованост от ужас, ужасът, който говори: колко ще живея, кога ще умра, дали няма да се мъча много?

Такъв живот, струва ми се, не си заслужава.

Дали има живот, който не си заслужава?

Всъщност – не бих се ангажирал по никакъв начин с отговаряне на такъв въпрос. За някого и най-долното влачене, най-бездушното и страхливо вегетиране, потопено в мизерно затъмнение, в кухненско-клюкарска наплашеност, в низка и мрачна страхливаст и глупост – си е живот!

Вероятно във всеки живот има някаква съвършена хубост...

Може би е съвсем прав Хайдегер, говорейки за живота като нашия единствен Lichtung – просека, просвет между оплетените корони на дърветата в мрачната гора на небитието. Раждаме се и почваме да виждаме светлото. Просветът в мрака. След това светлото свършва. Излезли сме от горската просека. Какво е в гъстата гора – никой не знае. Може би има и други просеки?
Но какво съм заприказвал...Просто нямам никакво желание, аз, 78 годишният, който съзнава, че сега е може би моментът, месецът, годината, в която ще загуби живота си – да прекара остатъка от времето си...в жалък страх!

Съзнавам: хората обичат...не, те не обичат – те просто иначе не могат – когато имат силен външен стимул, да престават да забелязват всичко останало. Сега силният външен стимул е една епидемия. Целият обществен разговор, цялото мислене, цялата енергия, цялото внимание – са насочени към тази епидемия! Никой не може да се отлепи от нея. Нищо друго не се говори и мисли. Животът е изпълнен с нея. Бих се радвал да видя някой, който използва епидемията, за да прави своето изкуство. Примерно – радвам се на епидемиолозите – те биха могли да осъществяват себе си, своето вдъхновено трудово усилие – работейки по епидемията...Да, епидемиолозите...пък и всички лекари – за тях епидемията е чудесен начин да изпълнят живота си със смел и смислен труд...

Но за другите? Епидемията е един обезмислящ, гаден повод за изпълване на живота само с това, което всъщност го изпразва – със страх! Да, епидемията е опасна. Да – тя е важна.

Но – нали ви казах – аз съм от тия, които са приели, че ще умрат в нея. И как да ви кажа сега: просто искам да се занимавам с други неща! С нещо красиво и гениално, с нещо смислено!

Че кой ти пречи! – ще креснат всички и пак ще заговорят за епидемията.

Няма как да живееш красиво сред хора, отдали се изцяло на страха. И то не някакъв пищен, живописен страх, като от картина на някой академик от 19-ти век, примерно Тома Котюр или отчаяният, достоен за шекспирова трагедия ужас на ромеите в „Завземането на Константинопол от кръстоносците” на Дьолакроа...не, не такъв страх...ами един такъв дребен, глух, потиснат и потискащ страх – страхът от глуповата смърт и разваляне на полуподреденото бъдеще...

Аз и подобните на мене, тия, които ще умрат от епидемията или просто от нещо друго, по-късно – не искаме да се занимаваме с такива жалки глупости...Точно в дните и месеците, които ни остават – за премисляне, за допълване, за увенчаване на животите ни!

Не е ли хубаво човек – въпреки гнусотиите, които му поднася тялото му към края – да Увенчае живота си? С нещо достойно, красиво, смело?

Вместо да гъгне с маска пред някоя аптека...Обезличен. Треперушко, разтреперан за живота си. В края му. Малоумно е да се прахосва така...И...Някак...не е хубаво.

Защото животът на човека, винаги съм си мислел аз, е хубав ако се живее достойно. Страхът и достойнството не вървят ръка за ръка.

Иска ми се да прочета книгите, които винаги съм искал да прочета. Но все от някакъв такъв ежедневен и дребен страх – че нещо няма да стане както трябва – не съм прочел. Иска ми се да изгледам и филмите, които не съм изгледал. Иска ми се да ги обсъждам с младите си приятели. Да им кажа това, което знам, а те още не са открили. Искам да напиша куп стихотворения.

Защото те са най-изисканият и съвършен начин да се извлече квинтесенцията на битието. И ще го правя. Няма да спомена думата „епидемия” повече.

Защото човек трябва да живее и въпреки епидемиите. И винаги го е правел.

А иначе – ще си слагам маската. И ще спазвам реда. Защото не искам някой млад да пострада. От тия, младите, заети с дребното, с детайлите на битието, още непогледнали към вечнотостта.

Но нека, моля ви, моята намаляваща просека в светлия свят не бъде запълнена към края си с глупашки страх.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1015

1

Ivo

25.03 2020 в 11:10

Страх, това е името на бога на хората. Сега е техния час, на еднодневките. Нека да се плашат, Кайо. Какво ти пречи, нали ако имаха повече смелост, щяха да се смятат за самодостатъчни, да натрупат гордост и да не се вслушват в никого? С други думи, по-добре така. Виж хубавата страна, колко малко боклуци изхвърлят, колко е чист въздуха в София, колко е спокойно на улицата, никой не псува, пак от страх да не би да се някой генерал. Поздрави!