Цветя от края на 80-те: „Д-р Дулитъл” и рокът на Варна, (Част ІІ-ра)

Последна промяна на 18 август 2013 в 09:00 10179 1

Varna Rock Fest poster (programata.bg)

Като поразровите из „библиотеката” на ОффМедията ни – и като статии и като минали предавания, ще откриете някои от емблематичните Цветя на БГ рока от края на 80-те: и „ерите” и „ахатите”, и „генерацията” и „класа”, и Киро Манчев, и Ники Качаров, и „твърдите” и „пъстрите” бунтари с китарите им. Миналият месец ви предложих темата и спомените за артрока на 80-те. Благодаря на всички, които намериха любопитство, време и обич и четоха и слушаха /близо 1800 влизания в звуковия файл/ - именно сега, наред с несъгласията и копнежа за изчистване, с бунта и отрицанието, заедно с днешните надежди, с полярния груб живот – дето едни ни го „предлагат” да го живеем, с жегите дори… Ако сте пропуснали началото - ето Първата част. Обещах. Продължаваме!

Дълго време така и не успявах да сръчкам за пълноценен мейл-контакт д-р Иван Попов – основателя и лидера на варненската легендарна група „Д-р Дулитъл”: познат и като гинеколог, преподавател в медицински институт и като Ivan The Terrible  или основателя на Braxton Hix в Южна Африка и Нова Зеландия. Впоследствие, Иван дори ми прати записания си глас, разбира се, сложихме неговите спомени в поредната редакция на текста на Антологията. И в книгата и тук сега, нищо вече не липсва. Но бях се подсигурил. Заложих на „скайпа” и намислих интервю с един човек, много навътре в материята. Това е поетът и журналист Георги Венин, Джорджо, но той в момента е и вокал в актуалната нова банда на „дулитълеца” Сашо Иванов, а пък някои от емблематичните текстове за парчетата на групата именно в периода й в края на 80-те, са негови.

А Варненският рок ъндърграунд без групата „Dr.Doolittle” ще е нещо като море без риба и бури, като крайбрежен български плаж без нефтени топчета, като курорт в разгара на сезона без спасители и „гларуси”.

 

Както и да е. Няма да кривнем от автентиката – защото поетът и журналистът Георги Венин е вокал в днешния проект на китариста на „докторите” Сашо Иванов. Но и доста текстове от интересуващия ни период на „говорещите с животни” /без Еди Мърфи/ - са негови. Оказа се още, че имам две статии в пресата от преди повече от 20 години, които ще помогнат.

 

„Д-Р ДУЛИТЪЛ“ (Dr. Doolittle), 1984 – 1992

Хронологията, по спомените на Джорджо:

Първа формация (1984 – 1985): Александър Иванов (китара), Иван Попов (китара), Емил Данев (клавишни), Орлин Савов (бас), Бранимир Пенев (ударни). Венцислав Михайлов заменя Емил Данев за няколко месеца през 1985 г. Евгени ‘Профа’ Евстатиев заменя Бранимир Пенев също за няколко месеца.

Много промени през 1986 г.: Калина Алексиева заменя Венцислав Михайлов и остава до края; зад барабаните, също до края, застава Румен Стоянов, а като нов вокалист и басист идват съответно Стойчо Желязков и Момчил (Моньо) Хардалов. Така се съставя втората, най-устойчива формация (1986 – 1990 г.). Това е най-силният период на групата. „Дулитъл“-ите вече свирят богат собствен репертоар на концертни турнета у нас и в чужбина (Австрия, Полша, бившия СССР), като на младежкия рок форум в Полша (1987 г.) свирят на една сцена с “Iron Maiden” и “Lady Punk”.

В третата формация (1990 – 1992 г.) нови имена са Орлин Стоев (вокал) и Юлиан Колев (бас). Също силен период, но кратък.

Своеобразен седми член на групата от началото до края е тонинженерът Васко Димитров.

Групата спира активна дейност през 1992 г. Иван Попов заминава за Южна Африка. /Някъде, вероятно през 94/95-та, докато Музикалната кутия се сглобяваше в Дарик радио, Докторът си дойде и ми донесе първите си солови записи в далечната страна – под името Ivan The Terrible, а проектите му бяха харесани от „Полидор”./

Тук изваждам от папката броя на в.„Средношколско знаме” от 8 декември 1987 г. и преписвам значими факти за творческата кариера на групата:

"Четирима бъдещи лекари плюс двама бъдещи инженери. Изцяло студентска група, започнала своя живот някъде през 80-те. И още с първото участие в Националния фестивал на студентските групи в Габрово, печелят първото място. Годината е точно 1985-та. Следват победи на Варна ’86 и Плевен ’87. А в края на юни тази година попадат по стечение на обстоятелствата на фестивала само за професионални групи в Гданск като единствени български представители. Той няма състезателен характер и в него участват както известни състави от цял свят, така и най-добрите представители на съвременния полски рок. Варненците свирят в една вечер с „Айрън Мейдън” и публиката ги посреща точно толкова ентусиазирано.

Вместо да раздават рецепти, момчетата свирят хардрок. Най-добрата терапия, според „Д-р Дулитъл” е рокмузиката. „Всеки, каквото има да каже, нека да го каже с музика – предизвиква публиката Иван Попов, автор на текстове и композиции, солокитарист, ръководител, почитател на „Дийп Пърпъл” и „Рейнбоу”. – Рокмузиката има право на живот, но тя трябва да живее пълноценно.”

 

През 1996 г., повече от 10 години след създаването им, откривам още едно „възпоменание” за докторската група, подбудено от читателско желание. „Д-р Дулитъл – тръпка без срок на давност” този път е в седмичника „Премиера”, бр.3 (24) от 28 март: Извадката е за наследството им и именно за някои парчета:

"Рокхрониките на Второто отечествено рокпоколение биха били по-сиви, ако варненците от „Д-р Дулитъл” не бяха оцветили собственото си присъствие във времето с чудесните си парчета, хъса, професионалното отношение към рок творчеството, гражданската съвест и силните им текстове. Те не оставиха студиен албум, но „Голямата веселба в малката маза” /в 10-тина бройки за приятели/ и английските версии на някои други парчета от ранното им творчество съдържат в себе си автентичния вкус на втората половина на 80-те… Бяха започнали с „Вричане” /”Не оставяйте сърцето си да спре!”/, „Кой?”, а в двата компактдиска с рокколекцията на „РТМ” оставиха чудесните „Лабиринт” и „Всеки мъж има нужда от жена”. От късния им период са „Грийнпийс или смъртта на слънчевите зайци”, „Битие. Глава първа” и саркастичната анамнеза „Кашляш гадно, защото пушиш”. Текстовете бяха прями и директни; те обичаха много морето си, превърнато в „цукалище” от „байчовците”. Винаги гледаха право в очите и не се прекланяха пред бариерите на кариерата. Свиреха по балове, празници, онази „маза” на Медицинска академия беше пълна с апаратурата и с ентусиазма им – когато публиката ги обожаваше и любовта бе взаимна, шумна и непристорена. За последно май свириха на „Рока за оцеляване” в Несебър…"

Но истинската „дисекция” на съществуването на докторската група прави днес, четвърт век след събитията, техният /и мой/ приятел и текстописец Георги Венин. В „скайп”-интервюто ни, той дословно каза, че „Дулитъл”-ците са лекували песимизма тогава:

Варненската група, която донякъде ни вдъхваше кураж да вярваме, че „можем да ги стигнем… поне софиянците…“, без съмнение бе „Д-р Дулитъл“.

Не беше лесно да се доказваш на 500 км от София. Проблемът си го имаше. („Паралел 42“ дори напуснаха Пловдив и уседнаха в столицата, но някой да ги помни днес!?...) И днес малко се е променило в това отношение. „Дулитъл“ бяха много работливи, упорити, перфекционисти, държаха всичко да е с високо качество – текстове, музика, озвучаване. Те вървяха рамо до рамо с „Ахат“, но по гореизложената причина отдавна ги няма, а „Ахат“ все още кротко бушуват.

Нямам спомен как се сдушихме с Иван (сигурно съм писал нещо за тях като вестникар), но той веднага ми поръча да драсна текст. Първият беше „Честен бъди“ (те вече имаха добри текстове, писани от други: помня един за участта на някакво плашило и „Не оставяйте сърцето си да спре!“). Парчето много нашумя, Иван му намери дамара с яки хард рок акорди. Това е другата причина да ми влязат под кожата: вече всички думкаха хеви метъл, пънк, дет, траш, а те бяха от малкото, които не изневеряваха на твърдия рок, който и до днес си ми е номер 1. И те, и аз бяхме абсолютно погълнати от „Пърпъл“.

Последното завършено парче на „Дулитъл“ по мой текст беше на Сашо, а текстът беше написан така, че да се пее и на български, и на английски: „Мемориал“/“Memorial“. Някои текстове останаха в стадий „идеен проект“.

Не съм присъствал на ни една тяхна репетиция; ходех на концертите им като всеки друг (е, гратис, естествено…). Предпочитах соловите им изяви, понеже тогава си изпипваха саунда; когато участваха в „общи мероприятия“, обикновено апаратурата трудно се нагаждаше към стила им.

Иван беше веселякът на групата, но и се раздаваше много – свири в една касета на Юри Стойков, написа парче за сингъл, който списание „Морски свят“ възнамеряваше да издаде в Балкантон. Това е „Реквием“ /мой текст/, посветен е на капитан Георги Георгиев, Героя на България; музиката съчини и изсвири Иван; има стар запис от студиото на „Субдибула“, но не е много добър – с една дума, за да сме точни, този текст не е писан за „Дулитъл“.

Самият Иван Попов се включва от Южна Африка, писмено и с глас /който включвам в записа към този текст/. За статията спестявам въпросите, той е все още толкова емоционален и искрен, че веднага е ясно за какво си „говорим”:

Започнахме с мерак, с ентусиазъм да се идентифицираме с групите, които обожавахме и от които се учехме. Скоро след това, като видяхме, че това не е чак толкова недостижимо, навлезе желанието групата да стане един вектор за нашите мнения, мечти, музиката, която идва отвътре и възможността да повлияем на хората с тези наши мнения. По това време бъкахме от идеи, материал имаше много. С набирането на опит го пресявахме. И остана това, което накрая решихме, че има стойност. Разбира се, искахме да бъдем и звезди, да се изявяваме пред хора, да ги владеем, па ако ще и само за час-два. Но музиката в ефира завладява за много по-дълго. Искахме в нас публиката да открие своите неизказани мисли…

И още за началото, за Комсомола, за несъгласията и куража:

Искахме да видим до къде можем да стигнем безнаказано по онова време, когато щяха да ни изключат: и от Комсомола, и от Медицинския Институт за това, че изпихме Кокакола-та от хладилника на Вузовския бригадирски щаб… Протестът и бунтът си бяха вътрешни емоции, присъщи както за нас, така и за публиката, и ние имахме оръдието на труда да ги споделим – една рок група, усилватели и сцена! Не блестяхме (мисля!) с кой знае какви поетични дарби, но това, което написахме прозвуча, а и намерихме текстове от майстори на словото, които се връзваха идеално с нашите чувства. „Лабиринт – душни, мрачни тунели. Даже сенки не влачим със нас…”(Г.Венин) – изправят ми се космите!!! Или „Не оставяйте сърцето си да спре!” (текст от незнаен автор) – то си беше направо химн! Няма да забравя 15 хиляди души от цяла България на един стадион, пеещи този рефрен, тръпки ме побиват!

 

Текстовете, питам за текстовете – та нали в нашата /с Янев и Дороти от „Парадокс”/ Антология сме изровили и включили именно най-силните, най-гневните, най-разпознаваемите текстове на парчетата от края на 80-те… Химните.

Иван Попов: Като ги пишехме, или като пишехме музика върху тях, просто ни допадаха. Като ги запя тълпата – да, дадохме си сметка за силата на словото, предложено още по-достъпно във формата на песен. Властите също си даваха сметка, но мисля че виждаха краха на Сталин/Хрушчовия комунизъм и не обърнаха внимание, или пък бяха прекалено тъпи, което е много вероятно. “Великият” Горбачов беше докарал народа си до просешка тояга, България вървеше и тя нататък. И, може би, не обърнаха внимание на „ония дрисльовци с китари”, дето се въдеха като гъби след дъжд в калта на разпадащия се строй.

 

Метафора е, но темата за рока е безкрайна наистина – защото ако си падаш по него, ако тази емоция ти връща някакъв живец от миналото, зареждащо бъдещето, в настоящето винаги можеш да натиснеш „бутона” Repeat и да въртиш каквото искаш колкото искаш. Но книгата ни, тази статия и едно предаване – макар „домашно записана” Музикална кутия – имат начало и край. Вървим към него с късото актуално интервю с Доктора. Пиша му, че „Бяха славни времена, но всичко се случи /и изсвири и изпя/ някак в едни забързани 3-4-5 години. Второто БГ рокпоколение не "изгоря" ли някак експлозивно с мисията и емоцията си в онова време?” И той ми отговаря:

Може и да изгоря, може и не, но според мен, си свърши работата, mission accomplished! Събуди будните, разтърси по-заспалите и отся глупците. Нищо не е изгоряло, българския метъл продължава. Освен това, постави основите на една сериозна рок и метъл школа в БГ. Днес не по-малко от вчера има за какво да се пее и пише музика!

За в България точно не съм наясно, не ми се вярва младежта толкова да е станала апатична, вяла и затъпяла, не може да бъде! Ако е така – заслужават си съдбата!

И повтаря: Ако бях сега в България, щях да пиша, и пиша, и пиша музика и текстове - какво „богатство от нещастия”, Моканинът би избягал!

 

Къде е и какви ги върши, питам съвсем накрая Доктора. Отговаря ми: В момента съм в Южна Африка, от 22 години вече: специалист акушер-гинеколог, когато не свиря. Пообиколих междувременно (Бразилия, Австралия, Нова Зеландия), но все към Африка ме тегли – обичам свободните общества, а не свръхрегулираният неофашистки ред. В Австралия например, си изклаха аборигените, министър-председателят им се извини 100-ина години по-късно. И аборигените им пак живеят в резервати с щедри подаяния от храна и алкохол от правителството, само и само да си стоят там. В такава държава не мога да живея.

Свиря в „Бракстън Хикс”, група която създадох през 2003-та в Нова Зеландия. Занимаваме се с класик/хард рок, пишем албум в момента, свирим предимно по клубове и на фестивали. На 29 юни имахме “Tribute to the giants of rock”…

Кода на Георги Венин (Джорджо): А в момента Сашо Иванов репетира с нова група в стил блус рок (southern rock).

 

И понеже аз „колекционирам” легенди и митове за българския рок, ето две с участието на Джорджо, на когото специално и приятелски благодаря за бързата реакция и помощта в „ровенето из старите ленти”:

Помня две случки, в които бях „замесен“. Първо, „Д-р Дулитъл“ бяха поканени на тридневен рок фестивал в Одеса през 1988 г. Пътувах с тях (с кораба „Васил Коларов“), с нас беше и Розмари Стателова. Падна голям купон на кораба и в Одеса. Руснаците (украинците) ги чакаха като богове: знаеха, че са свирили на една сцена с „Мейдън“. Нашите люляха стадиона два пъти в два поредни дни – единия път тонрежисьорите не се справиха, но после стана „високоволтово“. Диво преживяване! С най-големите руски рок титани, начело с „Корозия метала“.

Втората случка е без мое присъствие: бях само потърпевш… ама и те. Тръгнаха с влак към София за записи на първата си сингъл плоча, издавана от Балкантон /това е един също толкова легендарен винилов сингъл, по поръчка и под съпродуцентството на „РТМ” – тогава на Мони и Дани; бел.авт., Е.Б./. И двете песни трябваше да са по мои текстове: „Лабиринт“ и… не помня как бях кръстил втората, но тя беше българска версия на балада, която до този момент бе изпълнявана на английски: „Every Man Needs A Woman“. В купето между две бутилки установили, че са забравили текста на баладата. Тогава нямаше джиесеми. Съчиниха нов – и той излезе на плочата, а моят някъде се попиля. /Парчето, такова, каквото влезе в оная колекционерска малка черна плоча на Балкантон и РТМ, също намира място в предаването за варненския рок от края на 80-те./

„Д-р Дулитъл“ беше единствената варненска група - казва ми Джорджо, -с национална, че и международна тежест и в очите на песимистите, които проклинаха, че нищо у нас не е като „у тях“, беше светлинка в края на тунела.

Няма какво да добавя към това. Просто си пуснете плейъра и послушайте парчетата. Варненският ъндърграунд от края на 80-те /и не само, за примерите ни/. Ако откриете още такива, или сте един от участниците – пишете ми. И както някога – за Блек Топа и Кутията пращахте касетите си с жаждата повече хора да чуят какво сте искали да им кажете – ще им намерим място. За да не изчезне това славно минало на българския рок, което пак ще ни даде кураж в днешния ден, че имаме бъдеще.

           

В сглобения в „домашното студио” звуков файл – текста на журналиста и виден варненски рокаджия Георги Венин преразказвам аз. Основателят на „Д-р Дулитъл” Иван Попов присъства съвсем автентично, макар репликите му да са осъдително кратки /и с доста шум в записа, като че ли не рокаджия го е правил/. Музиката е от личния ми архив – старите ленти от Кутията и Блек топа; възкресени за да могат да бъдат пуснати за нов живот на виртуалната сцена. /В тази 2-та част са изброени пуснатите парчета за удобство на любопитни и изкушени./ Това е още една Музикална кутия, посветена на групи и музиканти, които помня, а повечето днес вече са и само спомен. Но хрониките, легендите и спомените трябва да се записват на камък, или на плоча, на сиди, ако щете, или поне някъде в Нета. За следващите.

 

В предаването са използвани следните парчета и музикални композиции /по реда на пускането им – като фон или самостоятелно; без сигналите и джинглите/:

Юри Стойков: Виваче оБетовеняване (с Ачо Пенчев, Ив.Попов, К.Щерев; WIP.2011); фон

Юри Стойков: На път (с Нелко Коларов, Ив.Попов, Божо Тренков; WIP.2011); фон

Др.Дулитъл: Искам (демоалбум „Голямата веселба в малката маза, кас., 89; неизд.)

Ivan The Terrible: Blowjob (LP Mega Bite; комп.83, зап.90); инстр.фон

Луцифер: Защо умирам (В памет на Вили Пингвина; Ytube; 2013)

Луцифер: Изгубен живот (демостуд-собств.прод.; кас; Х.92)

Луцифер: Тежки времена (демостуд-кас; Х.92)

Симулант: Сенки (кас.; и на мен ми липсва годината)

Хадес: The Knights (Конст.Джамбазов; комп.86, зап.2012; EN)

Хадес: Музиката на Орфей (Ytube, 2011)

Юри Стойков: Послепис (с Нелко, Ив.Лечев, К.Щерев, В.Каменов; WIP.2011); фон

Релси и грес: Философия на грил / Естетична песен (демо „На покрива”, 90)

Релси и грес: Глисти („Мръсната касета”, БМК, 95)

Релси и грес: Мрачен Хрема-blues („Мръсната касета”, 95)

Жен Шен: Звяр („Пробуждане” кас.албум, Меломания, 95)

Юри Стойков: Лабиринт (с Ачо, Вит.Леви, К.Тодоров; WIP.2011); фон

Др.Дулитъл: Labirinth (сингъл, Балкантон, 88; EN)

Юри Стойков: Когато се отразяваш в мен (с Людм.Ангелов, Ачо, К.Щерев; WIP.2011); фон

Др.Дулитъл: Не оставяйте сърцето си да спре („Голямата веселба…”, демо, 89)

Др.Дулитъл: Грийнпийс или смъртта на слънчевите зайци („Голямата веселба…”)

Др.Дулитъл: Гузни ли сме („Голямата веселба…”)

Др.Дулитъл: Песен за Ледения човек („Голямата веселба…”)

Др.Дулитъл: Вярвай докрай („Голямата веселба…”; зап.: Мазе-репетиц.на ВМА, Вн)

Ivan The Terrible: The Question (LP Mega Bite; комп.83, зап.90; EN)


За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

16.02 2015 в 18:47

Emil Bratanov - ti si edna legenda!
Bravo!
Long Live Rock n Roll!
Ivan Popov