Цветя от края на 80-те: „Д-р Дулитъл” и рокът на Варна, (Част І-ва)

Последна промяна на 17 август 2013 в 06:00 6272 0

Dr.Doolittle 1988 (Ivan archiva)
Dr.Doolittle 1988 (Ivan archiva)

Както вече имах привилегията да съобщя миналия месец - с колегата Румен Янев сколасахме да напишем над 250 страници, да поберем в тях каквото можем от експлозията на Второто наше рок поколение и да отсеем повечето от най-емблематичните текстове на химните на рока от онова време. Времето на Цветята от края на 80-те години. Нашата Антология отдавна е готова. Но лятото дойде и с нашата постоянно обгрижваща ни издателка Доротея от „Парадокс”, решихме да поднесем „Цветята” на книжния пазар на есен, като искрено се надяваме самите участници в антологията ни да помогнат за едно подобаващо представяне; лайв-промоция с живата помъдряла Втора рок генерация. В името на следващите поколения, рок хрониката и непреходната рок поезия – които заслужават внимание.

 

Междувременно, гледахме предпремиерно 1-та част на филма на Петър Даскалов /Петре́ от мнооого ранния „Атлас”/ за същите онези времена и даже гостувахме в „Землянка”-та за да разкажем какви сме ги свършили… Само че, поне лично аз, като четох няколко пъти завършения проект /и все добавяме, разместваме, нагласяваме; продължаваме да търсим качествени архивни снимки от онези времена, снимани от четирима-петима фотографи/, проумях още нещо. Освен най-важното – колко заедност имаше, колко единомислие, съпричастност, споделени емоции, жажда и хъс…

„Те не бяха стандартни, култивирани цветя /е написал колегата Янев в своята половина от предговора/. Според „цивилните ботаници” по-скоро влизаха в категорията на бурените. Саморасляци. Диви и неподправени. Ярки и предизвикателни. Дразнещи. Непоносимо дразнещи всеки, който бе научен, трениран и обречен да живее в точно определената му леха. И да я пази като гаранция за своята сигурност, спокойствие и безметежно, безполезно съществуване. Което за повечето форми на живот в този заден европейски двор бе единственият начин за оцеляване.”

А аз проумях колко ощетено се оказва това наше рок поколение. Творило някакви си 4-5 години /че и по-малко/, оставило повече спомени и демозаписи, отколкото истински албуми. Избухнало и изгоряло в прехода, промяната, годините на еуфорична надежда. Както и да е. Повече – в самата книга, на есен. С автентичната хроника от старите вестници, списания и радиопредавания; с пресните интервюта с някои от „цветята”, с тяхната неповторима поезия. Изпята тогава. В края на 80-те.

Затова реших – тук, на нашата си територия в Нюза и със записите от архивните касети и интервюта в Радиото ни – да ви подготвя за срещата с „антологията”, но изобщо, с експлозивния живот на БГ рок сцената тогава; една епоха, траяла само няколко години. За да не се забравя. Или пък други да научат. Да посветим ново поколение. Защото времената са същите.

 

Като поразровите из „библиотеката” на ОффМедията ни – и като статии и като минали предавания, ще откриете някои от героите: и „ерите” и „ахатите”, и „генерацията” и „класа”, и Киро Манчев, и Ники Качаров, и „твърдите” и „пъстрите” бунтари с китарите им. Миналият месец ви предложих темата и спомените за артрока на 80-те. Благодаря на всички, които намериха любопитство, време и обич и четоха и слушаха /близо 1800 влизания в звуковия файл/ - именно сега, наред с несъгласията и копнежа за изчистване, с бунта и отрицанието, заедно с днешните надежди, с полярния груб живот – дето едни ни го „предлагат” да го живеем, с жегите дори… Обещах. Продължаваме!

 

Отварям Музикалната кутия, подреждам вътре черновите от статии и разговори, свалям от старите касетки парчетата, които още свирят някакси. Избирам от няколко по-големи и любопитни теми, които могат да заживеят свой живот – като възкресен спомен, като представяне в „Нюза”, като звуков файл – едно домашно сглобено предаване. Вие си знаете…

Най-вече заради самата рок хроника и заради тези записи, които в книга не се побират. Знае ли човек, може до промоцията да сглобим в едно „сиди” поне тези редки музикални илюстрации. И Радиото на ОФФмедията да бъде онова магическо бутонче, което събира саунда на хрониката, антологията и мегахитовете на Цветята. Кой познава и е слушал „Д-р Дулитъл”; ще ви разбият, просто го знам. Ще запомните и заобичате „Грийнпийс или смъртта на Слъчевите зайци”, а тяхното „Битие, Глава Първа” повелява „Честен бъди!”. Ами „Хадес”? „Релси и грес”? Групата с най-дългото име: „Никога преди смъртта не гледам миражи за успокоение” /”На Тъмно” издават албума им чак през 95-а/? „Луцифер” на Вили Пингвина, който без време се пренесе на Небесната сцена? Стигнахме и до приморския рок от края на 80-те.

 

Обаче дълго време така и не се осъществяваше пълноценен мейл-контакт с д-р Иван Попов – основателя и лидера на варненската легендарна група „Д-р Дулитъл”: познат и като гинеколог, преподавател в институт и като Ivan The Terrible  в Южна Африка и Нова Зеландия. А много ми се искаше за „варненския раздел” в книгата да извадя напълно автентични спомени и размисли. Впоследствие, Иван дори ми прати записания си глас, разбира се, сложихме неговите спомени в поредната редакция на текста. Но бях се подсигурил. Заложих на „скайпа” и намислих интервю с един човек, много навътре в материята. Това е поетът и журналист Георги Венин, Джорджо, но той в момента е и вокал в актуалната нова банда на „дулитълеца” Сашо Иванов, а пък някои от емблематичните текстове за парчетата на групата именно в периода й в края на 80-те, са негови. И следващото подзаглавие.

 

Варненски рок рецепти за здраво куфеене

Започнахме с „Корени и Корони” или визитката на рока от „ъндърграунд столицата” във втората половина на 8-то десетилетие на миналия век.

Джорджо: Варненският рок е със стари корени. Първата група, нашумяла извън пределите на града, е навярно „Абритус“ (началото на 70-те?), но истинският бум на рока в морската столица е през 80-те, с несекващо продължение и през 90-те, когато се появи и първият частен рок фестивал в България „Рок хит“ (провеждан пет поредни години: 1992 – 1996 г.), замислен и осъществен от Доно Цветков. Благоевградският бард фест „Ален мак“ отгледа и рок филиза „Рок за мир“ в Летния театър на Варна, където за първи път среща си дадоха повече от 20 рок групи от цялата страна.

/Май от онзи фест през 1988 г. датира и приятелството ми с Георги Венин. Преди рокът с фойерверки на стадиона, по-малката сцена на Летния театър тътнеше с рока на поканените групи, а Джорджо беше водещ. Обаче „понеже ужасно държах да гледам „Портокал с часовников механизъм“, за първи път прожектиран у нас в рамките на една кинолектория” (спомня си той), аз преметнах касетофона през врата и продължих с воденето на лайва. Организаторите нямаха нищо против, а моя милост се изкефи максимално и направи запознанства с доста рокбанди от Варна и страната, минали през първите два дни на фестивала./

Пак Венин: По читалища и мазета се пръкваха нови и нови рок банди. С най-голям престиж се ползваше групата „Д-р Дулитъл“, но сред качествените рок формации може да бъдат споменати още „Луцифер“, „А-7“, „Джекил Хайд“, „Хадес“, „Симулант“, „Болид“ и мн.др.

 

Помолих го и за съвсем схематичен преглед на Варненската сцена в онези години. Както и да се чешехме по брадите, установихме, че някои групи са започнали бая отдавна. Други пък – именно благодарение на невиждания бум най-вече на ъндърграунда, пънка, блуса и хардрока /и метъла, естествено, но май в по-немонолитни обеми/ там – и Варна, не напразно, бе характеризирана като „Втората столица” или по-географско-роколожки: морската рокстолица на 80-те години. Колегата Венин дори подреди спомените си в азбучен ред:

„А-7“ (1990) е първата варненска рок група, която изнесе концерт във Варненската опера; малко преди разтурването си стремително съчиняваше либрето за рок опера, посветена на ослепените Самуилови воини.

„Болид“ (1990) печелят първо място в конкурса за нова рок песен на първия фестивал „Рок хит“.

„Джекил Хайд“ (1991) е първата варненска арт рок група, силно повлияна от „Канзъс“, наследник на група „Арена“. (Въпреки че днес членовете й са разпръснати по света, през 2011 г. групата издаде албум в Обединеното кралство под ново име: „VirtueL“.)

„Луцифер“ (1988?) внасят нов, блус нюанс на варненската рок сцена. Категоричен лидер на групата е Виолин Станкович (Вили Пингвина), който си замина рано от нас. За кратко той беше китарист и на „Подуене блус бенд“.

„Симулант“ (1988). През 1992 г. песента „Някой нещо ми отне“ е 18 седмици в класацията на БНР „Топ 10“ (3 от които e №1 – всъщност една от двете „варненски“ песни, постигали такъв успех, ведно със „Нощни реклами“ на Тони Томова и група „АБВ“) и грабва награда на публиката на фестивала „Рок хит“. Първи в града издават и концертна касета „Симулант на живо“. (Все още репетират в Народното читалище „Варненски будители“.)

„Хадес“ (1986) – тук започва сериозната кариера на най-виртуозния варненски китарист Константин Джамбазов, който свири още във „Фобос“ (вече акомпанираща група на Джо Лин Търнър за България), „Джекил Хайд“/“VirtueL“ (вж. по-горе), бил е китарист и на „Тотал“, а между 2004 и 2010 г. е издал 9 инструментални и инструментално-вокални албума в сътрудничество с други варненски музиканти и текстописци: “Clearland” (2004), “Precious Experience” (2006), „Дъга“ (2007), “Nations” (2008), “Emotion In Motion”, “Humans and Gods” и “A Moment Of Infinity/Миг от безкрая” (2009), “Jambonana” и “Back To the Roots” (2010).

Преглед в Мрежата показва, че „Хадес” не трябва да ги отписваме в новия век: „В скорошен разговор  с Metal Hangar 18 вокалистът Павлин Нейчев сподели някои новости около наскоро възобновената варненска група Хадес. През 2010-та година те издадоха едоноименния си албум, в който е събран материал писан в периода 1986-1988 година.

Подготвяме нов албум, казва той, още не е готов за издаване. Доста от парчетата вече са записани, но за съжаление в България нещата стават бавно. Скоро ще качим клипове от състоялия се концерт, както и към една от новите песни „Сизиф”, която всички от групата много харесваме.” И някои от техните обещания вече се случиха. Но да довършим с Георги Венин…

Сред запомнящите се групи от близкото минало са и „Арсенал“, „Динамика“, „Енерджетикс“ (бивши „Лабиринт“), „Кронос“, „Марс“, „Микст“, „Модиляни“, „Одесос“, „Призма“, „Реземблънс“, „Сакс“ (ученици с фантастичен барабанист, който тогава беше V клас), „Тартор“, „Тотал“, „Уран 235“, „Форс“, „Хелиос“, „Хорн“ и др.

Тук аз ще си взема думата, за да допълня шаренията от множество пънк банди, родили се край морето – някои в самия край на 80-те, други по-скоро в началото на следващото 10-тилетие, но стигнали до албуми /които изобщо ги направиха/ твърдо в първата половина на 90-те. Варна даде на музикалната ни сцена и електронните спектакли на Юри Стойков /завършил право в София и свирил със „Субдибула”/, завърнал се на морето и създал Легендите за Аладжа манастир, за Побитите камъни и няколко неща, оживяващи в симбиозата на синтезатори и живи китари – в последния му проект с партии на немалко легендарни гост-участници /Лечев, Нелко Коларов, Людмил Ангелов/ жива китара забива и Иван Попов, Докторът. Фоновите инструментали в предаването са от албума му WIP.

Във Варна не липсваха хипхоп и рап – „Гумени глави”, Шамара и „Хамбургер ЕМ-1”, но в пънка и ъндърграунда градът си беше истинската столица. От славните времена се помнят „Мръсната” и „Чистата” касети на „Релси и грес” /издания след 1994 г./ - както и техния „Демолайф „На покрива” /90/. Други популярни „шантавели” бяха „Н.В.О.” /имам лично от тях, пратен за Блек Топа, демопроекта им „Ресторант” (92) – и хм, можем да им сложим определението „пънк-частушки”; иначе казано – онова, което „фереджетата” още дори не са и мислели, че ще правят някога; „Такъв албум няма” – са написали те върху ръчно правената обложка/. Вече споменах „ония” с най-дългото име. „Ние не можем да свирим” ги наследиха в по-днешните „интернет-времена”, те могат да бъдат открити с клиповете си. А точно в средата на 90-те стартира касетната поредица „Ъндърграунд Сити” на „Фантом Рекърдс” и „Десперадо”-магазините – с все още пресните демозаписи и пионерски студийни проекти от легендарното „Шарк-Арт” студио на групите от „подземието”: „Думи и камъни”, „Антисапиенс”, „Нарцис”, „Жен Шен”, „Хонолуло Джо” и „Ламби, Миро, Мимо и Таслака Бенд”. За съжаление, записите от тогава днес са кът. Дори в архивите – а най-виновни са многото изминали години, които направо са изяли магнитния слой на евтините „нормал”-касети, често самонавити със съмнителни ленти.

В предаването, все пак, сме възкресили някои легенди и антики, които сега ще заживеят своя заслужен лайф в Нета, малко, но повече от хич. Да спомена конкретно, че „Релсите”, „Луцифер”, „Хадес”, „Симулант”, „Ние не можем да свирим” и „Жен Шен” /освен доста повечето от „Д-р Дулитъл”/ присъстват в тази поредна Музикална кутия, пълна с реминисценции, носени от черноморските вълни.

Но продължаваме с Джорджо в ролята му на Варненски хроникьор и събеседник.

 

Послания и последици или опит да вкараме текстовете в машината на времето и да поразсъждаваме върху тях. По-точно, предлагам на Венин да ги разгледа като поет и да ми отговори като журналист и рокаджия. И „глобално” и конкретно – както го „завърта” машината:

Текстописането в повечето случаи беше аматьорско, но такова е то в цял свят: някой от групата пише текста… както може. Понякога сполучливо: например Христо Николов е и добър вокалист, и нелош текстописец на „Симулант“ (той е музикален редактор в Радио Варна от почти две десетилетия). Сами пишеха текстовете си и „Хадес“, и „Сакс“, и повечето банди. Но имаше групи, които или взимаха хубави готови стихотворения от именити поети и ги обличаха в музика, или поръчваха на познати майстори на словото да им напишат. Така беше с „Дулитъл“. Една от варненските групи, мисля, направи парче по „Живей“ на Матей Шопкин. Друга, ако не се лъжа /може би „Микст”, но може и да бъркаме, защото онзи „Рок за мир” бе преди цели 25 години/, направи страхотно парче по прекрасен текст на рано отишлия си варненски поет Орлин Дянков (мъжкият двойник на Петя Дубарова) за децата от едно сиропиталище.

В началото посланията се криеха зад езоповския език, с който можеха да се изрекат някои неудобни истини за онова време. Помня, че бая на мода беше Франсоа Вийон. Моят първи текст за „докторите“ – „Честен бъди“, също кръжеше „около“ – малко нещо хем социалистически, хем критически реализъм (по-късно го пипнах леко редакционно; с него разполагаме сега за книгата). Публиката се кефеше и на такива текстове и дори ги „каламбуреше“ – в случая тананикаха „Чесън бъди“ (тоя каламбур може да е бил пуснат в пространството от самата група, щото Иван Попов беше голям зевзек)… Бих нарекъл този период „романтичен“, въпреки кървищата и адовите геени от текстовете на „Хадес“, да речем. Но трябва да се знае, че девизът на романтиците е: „Рушенето е по-спонтанно, понеже изграждането се основава на здравия разум, който ние отричаме.“ Начинът това да се изяви в тоталитарната епоха беше да се „прихващат“ теми от средновековието или от „доброто старо време“, или пък да се търсят отвлечени алегории (но не чак като у Димитър Воев – такъв във Варна не се роди).

Към края на 80-те станахме по-окумуш, взехме да бъркаме по-дръзко (и по-нехайно…) в раните на средата, която ни заобикаляше. Но тъй като всички бяхме расли като „сбъркани идеалисти“, в „аурата“ на текстовете се омешваха скепсис и патетика, невяра и въодушевление – изобщо, странна смес беше.

Само едно нямаше в текстовете от онова време: лиготии, сополивост и глезотене. Вече не цветята от хипи епохата, а гилотината и прочие касапски атрибути бяха предпочитан символ. Днес за този суров период ни „възмездяват“ с бозаджийски текстове и трели групи като „Остава“, „П.И.Ф“ и „Джангозе“ (за съжаление, последните две – варненски!)

И нещо, чини ми се, много важно: текстовете на английски бяха редки изключения. Което би трябвало да значи, че рок групите от това време искаха да стигнат до публиката си не само с високи децибели, а и с разбираеми послания.

 

Питам и рок-доктора за онези "Цветя от края на 80-те...", той бе едно от тях: какви спомени ти навява това определение. Къде е Д-р Дулитъл в този букет и какво цвете беше. Иван Попов ми отговаря /актуално интервю от миналия месец, вкл.е в Предаването/:

Разбирам го в групарски (БГ Рок) контекст! Какво да ти кажа, май не се имахме за „цветя”! Ти сега го определяш като „цветя”, от носталгична гледна точка, може би? Бяхме по-скоро трън в очите на много индивиди. Ако трябва да се сложим в букет, разположението в букета няма да има значение, но бихме били „корона от тръни”, а може би и Алое вера. Да, алое може би, е по-подходящо – трънливо цвете с успокояващи свойства... Има противоречие в това – успокояващ трън…! Трън или не – наи-големите пичове, с които съм свирил някога! Благодаря ви, гиганти от Др. Дулитъл, за 5 от най-хубавите ми години!

И преди с Доктора и колегата Джорджо да нахълтаме на сцената на Дулитъл, завършвам тази първа част с малко рок-диалектика. Иван Попов следи какво става у нас, знае, че има живи групи, но че животът ни не е съвсем истински. И има надежди:

Наскоро попаднах на една възкресена варненска група „Хадес” (еx, бассмана на „Дулитъл” Юлиан Колев е басист там!), препоръчвам я, стана ми много гот, ебати пичовете. Сигурен съм, че има и други, млади, живи, горящи... От време на време, попадам на български вестници – много лошо впечатление ми прави съвременния български журналист (нищо лично, Емо!), особено с отвратителния си, жалък речник и словоред… Дано не е така и със съвременния български музикант, имам вяра… Имам и една теория – нещата ще се оправят, когато хората започнат пак да си говорят на “Вие”. Ако бях сега в България, щях да пиша, и пиша, и пиша музика и текстове - какво „богатство от нещастия”, Моканинът би избягал!

 

В сглобения в „домашното студио” звуков файл – текста на журналиста и виден варненски рокаджия Георги Венин преразказвам аз. Основателят на „Д-р Дулитъл” Иван Попов присъства съвсем автентично, макар репликите му да са осъдително кратки. Музиката е от личния ми архив – старите ленти от Кутията и Блек топа; възкресени за да могат да бъдат пуснати за нов живот на виртуалната сцена. /Във 2-та част на статията, очаквайте я в неделя, са изброени пуснатите парчета./ Една Музикална кутия, посветена на групи и музиканти, които помня, а повечето днес вече са и само спомен.

 

Виж още за: