Вилдан Байрямова e водач на “Демократична България” за Кърджали от гражданската квота. Тя е журналист в Кърджали. Завършила е Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Работила е като регионален кореспондент на редица централни всекидневници, в информационна агенция БГНЕС, в OFFNews, понастоящем – в сайта за разследваща журналистика “Биволъ”, както и за “Дойче веле”. Преминала е обучения в пилотния курс на Училището за политика, в Университета по журналистика в Колумбия, Мисури, САЩ по програма на Държавния департамент, в Колежа на Европа в Брюж, Белгия и др. Носител е на първата за България награда за журналистика на ВКБООН. Майка на една дъщеря.

- Г-жо Байрямова, за втори път сте водач на листата за кандидати за народни представители на Демократична България в Кърджали. Сигурен съм, че да се води предизборна кампания в регион, който е бастион на ДПС, е много трудна задача, но все пак, ако сравнявате ситуацията сега с тази преди три месеца, има ли промяна?

- Усещам някакво пропукване. И то е в лостовете на страха. Тук хората се страхуват. Традиционният избирател на ДПС е или навъсен при вида на флаер или плакат извън онова, което му се набива в очите вече толкова години, или ти шепне на ухо и те придърпва на кьоше да си говорите, за да ти каже колко много му харесват демократите и „този Христо Иванов, който ще подреди държавата“. Мен ме разпознават навсякъде. Онзи ден в Кирковско един възрастен човек ми припомни, че се познаваме отпреди 30 години, писала съм за него и още иска да си говорим, просто така, защото има потребност да си каже. Това ми се случва навсякъде из региона по време на двете кампании. Била съм до тях с проблемите им, познават ме.

Обаче, нали всяко дърво и стълб по селища и пътища са опаковани с лика на Доган, а до него този на бившата парламентарна шефка. Пътувах и видях, и снимах. Проблемът е в зависимостите на хората. Ако на село не гласуваш „правилно“, мигом кметът те отрязва откъм връзка с чиновниците в общинския център, с доставката на дърва за зимата, на лекарства от аптеката, каквато там няма и каквото се сетите още.

В града е същото – нямаш обществени поръчки, ако не си фирма, близка до ДПС. Няма шанс да си подизпълнител на проектите на Румен Гайтански-Вълка, актуалният властелин на региона, ако не си „правилният“. Което, както всички знаем, е свързано с пари и отчисления, където трябва. Има доста любопитни факти за това, проучвам ги.
Тук кампанията ни е като миньорската работа. Пробиваш и къртиш скала, и ако изпадне отломка с жилка на ценни метали, ликуваш. Хората са жадни за живия контакт, не за кресливите митингаджийски речи, от които на всички ни е писнало. Никога няма да забравя благодарните очи на не знам колко хора, на които показвах как да гласуват с машината. Нарочно не ги насочвах към нашето квадратче, но те ме питат как да подкрепят точно нас, мен.

Много трудно си проправяме пътечката, наистина. Бастион си е и аз нямам обяснение на този феномен. Помня Георги Първанов, още в битността му на партиен лидер, като обяви едни избори в Кърджали за Сталинградската битка. Ами грешна фразеология и то в центъра на този град. Когато говорим за избори в Кърджали, имайте предвид друга България. Казвам го с болка и омерзение. Градът ми е полигон за политически експерименти… и екскременти.

- Вие сте утвърдено име в българската журналистика. Как и защо решихте да изоставите „своите води“ и да се впуснете в политиката?

- Нищо не съм изоставила и не мога. Журналистиката е наркоза, аз цял живот съм зависима от нея. Я ми кажете кой по-добре от един журналист, регионален кореспондент, познава регионалните специфики, кой повече е до хората, в сравнение с чиновника, назначен някъде по партийна линия и по-често не знае къде е и защо е, обаче е много важен! Но говорим за журналист, не за дръжка на микрофон и не за мисирка, нали.

Има нещо друго, много специално. Да си спомняте някога след избухването на демокрацията някоя от етническите български партии да е номинирала личност от друг етнос на челно място в изборните си листи? Аз поне не помня, може и да греша. Умишлено акцентирам на „етнически“ и знам, че е адски тъпо в 21-и век да си говорим за етноси, а не за качества и способности, не обичам думата „експертиза“. Видяхме им експертизата 11 години… знаете кои.

Много трудно дадох съгласие, буквално в последната минута, срокът за регистрацията на листите изтичаше. Защото си дадох сметка какъв знак е това за всички останали – не само за всички други партии, но и за избирателите. 30 години чаках този знак и се ослушвах, и се ядосвах, че всички в някакво съглашателство оставиха една партия да монополизира турския етнос и изобщо мюсюлманите у нас, да ги капсулира в собствената им етно-култура, без шанса да я отвори към другите. За да го подчини и манипулира.

Няма по-опасно от това да се оставиш на лостовете на подчинението да те смелят и да изгубиш рефлекса за съпротивата. Това е мелачката, в която сам се навираш поради собственото си невежество и после си в хомогенната немислеща общност. Стадото, от което, отлъчиш ли се, те обявяват за предател - на идентичност, на етнически корени, представете си. Сякаш сме някакъв още неофициално обявен анклав в България. И те нарочват за мишена на хули и лавина от грозна помия. И това от „своите“. Е, добре, пак ли да говорим за интеграция на малцинствата като при Тодор Живков? Или от тези модели няма излизане? Очевидно не.
Останалото е мисия. И май тя е моята. Нещо ново е – от другата страна на микрофона и е екстремно.

- Може ли да бъде разграден моделът за управление, олицетворяван от ДПС, Доган и Сараите?

- Питате ме за Октопода ли? Ние знаем твърде малко за пипалата му още. Онова, което буквално всеки ден излиза като гнилоч и се втрещяваме от размерите му, е само от повърхността. Ако имахме прокуратура, еххх, ако имахме истински независими прокуратура и съдилища…

А всъщност, не разграждане на сарайския модел, изтръгване трябва. Необходима е нова концепция за съдебната система, не ремонти и ревизия на досегашната, онази по съветския модел, действаща и досега. Определено не става само с мечтания. Демократична България знае как. И не без участието на гражданското общество.

Обаче как да се промени манталитетът ни, онази склонност към култ към личността, наистина нямам обяснение. Нагледахме се на абсурдните фото-сесии на експремиера Борисов с малки деца, за прегръдките му с мъже и жени не ми се говори. Но с децата… А Агенцията за закрила на детето и прокуратурата са безучастни, тях ги няма.
В Кърджалийско по избори отвсякъде ни гледа почетният лидер на ДПС Ахмед Доган, дори дърветата в гората и край пътя са опаковани с плакатите му. Чудя се как още не са му издигнали паметник приживе, вероятно кукловодът от Сарая заслужава тази награда.

Някаква социопатия е това. Колко още можем да живеем в онова клише „всеки народ си заслужава управниците“?

- Източните Родопи, според мен, са най-красивият край на България. Имате си зубри, лешояди, забележителности като Перперикон и Дяволския мост, красивата Арда с големите язовири. Въпреки това регионът трудно може да се нарече туристически. Какво пречи?

- Липсата на култура в местната власт. Категоричният й отказ да вдигне очи към божествената хубост на Родопите и да подкрепи малкия и средния бизнес да се възползва от нея. Необходими са пътища, вода и ток, инициативни хора има много, но чиновниците ги игнорират.

Край язовир „Кърджали“ има едно чудно туристическо селище Главатарци. Аз още не се побирам в кожата си защо то още не е перла в огърлицата на туристическите съкровища на България. Хотели, къщи за гости /не с финансиране от ДФ Земеделие/, а си има и постоянни жители.

Защото нерешимият от години проблем е в местната общинска управа. Няма път натам! Всъщност, има, но минава през една махала, която се чудя как да определя, за да не бъде дискриминационно, но наистина минаването оттам е не особено привлекателно за окото на туриста, дори и японския. Като казах японския, а той е най-любопитният и най-снимащият, се сетих за хотелиера Радослав Милев, който на общински форум за развитието на туризма разказа за голяма група от страната на изгряващото слънце, която беше обиколила не знам колко пъти въпросната махала, без да вдене накъде да хване, за да стигне до Главатарци. Та се наложило той, след тревожно обаждане, да пресрещне автобуса и да го пилотира до крайната точка. А подобни случаи има много.

Друг хотелиер от селището ми е казвал, че гръцки туроператори се отказват от тази дестинация именно заради факта, че няма нормален път до селището. А то е на територията на община Кърджали. Иначе стратегии за развитието на туризма има и общинска, и областна. На хартия.

А там с дарения вдигнаха висок кръст преди 4 години, преди 3 изградиха и параклис. Няма свестен път натам, няма дори указателни табели. Проблемите им са от години, слушам все едно и също. Иначе развиваме туризма. На думи и на хартия.

Един проект за мост, който да избегне минаването през въпросната махала, отлежава и вече е хванал мухъл. Обаче в новия парк „Арпезос“ край река Арда се прави мост, ама той не води до никъде, просто една конструкция от нищото към нищото, от която да спечели близък роднина на кмета на Кърджали. А в това нещо, наречено крайбрежен парк, са заровени милиони и интереси, не моите и вашите. Там са ГЕРБ, ДПС и Румен Гайтански-Вълка, разбира се. За обръчите от фирми ли се сетихте? Правилно.

Има и стар проект за водоснабдяването на Главатарци. Той вероятно още ще остарява, докато някога влезе в категорията „Древни“. Има някаква пречиствателна станция, обаче тя била от така наречените временни такива обекти, но никога не е работила, според данните на местните. Къде са онези 650 000 лева, преведени по сметката на общината, няма конкретен отговор, само обтекаеми бавни мисли на кмета Хасан Азис.

Това е локален проблем, факт. Но когато говорим за туризъм, всичко е локация на прекрасната ни земя, нали. А това място е наистина възхитително, резервациите се правят месеци напред, въпреки всичко. И има много възможности да се появят и други подобни. Хората в чужбините от всеки камък пари правят, а ние ги заобикаляме.

- По време на една от предизборните си срещи казахте крилатата фраза „Кърджали е Лозенец на Родопите“. Дешифрирайте, моля!

- Крилата ли стана? По покана на Елисавета Белобрадова и д-р Таня Андреева се озовах на предизборна среща в Къщата на София в Лозенец, този елитен и много уютен квартал. И за миг не се почувствах като пришълка, сякаш бях на роднинска сбирка. Елате в Кърджали и със сигурност и вие ще се почувствате така, хората в моите Родопи са топли и гостоприемни като тези в Лозенец, ще бъдете като у дома си, плюс всичката красота на планината. Но на Лозенеца на Родопите му липсва един кмет като Комитата. Ще го сбъднем, сигурна съм.

- Ако станете народен представител, кои задачки ще приемете като свои в 46-ото Народно събрание?

- Всичко, за което говорихме дотук. Аз не съм експерт по инфраструктура, но съм разбирач на проблемите и потребностите на хората. Отворихме пътя за Гърция през Маказа, но нямаме околовръстен път и целият трафик минава през центъра на града, край жилища, училища и детски градини. Творците на изкуствата и културата са незабележими за местните власти, напълно са игнорирани. Малкото медии са сведени до пространство за копи-пейст на прессъобщения и управниците си живуркат в комфорт срещу малко пари. Новият парламент трябва да прекрои Закона за радиото и телевизията, а СЕМ да спре да бъде тръбач на политически щения. Антикорупционната комисия да прибере чадъра над всичкия грабеж, корупцията и плячкосването. Има страшно много работа по преобръщането на модела.
Иначе ще продължим да гледаме дъното отдолу нагоре.

- В каква България ще се събудим на 12 юли?

- В същата. В тази с уморените от лъжата и авторитаризма хора. С празните къщи на гурбетчиите и емигрантите, с онемелите училища и детски градини.

Всички имаме надежда за промяна и трябва да я направим заедно. В понеделник няма да е станало чудото, но тогава започва стръмният път към него.